отново да се върна в Бедфорд.
Адел преглътна и се опита да сподави напиращите сълзи. Припомни си деня, в който Бриана осиротя и получиха заповедта на краля да заминат за Уиндзор.
Глинис наклони глава и тихо каза:
— Има нещо необикновено тук. Усещам дълбоки емоционални вибрации, сякаш мястото е пропито с тъга и щастие… и с още нещо. Страст. Да, струва ми се, че това е страст, огромна страст.
— За това езеро винаги са се носели легенди — обади се Адел. — Едно местно предание разказва, че тук келтите са извършвали древни ритуали и дори са принасяли жертви на своите богове. Според друга легенда някаква млада жена се е удавила в езерото, когато нейният любим я изоставил.
Джоан потръпна.
— Колко тъжно! Все пак тук е много красиво. — Обърна се към Глинис. — Какво ще ми кажеш за щастието и страстта?
— Това място е чудесно за тайни любовни срещи — отвърна Глинис.
— Колко е прекрасно! — замечтано промълви Джоан, припомняйки си за едно друго езеро в една друга гора.
Адел се засмя.
— Легендите разказват, че ако девойка се окъпе гола в това езеро, ще види лицето на бъдещия си съпруг.
— Никога не съм чувала такова нещо — възрази Бриана.
В очите на леля й проблеснаха искри.
— Ти беше дете и навярно не си спомняш, а и ние не сме говорили за тези неща пред теб.
Джоан дяволито се изкиска.
— Но ти си се къпала гола в езерото, нали?
Адел се изчерви.
— Да, и двете със сестра ми сме се къпали. Но това беше преди тя да се омъжи за баща ти, Бриана.
— О, Адел, разкажи ни какво се случи — възкликна Джоан.
— Аз не видях никакво лице, но Риана твърдеше, че е видяла лицето на сър Бриан.
— О, ти носиш имената и на майка си, и на баща си! — възкликна Джоан. — Колко романтично!
Адел и Глинис се приближиха към водата. Джоан прошепна:
— Обзалагам се, че Адел ще си пожелае да се омъжи за Пади, а Глинис — за Али.
— Пади и Али? Тези двама негодници? Те са истинска напаст.
— За ирландеца е вярно — засмя се Джоан и смехът й отекна над кристалните води на езерото.
Бриана последна се приближи до водата, за да хвърли своята монета. Когато водната повърхност се надипли, от нея изплува мургаво лице. Сърцето й подскочи от радост. Нима искаше да види лицето на арабския рицар? Да, това е съкровеното й желание, ала се чувстваше объркана. Защо не мислеше само за Робер де Бошан? Сякаш до ушите й достигна тайнствен шепот:
Дамите се върнаха в замъка в повишено настроение. Между Бриана и Джоан бяха изчезнали всякакви недоразумения.
— Родителите ти са били щастливи, защото са се оженили по любов — замислено рече Джоан.
— Какво означава да си влюбена? — тихо попита приятелката й.
— Чувстваш се на небето… и в ада — въздъхна Джоан. — Неговото лице те преследва навсякъде. Изпълва мислите ти, нощите ти и сънищата ти. Желанието да бъдете заедно е по-силно от всичко. Любовта е тъй прекрасна и силна, че преодолява всички препятствия. Когато си разделена с любимия мъж, се чувстваш като в ада, но всичко се понася, ако имаш хубави спомени. — Джоан се изчерви. — Знам, че ме мислиш за глупава, задето съм се влюбила в Едуард, но за него съм готова на всичко. Той ме направи истинска жена и аз не съжалявам за това.
В този миг Бриана не мислеше, че приятелката й е глупава, а напротив — възхищаваше се от смелостта й.
Замъкът не беше далеч и те имаха още много свободно време преди вечерята.
Когато се изкачиха по стъпалата, Адел уплашено извика. Невестулката се стрелна към Кланси. Старият котарак повдигна лапа и удари Нешър по носа. Малкото животинче покорно се отдръпна, а котаракът гордо тръсна глава — все пак този замък беше негова територия вече от десет години. Адел с облекчение се засмя.
— Старият Кланси вече е останал почти без зъби, но Нешър не го знае — обади се Бриана.
Адел взе котарака на ръце.
— Ще отида да се преоблека за вечеря.
Джоан намигна на Бриана. Двете приятелки отлично разбираха, че Адел иска да привлече вниманието на ирландския оръженосец.
— Нека всички да си облечем нещо по-специално за вечеря — предложи Джоан и Глинис веднага се съгласи.
— Ти какво ще сложиш, Бриана? — попита я Джоан, когато влязоха в нейната стая. Адел се наведе, за да вдигне от пода дантелената нощница. — Каква прекрасна материя! — възкликна Джоан.
— Тя е на майка ми — отвърна Бриана, като се надяваше, че не се е изчервила.
— Много е красива — рече Джоан и погали тънката дантела. — Това е нейната стая, нали? Има ли и други дрехи на майка ти?
— Да, онзи сандък е пълен.
— О, може ли да ги видим? — помоли Джоан.
— Разбира се — отвърна Бриана, коленичи пред сандъка и повдигна тежкия капак. Другите жени я заобиколиха, а тя им подаваше роклите една по една.
— Какъв разкошен цвят! — ахна Джоан. — Как се нарича?
— Може би е аквамарин? — предположи Адел.
— Или тюркоазен? — обади се Глинис.
— По-скоро синьозелен, цветовете се преливат като на пауново перо — реши Бриана.
— О, да, права си — кимна Джоан. — Ала виж, тя е скроена по последна френска мода със стегнат корсаж и широка пола. Как е възможно?
Бриана сви рамене.
— Модата непрекъснато се повтаря. Сигурно старите ни рокли един ден отново ще бъдат на мода.
— Днес трябва да облечеш тази рокля. Само си помисли колко ще й отива златният ти колан с изумрудите!
Бриана се поколеба. Как въобще щеше да влезе в залата и да се изправи лице в лице с Хоуксблъд? После здравият разум надделя. Сцената от изминалата нощ бе само фантастичен сън. Не трябва да мисли за него. Реши да облече роклята. Нейната майка беше графиня и винаги когато седеше начело на масата, всички се отнасяха с нея като с кралица. Тази вечер Бриана също щеше да бъде кралица в своя замък.
— Глинис, ела да ми помогнеш да намеря нещо подходящо и за мен — рече Джоан и двете се упътиха към стаята на Джоан.
— Искаш ли да ти помогна да облечеш роклята?
— Не, Адел. По-добре иди се приготви. Ако ти остане време, можеш да ми помогнеш за прическата.
Докато Бриана се възхищаваше на отражението си в овалното огледало, на устните й заигра загадъчна усмивка. Знаеше, че никога не е изглеждала по-красива. Никога досега не беше се чувствала толкова изпълнена с живот. Мисълта за срещата с Кристиан я караше да се задъхва. Женският инстинкт й подсказваше, че рано или късно ще бъдат заедно.
Това бе съдба!
Те щяха да си принадлежат!
Когато облече роклята на майка си, сякаш всичките й сетива се преобразиха. Това, което й изглеждаше далечно, сега й се стори близко. Това, което преди я плашеше, сега я изпълваше с желание. Всичко, което доскоро й се бе струвало невъзможно, сега бе съвсем постижимо. Колко лесно бе да отдели истинското от фалшивото. Безразличието й към Кристиан бе само преструвка. Най-после призна пред себе си, че е
