За стотен път пред насълзените й очи пробягнаха думите:
През цялата нощ Бриана неспокойно се въртя в леглото. Денят бе доста изтощителен, а вечерта бе обявен и годежът й! Сънят упорито отказваше да я споходи и приласкае. Опита се да не мисли за Робер де Бошан, но не успя да се пребори с чувството за вина — имаше ли право да изостави ранения си годеник и да замине за Бедфорд? Щом не можеше да го дари с любовта си, поне трябваше да бъде почтена с него! А какво по-непочтено от това да изоставиш годеника си в мига, когато той се нуждае най-много от теб?
Измъчената девойка заспа чак на разсъмване. В съня й изплуваха романтичните сцени от „Тристан и Изолда“. Сетне сънува как неволно бе пила от една и съща чаша с Кристиан Хоуксблъд. Само влюбените докосваха устни до обща чаша! И то когато не можеха да ги слеят в страстна целувка! Съзнанието й бе обсебено от магнетичния арабски принц. Той я гледаше с искрящите си очи и протягаше ръце към нея. Тя с готовност се притисна към гърдите му, загубила способността да се съпротивлява. Устните им, запазили уханието на виното, се сляха и стопиха последните остатъци от волята й. Целувките му бяха упойващи и чувствени и тя потръпна в сладостна отмала.
В този миг се появи Робер. Вече бе неин съпруг. Лицето му бе изкривено от гняв и той заби в сърцето на Кристиан копието си, чийто връх бе потопен в отрова. Бриана изкрещя. Не можеше да живее без Кристиан!
— Притисни се до мен — прошепна арабският принц. — Усещам диханието на смъртта… Искам да издъхна в обятията ти.
Тя го прегърна, а той измъкна меча от ножницата си и го заби в сърцето й. Нали мечът се казваше Килбрайд? Бриана се събуди с вик. Осъзна, че всичко е било само кошмар, и облекчено въздъхна. Наистина напоследък въображението й минаваше всякакви граници!
Стана и се настани пред огледалото, за да силете косите си. Видя, че Адел й бе приготвила дрехи, които подчертаваха красотата й. Върху робата с нежен кайсиев оттенък леля й бе сложила туниката от кехлибарено кадифе, която чудесно открояваше златистата й коса. Девойката разкърши рамене и си каза, че пътуването до родния Бедфорд е неочакван и щедър кралски подарък и нищо не трябва да помрачава щастието й.
На вратата тихо се почука и Адел влезе с Пади, оръженосеца на Хоуксблъд.
— Дойдох за багажа, милейди.
— Наричай ме просто Адел — чу Бриана приглушения отговор на леля си. Помисли си, че между Адел и Пади май се заражда флирт, и се усмихна.
В същия миг Али бе отишъл да изнесе багажа на лейди Кент. Уелската прислужница Глинис се оказа точно по неговия вкус. Изглеждаше като чужденка сред тези англо-нормани18, които владееха Англия. Сякаш някакъв ореол на мистицизъм я обграждаше и възбуждаше сетивата му.
Джоан почти бе приключила с тоалета си и каза на Глинис да тръгне преди нея, докато тя довърши прическата си. За пътуването бе подбрала кремава роба от мек памучен плат и туника от кадифе в яркочервен цвят — само при коралите може да се срещне такъв странен оттенък. Раздели на две половини сребристорусите си коси и ги стегна с две кадифени панделки. Наведе се, за да извади ботушките за езда от ярешка кожа, сетне грабна ковчежето със скъпоценните писма на Едуард и хукна към стълбите. В бързината забрави под възглавницата последното му писмо.
Половин час след заминаването на лейди Кент бузестата камериерка предаде писмото на Робер де Бошан. Няколко монети смениха притежателя си и прислужницата тихомълком напусна стаята му.
Синът на граф Уорик прочете писмото и се намръщи. Отдавна подозираше незаконородения си брат, че заговорничи зад гърба му с очарователната лейди Кент, заради което не скъпеше златото за подкупване на прислугата й. Това бе любовно писмо от принц Едуард, който не криеше гнева си от годежа на Уилям де Монтегю с лейди Кент. Принцът явно обича Джоан, а онова проклето копеле им служи за сводник!
