Арабският принц

сигурна, че майка й винаги бе следвала желанията си.

Поне едно бе сигурно — странната преживелица по някакъв начин зависеше от дантелената нощница. И макар всичко да изглеждаше напълно реално, все пак не бе истина. Беше благодарна на Бога за това. Кристиан Хоуксблъд спеше в палатката си на поляната пред замъка. Девойката бързо се облече и наля вода от една кана, за да измие лицето си. Устните й потръпнаха, щом зърна следи от бадемово масло по кожата си. Не знаеше, че халюцинациите могат да оставят реални следи.

Излезе от стаята си и отиде да потърси управителя.

— Сър Бърк, Кристиан Хоуксблъд все още ли е в лагера с хората си?

— Не, господарке — усмихна се той. — Милорд е в Чилтърн тауър.

Бриана се изчерви.

— Наредих да приготвят стаята в кулата за вашия годеник.

Тя смаяно го изгледа.

— Моят какъв, сър Бърк?

— Вашият годеник — неуверено отвърна той. — Нали ми казахте, че сте сгодена за сина на граф Уорик? Не е ли той?

— Хоуксблъд е незаконороден син на граф Уорик! Аз съм сгодена за Робер де Бошан, истинския наследник на Уорик. Моят годеник се нарани по време на кралския турнир и кралят заповяда на Хоуксблъд да ме придружи до замъка, за да докараме камък от Бедфорд за неговата нова кула в двореца.

— Простете, милейди, но той прояви такъв жив интерес към всичко в замъка Бедфорд, та си помислих, че той ще бъде новият ни господар.

— Това, че е пристигнал тук с цялата си свита от оръженосци, слуги и стрелци, не му дава правото да действа като собственик на замъка!

— Не бих посмял да го упрекна за постъпките му, лейди Бриана.

— Едва сега разбирам защо си решил, че Хоуксблъд има право да проверява разходите за поддържането на замъка.

— Нали кралят му е дал това право — смутен промълви Бърк.

— И къде е сега? — гневно запита Бриана, едва сдържаща яростта си.

— Отиде до манастира в Чилтърн хилс.

— Всемогъщи Боже, та той най-малко прилича на монах от всички мъже, които съм срещала през живота си!

— Сър Хоуксблъд изказа едно интересно предположение… Според него само продажбата на вълна може да възстанови най-бързо богатството на замъка Бедфорд. Всички знаем, че монасите от Цистерцианския орден19 отглеждат овце с най-добра вълна в Англия. Качеството й е ненадминато, затова той замина за там. Каза ми, че иска да купи малко, за да пробва възможностите да я продаде в Лондон.

— Сър Бърк, първо ми съобщихте, че в най-скоро време ще обеднея напълно, а след това ми поднасяте крайно неприятната вест, че Хоуксблъд е решил да ми отнеме и малкото, което ми е останало — няколко жалки стада овце от манастира в Чилтърн хилс!

— О, лейди, не е истина, повярвайте ми! Та нима не знаете? Сър Хоуксблъд дори плаща всички разходи за храната на хората си.

Тя остана със зяпнала уста. Очевидно още не го познаваше добре, но откъде можеше да има толкова злато някакъв си наемник, който никога не е притежавал земя, който е готов да продаде не само меча си, та дори и живота си на този владетел, който му плати повече.

Тогава се обади вътрешният й глас: „Той иска да заграби земите ти!“

— Когато се върне от манастира, предайте му, че искам да се срещна с него. Той пристигна тук със заповед на краля да достави камъка за кулата в Уиндзор, но май си губи времето с всичко останало, само не и с това, за което е бил изпратен.

