— Глупости! — извика кралят. — Всичко за пътуването до Бедфорд вече е уредено. Не искам да останете огорчена само заради този нещастен случай по време на моя турнир. Освен това можете да разчитате на рицар като сър Кристиан. Той ще бди над вас по целия път до замъка Бедфорд.
Девойката остро погледна към Хоуксблъд, ала той миеше ръцете си, а зад него Али вдяваше конец в иглата. Но Бриана можеше да се закълне, че продължава да надзърта в мислите й, въпреки че бе с гръб към нея.
— Може би лейди Бедфорд ще се почувства по-добре, ако я придружава лейди Джоан Кент — предложи Кристиан с безизразен глас.
— Чудесно предложение — заключи кралят.
Погледът й падна върху Робер.
— Може би няма да можете да присъствате на пиршеството…
— Не, ще дойда, каквото и да ми струва това! — ядно просъска Робер, неспособен повече да обуздае гнева си.
Уорик и кралят си размениха многозначителни погледи.
— Тази вечер няма да има годежна церемония, но ще обявим годежа. Освен това трябва да съобщя за още един годеж. Церемонията ще се състои когато се възстановите напълно. Дано мъжествеността ви не е пострадала. — Само кралят можеше да си позволи такава дръзка забележка. Бриана не издържа, повдигна полите на роклята си и побягна навън.
Кралят за миг се намръщи.
— Този рицар ще ми бъде нужен за войната във Франция може би само след няколко седмици. Постарайте се кракът му да оздравее по-бързо. — Едуард III потупа Хоуксблъд по рамото, преди да се приближи към следващия ранен войн.
Когато се прибра в стаята си, намери Адел да разопакова багажа й, приготвен за утрешното пътуване.
— Остави багажа. Утре заминаваме за Бедфорд.
— Робер не може да пътува с ранен крак! Кралят трябва да намери някой друг, който да докара камъка му.
— Той вече намери. Кристиан де Бошан получи заповед да ни съпроводи до замъка. О, Адел, не трябваше да ходя при Робер. Трябваше да изпратя Рендъл да се осведоми за раната му.
— Понякога нещата сами се подреждат за по-добро. Що се отнася до мен, аз се радвам, че ще заминем. А ти не си ли доволна, агънцето ми?
— Да, всъщност не. Искам да видя Бедфорд, но мислех, че ще бъдем заедно с Робер — неуверено рече Бриана.
— Може би Съдбата е решила да осуети евентуалното ви сближаване преди венчавката. Мисля, че и двамата с Робер трябва да бъдете по-търпеливи. А сега си предпазена от изкушението.
Девойката не повярва на ушите си. Нима Адел наистина смяташе, че тя е в безопасност в ръцете на Хоуксблъд?
— Робер ми е много сърдит.
— Не е сърдит на теб, агънцето ми. Той е ядосан, защото е ранен. Какво става с годежната церемония?
— Негово Величество каза, че ще обяви годежа ни довечера на бала, но документите няма да бъдат подписани официално, докато Робер не се възстанови напълно.
— Може би кралят и Уорик все още не са подписали документите. Независимо от всичко тази вечер трябва да бъдеш особено хубава. Ще ти помогна да си свалиш роклята, за да те измия с розова вода.
Когато два часа по-късно Бриана влезе в балната зала на Уиндзорския дворец, тя беше ослепително красива. Тънката подплата на роклята й от бледолилава коприна и пурпурната кадифена туника караха косата й да блести като старо злато. Уорик веднага се насочи към нея, явно бе чакал появяването й. Възрастният воин галантно целуна връхчетата на пръстите й, хвана я под ръка и я съпроводи до мястото й на масата.