Робер протегна ранения си крак, намръщи се от болка и се унесе в размисъл. Винаги можеше да се извлече полза от разногласията в кралското семейство. Нищо чудно това писмо да се окаже доста ценно за подкрепата на принц Лайънъл в борбата срещу брат му и баща му. Ала всичко трябваше грижливо да се обмисли. Вероятно принц Едуард не бе единственият разочарован от годежа на лейди Кент. Робер бе забелязал интереса на сър Джон Холънд към онази малка развратница. Този Джон Холънд бе един от най- противните надути контета в двора, ала ще трябва да изтърпи превземките му и да го спечели на своя страна. Няма да е зле да го покани на обяд заедно с принц Лайънъл.
За пътуването до Бедфорд Кристиан Хоуксблъд подбра двадесет от тежките каруци, които рицарите, странстващи от турнир на турнир, обикновено използват за пренасянето на стоманените брони, мечове и копия. Във всяка каруца седяха по двама колари. Не бе забравил и традиционния екскорт от корнуолски стрелци.
Внушителният багаж на дамите бе натоварен на две от каретите, следвани от ездитните коне за лейди Кент и лейди Бедфорд, водени от най-добрите коняри в Уиндзор. Един от тях помогна на Бриана да се качи на бялата кобила Папийон. Девойката обърна глава и леко се усмихна, като видя с какво старание Пади и Али придържаха Адел и Глинис при качването им на седлата. Кавалкадата с нетърпение очакваше лейди Кент.
Кристиан Хоуксблъд даде сигнал воловете да потеглят и талигите заскърцаха. Шествието премина с тропот под свода на портала на замъка откъм Темза, украсен с четири бойни кули, след което се насочи на север. Бриана крадешком погледна към Кристиан. Джоан се бавеше и може би дългото очакване го бе изпълнило с нетърпение? Но лицето му не изразяваше нищо — бе напълно спокоен и невъзмутим, с вид на човек, готов да чака цяла вечност.
Най-после Джоан се появи. Хоуксблъд веднага скочи от седлото и се приближи към нея. Поклони се галантно, хвана я с две ръцете през кръста и без никакво усилие я качи върху седлото на коня й. Девойката го възнагради с една от своите ангелски усмивки, а Бриана с въздишка си каза, че приятелката й е толкова очарователна, че дори не подозира колко лесно може да завърти главата на всеки мъж.
Дамите и рицарите бързо настигнаха волските талиги. Пътят им пресичаше долината на Темза. След колежа „Итън“ се отклониха от реката и поеха на север към Амърсхем. Към пладне Хоуксблъд спря процесията под сянката на дърветата край бистрия поток. Водачите подкараха воловете на водопой, а оръженосците побързаха да извадят от торбите хляб, студено месо, сирене и бира.
Адел и Глинис смутено се спогледаха.
— Аз дори не сетих да взема нещо за ядене — промърмори Адел. — Предполагах, че ще спрем да обядваме в някоя от резиденциите на краля.
— Може би мъжете ще ни поканят да споделим обяда им — обади се Глинис. — По-добре ги попитайте вие, Джоан. Още не съм срещала рицар, който е отказал да удовлетвори ваша молба.
Бриана вирна брадичка и отметна плитките си назад.
— Предпочитам да остана гладна, но няма да се моля!
Глинис и Адел изумено я погледнаха. В този миг към тях се приближи Али, за да им помогне да слязат от конете.
— Дами, позволете ми да ви заведа на сянка под дърветата. Там ви очаква скромна трапеза.
— О, колко мило! — радостно възкликна Джоан. Адел и Глинис веднага я последваха, само Бриана се поколеба за миг. Али бе помислил за всичко. Веднага им поднесе сребърни купи с ароматизирана вода за измиване на ръцете. След това отвори капака на големия дървен кош, разстла ленена покривка и подреди върху нея табли с печени патици, сирене, ангинари и ябълки. Поднесе на всяка жена по една малка сребърна чашка и чинно се оттегли настрани, за да не ги смущава.
Хоуксблъд се появи с мях, пълен с вино. Първо напълни чашата на Бриана. Девойката си припомни как бе пила от една чаша с него и подскочи като ужилена.