— Загрижен е за спасението на имението Бедфорд, милейди! И някои от неговите идеи са много полезни. Може би не знаете, но неговите стрелци се заеха с построяването на нов гълъбарник, а освен това нареди на оръженосците да обиколят местността, за да купят пчелни кошери. Спомена, че утре ще говори с някои от селяните за построяването на три зайчарника, за да имат тези нещастници месо на трапезата си поне веднъж седмично…

Последните думи на управителя на замъка я накараха да се замисли. Постепенно чувството на благодарност измести негодуванието, което бе изпитала към Кристиан. Колко безкористно е от негова страна да помага на обитателите на имението Бедфорд, което му бе напълно чуждо и което надали ще посети още веднъж! Всъщност грижата за замъка и прислугата в бъдеще трябва да бъде поета от Робер де Бошан. Девойката се замисли за поведението на Робер, ако сега той бе на мястото на Кристиан. Вътрешният й глас не закъсня да се намеси: „Той би се разпоредил да откарат камъка в Уиндзор и веднага щеше да се впусне в разгорещени спорове за цената. Не, не, Робер не би постъпил така егоистично! Но защо винаги мисля лошо за него?“

Бриана почувства, че в нея отново се надига гняв срещу Хоуксблъд. Нямаше нищо по-лесно от това! Защо не се бе заинтересувал за нейното мнение, преди да решава на своя глава? Защото е прекалено самоуверен като всички мъже, ето защо, а тя е само жена… Явно за него няма никакво значение, че Бедфорд е нейно владение. Той се съобразява само със своите желания. Хоуксблъд е една арогантна свиня и подчиняваше всичко и всички на волята си. Вътрешният й глас отново се обади: „Той притежава свръхестествена сила. Той е безсмъртен!“

— Глупости! — ядно изрече на глас.

Сър Бърк изглеждаше объркан. Макар че обичаше господарката си от все сърце, за него тя все още беше малко момиченце. Беше с гореща кръв — също като майка си. Наричаше с обидни думи Хоуксблъд, но не можеше да го излъже — те бяха родени един за друг. Тя просто не искаше да си го признае, но вътре в себе си отлично го знаеше. Знаеше го с всяка частица на тялото си.

В този миг Джоан се присъедини към тях.

— Търсих те навсякъде, Бриана. Станала си много потайна и май страниш дори от мен. Адел ще ни води до омагьосаното езеро на желанията в гората. Моля те, ела с нас.

Джоан бе възбудена като малко дете и вълнението й бе заразително.

— Разбира се, че ще дойда. Харесва ми отново да се върна към детството си. Имам прекрасни спомени от кристално чистото езеро в гората Елстоу. То всъщност не е омагьосано и никак не е сигурно, че ако си пожелаеш нещо, ще се сбъдне.

— Бриана, в теб няма капка романтика.

— Така ли? — засмя се девойката. — Ако узнаеш какви фантазии се въртят напоследък в главата ми, ще останеш изумена.

— Чудесно! Искам да ми обещаеш, че поне този следобед няма да бъдеш скептично настроена.

— Обещавам.

— Хайде тогава да вървим. Адел и Глинис вече тръгнаха към конюшнята, за да наредят да оседлаят конете ни.

Кристално чистото езеро се намираше под голям дъб. Мястото наистина изглеждаше като омагьосано. Слънчевите лъчи се процеждаха през гъстите листа и танцуваха върху водата с приказни отблясъци. През пролетта гората бе осеяна със синчец и други пъстри цветя. Тогава въздухът ухаеше упоително, но сега край езерото цъфтяха само незабравки и невен. По водната повърхност плаваха лилии и пореч. Под гъстата сянка на дъбовете растеше буйна папрат. Околността се огласяше от птици. Чуваше се нежната песен на дроздовете и косовете, а над спокойните води на езерото се стрелкаха птици-рибарчета.

Всяка от жените си бе взела по няколко монети, за да ги хвърли в езерото на желанията. Джоан без колебание нагази във водата, като повдигна края на роклята си. Бриана я наблюдаваше със свито гърло. Знаеше, че това, което си пожелава приятелката й, никога няма да се сбъдне — любовта й с принц Едуард нямаше да има щастлив завършек.

— Това не е истинско езеро на желанията — предупреди я тя.

— Моля те, Бриана, нали ми обеща!

— Съжалявам. Всъщност последното желание, което прошепнах на този бряг, се сбъдна. Пожелах си