влюбена — всички признаци, за които Джоан й бе разказвала, бяха налице, ако не и повече. Нима и тя не можеше да бъде истинска жена като приятелката си?
Кристиан Хоуксблъд се интересуваше от замъка, защото бе загрижен за нея. Той не скриваше желанието си да я притежава — нали й бе казал, че тя е неговата лейди? Може би наистина съдбата й бе отредила малко щастие. Преди да се омъжи за Робер, с когото сигурно щеше да бъде нещастна, тя щеше да се отдаде на мъжа, в чиито прегръдки ще познае насладите на любовта. Никой няма да й отнеме спомените!
Колко лесно бе да се отдели фантазията от реалността. Изминалата нощ бе сън, но тази вечер всичко щеше да бъде истина. Тя и Кристиан щяха да слеят телата си, изгарящи от страст и копнеж. Роклята й помогна да си признае, че е привлечена от Хоуксблъд още от първия миг, в който го бе видяла!
Когато дамите влязоха в трапезарията, Хоуксблъд вече беше там. Бриана го погледна в очите и се усмихна.
— Добър вечер, милорд! — рече тя. Думите й прозвучаха многозначително — като признание, че той е
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сякаш изведнъж светът опустя и те останаха само двамата. Телата им се галеха с поглед. Най-сетне Бриана му подаде ръка и той нежно я пое и я поднесе към устните си, като че ли за него това беше най- скъпоценното нещо на този свят. Топлият му дъх опари кожата й.
— Ще седнете ли до мен, милейди?
— С най-голямо удоволствие, милорд.
Желанието, което го обзе, бе заслепяващо.
Джоан учудено повдигна вежди, спогледа се с Адел и седна в другия край на масата, по-далеч от влюбената двойка. Всеки, който ги видеше в този момент можеше да разбере, че двамата си принадлежат.
Пади и Али се спуснаха към Адел и Глинис и издърпаха столовете им. Останалите също заеха местата си около масата. Докато Кристиан Хоуксблъд държеше стола й, Бриана сложи ръка на рамото му и усети нещо твърдо. Погледна го изненадано.
— Защо сте си сложили ризница за вечеря?
Той повдигна ръкава на ленената си риза и силната му мускулеста ръка се откри.
— Не съм с ризница, милейди.
Бриана потрепери и пое дълбоко дъх. Близостта му я замайваше. Сведе очи, за да скрие дивото желание, което я обзе. Сетне леко повдигна клепки и го стрелна с поглед.
На устните му се изписа закачлива, но опасна усмивка.
Очите му гледаха с копнеж златистата й коса, привързана с панделки в цвета на роклята. Предвкусваше удоволствието, когато ще ги свали и ще я съблече. В този миг не можеше да реши кое ще направи първо. Почувства, че е възбуден. Умееше да контролира желанията си, ала този път реши да се наслади на сладката мъка.
Всичко в него я очароваше. Тъмните му коси и мургавото лице не бяха като на русите рицари в Англия. Тялото му беше съвършено и нямаше нито един белег. Освен, припомни си тя, онзи във формата на ятаган от вътрешната страна на бедрото. Миналото му разпалваше въображението й. Този мъж бе загадка, ала тя вътрешно се усмихна, като си помисли, че притежава ключа към нея.
Всичко, от което вкусваше тази вечер, й се струваше като амброзия. След това се сети, че храната бе осигурена от Хоуксблъд.
— Задължена съм ви за това вкусно еленско месо. Как мога да ви се отплатя? — попита тя и предпазливо го погледна.
В синьозелените му очи проблесна закачливо пламъче, сякаш й обещаваха, че той ще й покаже как да му се отплати. Чувстваше го толкова близък, като че ли можеха да се разбират без думи.
— Опитайте от печения глигански бут. Този глиган едва не ме промуши, преди да го убия. — Той отряза голямо парче от сочното месо и го поднесе към устните й.
Бриана го захапа с острите си бели зъби, сдъвка вкусното месо и облиза устни.
— Истинско щастие е, че сте успели да убиете това животно. Винаги ли имате успешен лов?
— Обикновено е така. Наслаждавам се на преследването и обичам да убивам. — Бриана потръпна. Хоуксблъд видя ужаса в очите й и продължи с по-сериозен тон: — Реших да направя някои промени в замъка, които сигурно ще ви изненадат.
Девойката се отпусна и се усмихна.
— А кога ще ме помолите за разрешението ми?
Пронизващият му поглед я накара да затаи дъх.
— Искам много неща от вас, милейди, но няма да моля за разрешение!
— Не обичам да ми заповядват и не обичам да се подчинявам! — заяви тя и предизвикателно го изгледа.
— Говорите така, защото още не сте изпитали мощта ми — засмя се Кристиан.
— Това никога няма да стане — увери го девойката.
— О, ще стане, ще стане — тихо рече той.
Гърлото й пресъхна. Бриана пое дълбоко дъх и се опита да възвърне самообладанието си.
— Говорехте за някакви промени тук, в Бедфорд?
Кристиан изпита задоволство, когато видя, че тя е смутена и се опитва да отклони разговора.
— Сър Джеймс Бърк е новият главен управител на замъка.
Бриана ахна.
— А сър Невил Уигс как го прие? Не е ли сърдит?
— Бесен е — потвърди с усмивка Хоуксблъд.
— Значи сте го помолили да напусне? — Очите й бяха разширени от изумление.
Той повдигна вежди.
— Да го помоля ли? Как не! Просто му заповядах да предаде всички ключове от замъка и всички сметки на сър Бърк.
— И той ви се подчини?
Кристиан гръмогласно се засмя.
— Напълно. Скоро ще бъде прекалено зает, за да може да изпълнява задълженията си на управител на замъка. Уредил съм той и рицарите му да бъдат повикани в редовете на кралската армия. Като всички нас, и сър Невил Уигс ще замине на война.
Раменете й се отпуснаха и ръката й се вдигна към гърлото.
— Как можете да говорите с такава радост за войната?
Той сви рамене и безгрижно се усмихна.
— С това съм се занимавал през целия си живот.
Очите й потърсиха неговите. Вече не й се искаше да се шегуват.
— Страхувам се за вас, Кристиан — прошепна Бриана.
Той нежно я погледна
— Не се страхувайте, милейди. Ще се върна с победа.
Девойката се изчерви, че е издала загрижеността си за него.
— Сър Бърк е много подходящ за главен управител на Бедфорд и аз напълно го одобрявам.
Хоуксблъд отново изпита задоволство от отстъпчивостта й.
— Вие сте не само красива, но и умна.
— Изглежда искате да ме покорите с ласкателства — отвърна закачливо.
— Думите са много силно средство за съблазняване. Жените се разтапят пред красивите и нежни слова.
Бузите й леко се изчервиха.