Настани я между двамата си сина и после седна до Робер. Бриана знаеше, че бъдещият й годеник навярно не е могъл да дойде сам в залата, и се радваше, че не е била свидетелка на слабостта му. Хубавото му лице бе пребледняло, а очите му трескаво блестяха. Кристиан де Бошан скочи на крака и остана прав, докато тя зае мястото си. Той също бе облечен в тъмночервени дрехи, ала мургавото му лице и коса ги правеха да ги изглеждат почти черни. Девойката се почувства сякаш бе седнала между две враждебни кучета.
Атмосферата бе тържествена, а залата блестеше от великолепие. Кралят бе отстъпил стола си на Черния принц — знак на особена почест. Дори принцеса Изабел изглеждаше доволна и се радваше на славата на брат си. Принц Едуард седеше гордо изправен, а русите му коси отразяваха светлината на свещите и сякаш образуваха ореол около главата му. Днес боговете бяха особено благосклонни към него.
Дворът на Плантагенетите бе твърде разточителен, когато се празнуваха победи — дрехите на дамите и благородниците бяха пищни, украсени със скъпи кожи и скъпоценности. Масата бе отрупана с храна, а виночерпците постоянно пълнеха чашите на гостите.
В залата влязоха още прислужници с тежки подноси, върху които се виждаха парчета хрупкаво еленско месо, полято обилно с мазнина и пикантен сос, глигански глави, задушени с ябълки и билки, говеждо, овнешко и свинско. След малко се появиха пажове с тави, отрупани с печени диви патици, яребици и пъдпъдъци.
Бриана и Робер де Бошан ядяха от обща сребърна купа, което бе задължително за годеници. Робер се хранеше мълчаливо, без да се опитва да води любезен разговор, а очите издаваха спотаения му гняв. Бриана също не бе спокойна. Дали Робер страдаше от раната? Дали искаше тя да говори, или по-добре да мълчат? Какво предпочиташе — говеждо или еленско месо? Трябваше ли да яде от дивеча, или да го остави за годеника си?
Девойката седеше сред членовете на бъдещето си семейство и тъй като отдавна бе лишена от своето собствено, сега би трябвало да се радва. Ала вместо това се чувстваше потисната. Присъствието на Хоуксблъд й действаше угнетяващо. Неговата първична мъжественост бе толкова осезателна и завладяваща, че той сякаш доминираше над всички наоколо. Усещаше топлината, излъчвана от мъжественото му тяло, а до ноздрите й достигаше миризмата на кожата му.
— Всеки път, когато ви видя, ми се струвате все по-красива — прошепна Кристиан. Плътният му глас я накара да настръхне. Не смееше да вдигне поглед към него. Седеше с наведена глава, но с крайчеца на окото си видя, че дългата й коса се допира до бедрото му. В гърдите й се надигна смут, когато усети, че той си играе с косата й. — Косата ви е великолепна, Бриана. Затъмнявате всички дами в двора.
Искаше й се да издърпа косата си от пръстите му и да го удари по лицето, ала това щеше да привлече вниманието на Робер и затова реши да не му обръща внимание. Този нахален дявол много добре знаеше, че тя няма да се осмели да направи скандал.
— С нетърпение очаквам да тръгнем за Бедфорд. Кралят неволно ни предостави отлична възможност да се опознаем по-добре.
Бриана подозираше, че той е замислил този план. Нима можеше да подчинява на волята си дори и краля? Не, едва ли. Нали й каза, че просто има по-силна воля от обикновените хора.
Девойката вдигна чашата с вино и жадно отпи от нея. Трябваше да помоли Адел да седне между нея и този опасен арабски рицар. Вдигна глава и потърси с поглед леля си. Адел седеше до Глинис, а до тях — Джоан и Едмънд. Джоан улови погледа й и махна с ръка. Бриана отвърна на поздрава й, ала за свое раздразнение не успя да скрие треперенето на ръката си. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и усети как изпитото вино замая главата й.
Внезапно всичко й се стори много забавно. Робер де Бошан бе сърдит на целия свят, но всъщност трябваше да се сърди само на себе си. Беше се самонаранил и бе станал за смях. Младото момиче погледна
