към Уорик. Графът вдигна чаша и тайно й намигна. Бриана едва сподави смеха си. Изглежда, той също се забавляваше от тази ситуация.
Обърна се към Робер и му отправи най-очарователната си усмивка. Лицето на русокосия гигант за миг се отпусна.
Кралят и кралицата бяха поканили един прославен трубадур, който успя да трогне публиката. Поетът умело редуваше стиховете с проза и откъси от пиеси. Тази вечер най-голям успех пожъна поемата „Тристан и Изолда“. Бриана слушаше с просълзени очи, запленена от романтичната история на двамата влюбени.
Когато бардът стигна до края на трагичната поема, всички дами затърсиха кърпичките си. Бриана изтри сълзите от лицето си и отново посегна към чашата си.
Мъжете шумно изръкопляскаха, а трубадурът галантно се поклони пред кралица Филипа. Бриана отново посегна към чашата, но видя, че Кристиан Хоуксблъд я поднася към устните си. В този миг разбра, че тази чаша не е нейната, а неговата. Нима бе пила от неговата чаша? По гърба й пробягнаха тръпки. И тя седеше край дългата маса на кралски пир — също като нещастната Изолда — и по невнимание беше разменила чашите. Никой не можеше да я разубеди, че Хоуксблъд не се е опитал да я прелъсти. Тази грешка не беше случайна! Сигурно е сипал омайно биле в чашата й, за да я накара да се влюби в него! Усещаше как горещата течност се разлива по тялото й, изпълва вените, обсебва сетивата й. Погледна го и на лицето й се изписа ужас. Ала в отговор Кристиан само вдигна чашата си за наздравица и сетне на един дъх изпи съдържанието й.
Кралят изчака да заглъхнат ръкоплясканията и бавно се изправи. Вдигна ръка и залата притихна.
— Днес има за какво да празнуваме — спечелихме много важна морска битка. Предстоят ни и още по- важни битки с французите. Но има и друг повод за празнуване. Поемата на прославения трубадур внесе полъх на романтика в тази зала и това е прекрасно. Тази вечер, за голямо наше задоволство, ще обявим два предстоящи годежа. Ние, Едуард III, по Божията милост крал на Англия, даваме ръката на лейди Бриана Бедфорд на рицаря Робер де Бошан. За нас няма по-достоен род в Англия от рода на графовете Уорик. — Кралят се усмихна. — Всички знаем, че не съществува рана, която любовта да не може да изцери. — Добродушен смях обиколи масите при споменаването за нелепото самонараняване на Робер.
Бузите на Бриана пламнаха. Срамежливо погледна към годеника си. И той се бе изчервил от гордост, сякаш бе извоювал победа. Робер бе толкова красив, силен и смел. Ала все пак долавяше някаква слабост в него, може би в характера му — навярно недостатъчна способност да обуздава страстите си. Не беше физическа слабост, Робер бе един от най-силните рицари в кралството.
За миг погледът й неволно се отклони вдясно. Този мъж не можеше да бъде обвинен в слабост — нито телесна, нито душевна. Преследваше безмилостно целта си с всички средства, докато задоволи желанията си. При това беше умопомрачително красив, магнетичен, съблазнителен. За пръв път призна пред себе си, че е привлечена от странния арабски принц. Разбира се, против волята си бе омагьосана от удивителните му качества.
Недоволно от себе си, младото момиче отметна назад златистата си коса. Вече нищо нямаше значение. Кралят обяви годежа й. Бъдещето й бе решено.
Едуард III отново заговори и Бриана се опита да успокои бясното туптене на сърцето си. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да чуе думите му.
— Както всички вече знаят, нашият най-отдавнашен и най-скъп приятел, граф Солсбъри, е пленник на френския крал. Вече сме започнали преговори за освобождаването му, но междувременно имаме честта да обявим годежа на сина му, Уилям де Монтегю, с лейди Джоан, прелестната дъщеря на графа на Кент.
Джоан пребледня като платно. „Не! Не!“ — крещеше сърцето й. Наложи си да, се усмихне, макар и боязливо, и сведе глава, за да скрие издайническите сълзи, които напираха в очите й.
Принц Едуард остана спокоен и с нищо не издаде чувствата, които бушуваха в гърдите му. Само ръцете му стиснаха сребърната чаша тъй силно, че когато я остави на масата, тя бе смачкана, сякаш бе направена от глина. Очите му се насочиха към Кристиан Хоуксблъд. Двамата приятели се спогледаха безмълвно и Едуард се поуспокои. Щеше да намери някакъв изход, щеше да осуети този проклет годеж!
Хоуксблъд отлично разбираше какво изпитваше приятелят му в този миг. И двамата бяха в еднакво положение, ала тази вечер нищо не можеше да се направи. Утре… ех, утре ще се възползват от обещаното им пътуване!
Бриана не повярва на ушите си, когато чу името на Джоан. Колко потайна е била приятелката й! Не й бе споменала нито дума за предстоящия годеж. Не, май че й бе намекнала за някакво увлечение, но нали винаги бе твърдяла, че не може да понася ухажването на Монтегю?
Бриана вдигна глава и потърси с поглед приятелката си. Джоан седеше до брат си, на красивото й лице грееше ангелска усмивка, но Бриана се вгледа по-внимателно и от погледа й не убягна мъртвешката бледнина на лицето й. Нима Джоан се бе изненадала толкова силно от обявяването на годежа й? Бриана забрави за грижите си, сърцето й се изпълни със съчувствие към приятелката й.
Тази вечер нямаше да има танци, тъй като масите в залата бяха разположени прекалено нагъсто. Освен това повечето от мъжете бяха изтощени от турнира и предпочитаха да останат на трапезата и да се забавляват с шеги и подмятания за днешния турнир. Особено оживление породи събирането на залозите.
Бриана едва се сдържаше да не скочи от стола и да се втурне към масата на Джоан, но благовъзпитаността я задължаваше да седи до Робер, докато привършат поздравите, които се сипеха към двете двойки от всички страни. Въздъхна облекчено, щом видя, че Хоуксблъд стана от мястото си. След минута се осмели да го потърси с поглед и го откри до стола на принц Едуард. Двамата мъже си шепнеха нещо с вид на съзаклятници.
Днес на турнира заблудиха целия кралски двор, като си разменяха ролята на Черния принц. Нима само тя, единствена от всички присъстващи, бе разкрила заговора им?
Блуждаещите й мисли бяха внезапно прекъснати, защото кралица Филипа се доближи с грациозната си походка, за да поздрави Робер. Той се опита да стане, но кралицата го спря с властен жест.
— Лейди Бедфорд е моя любимка — каза тя на Робер. — Бог я е дарил с талант, грация и красота. Ти си най-щастливият млад благородник в кралството.
— Благодаря, Ваше Величество — сподавено отвърна Робер.
След нея към масата на годениците пристъпи принц Лайънъл, вече порядъчно пийнал, както половината от присъстващите в залата.
— Много лошо стана, че днес на арената ти единствен от всички проля кръв. — Измери Бриана с похотлив поглед. — Трябва да изчакате настъпването на нощта, за да се насладите на ласките си. Но ако трябва, мога да помогна на твоя годеник при изпълнението на съпружеските задължения.
В очите на Робер проблеснаха яростни искрици, но той успя да се овладее и в отговор сухо се усмихна:
— Благодаря, Ваше Височество, но може би ще е по-разумно да намерите време, за да ме обучите как да пронизвам конете с копието си.
Лайънъл изрева:
— Някой ден ще ми платиш за тези думи, де Бошан!
Джоан пожела да потъне вдън земя — също както приятелката й. Когато кралят обяви предстоящия й годеж, тя едва не припадна от изненада. Сграбчи под масата ръката на брат си и отчаяно я стисна.
— Скъпа, но изборът ти е много добър. Та той е наследник на графство Солсбъри, а родът Монтегю винаги се е ползвал с особеното благоволение на краля.
Джоан усети, че се задушава. Рязко пое дъх и притисна ръка към сърцето си. Струваше й се, че ще се разкъса от безсилна ярост. Едмънд беше прав за богатството на годеника й. Макар да знаеше, че няма да я оставят за дълго, без да й намерят жених, девойката не можеше да се примири с ужасяващата мисъл, че кралят я използва като компенсация за страданията на Катерин де Монтегю, чийто съпруг все още беше пленник на френския крал.
Джоан не смееше да погледне към Едуард. Ужас изпълваше сърцето й при мисълта какво ще прочете в
