годежа, ала сега разбираше, че това е най-трудното нещо в живота й. Въпреки това бе решила да говори с Робер колкото е възможно по-скоро.
Бриана се изкъпа, облече скромна синя туника и се отправи към стаята на бъдещия си годеник. Бе шокирана, когато разбра от слугите, че раната му все още не е зараснала. Завари го излегнат на една софа, а под крака му бе подложена възглавница.
Като я видя, лицето му светна.
— Бриана! Господи, колко много ми липсваше!
В сърцето й се надигна тревога, когато видя, че той не може да стане, а само протегна ръце към нея. Тя стеснително се приближи, наведе се и му позволи да я целуне по бузата, а сетне сковано притегли един стол и седна до софата.
— Робер, още ли не си оздравял? — промълви тя, изпълнена със съчувствие.
— Да съм оздравял ли? — горчиво възкликна той. — Никога няма да оздравея!
— Какво искаш да кажеш? Нима раната ти не е зараснала? — Девойката не можа да потисне надигащата паника в гърдите й, че няма да може да се раздели с Робер.
— Раната ми отдавна щеше да зарасне, ако онова проклето животно не беше ме ухапало. Придворният лекар, Джон Брей, каза, че бедрената кост е инфектирана и вероятно ще осакатея.
— За какво животно говориш? — озадачено попита Бриана.
— Когато се нараних на турнира, някакво гадно животно като невестулка ме ухапа в раненото място. Ако открия на кого принадлежи това отвратително животинче, ще го пронижа с меча си!
Господи, той говореше за невестулката на Хоуксблъд, за любимеца му Нешър! Обзе я безкрайно чувство на вина.
— Нима нищо не може да излекува раната ти? — отчаяно извика тя. Бе ужасно, че толкова смел воин като Робер де Бошан ще трябва да се откаже от участието във войната.
— Сигурно няма да е много приятно да живееш със сакат мъж, нали, Бриана? — горчиво подхвърли той. — По-добре ми кажи веднага, че искаш да се откажеш от нашия годеж. Една красива и млада жена като теб едва ли ще иска да прекара живота си с инвалид като мен.
— Престани, Робер! Нима толкова малко ме познаваш? — Цял живот я бяха възпитавали, че дългът е нещо свещено. Не можеше да развали годежа само защото той има физически недъг. Усети как челюстите на капана щракват.
Младият мъж тромаво се приближи към нея и я хвана за ръката.
— Закълни ми се, че няма да ме изоставиш заради крака ми.
— Аз… аз… кълна се, Робер — нещастно промълви девойката.
Той се успокои и нежно поднесе ръката й към устните си.
— Ние сме обвързани завинаги — заяви решително.
Бриана не можа да намери сили в себе си да му възрази.
Малко след като тя си тръгна, в стаята на младия благородник се появи сър Невил Уигс. Искаше пръв да му разкаже за отстраняването му от Бедфорд.
— Аз съм сър Невил Уигс, законният управител на замъка Бедфорд. От самото начало вашият брат не ме хареса и ме уволни от поста ми. Смятам, че е превишил правата си. Понеже вие сте сгоден за лейди Бедфорд, вярвам, че ще ме възстановите. Заклевам се, че ще останете доволен от мен.
С кафявата си къдрава коса и брада сър Невил Уигс приличаше на териер, и то на много сърдит териер.
— В какво ви обвинява брат ми? — попита Робер, инстинктивно усетил, че този мъж може да се окаже полезен съюзник.
— Той заяви, че сметките са подправени, но за тях всъщност отговаряше сър Джеймс Бърк — излъга той.
Студените очи на Робер проницателно го изгледаха и устните му се извиха в доволна усмивка.
— Убеден съм, че ние двамата ще се разбираме много добре. Моят незаконороден брат трябва да бъде по-внимателен. Ако ми служите вярно, когато се оженя за лейди Бедфорд, вие ще бъдете управител на замъка.
Бриана се намираше на кръстопът между двамата силни мъже. Бе послушала сърцето си и се бе отдала на любовта си към Кристиан Хоуксблъд, когато нямаше право на това. Неговият брат пръв предяви претенции към нея. Ако изостави Робер, ще стане ужасен скандал — всички ще я упрекнат, че го е напуснала заради сакатия му крак. Щеше завинаги да бъде опозорена. Кристиан бе по-силен от Робер и лесно щеше да преживее загубата й. А от друга страна, Робер ще бъде обект на съжаление до края на дните си, ако тя го изостави.
Нямаше избор. Съдбата бе решила вместо нея. Бе се оплела в собствената си паяжина. Когато съобщи на Хоуксблъд, че няма да изпълни клетвата си, гневът му ще бъде ужасен. Не беше от мъжете, които лесно могат да преглътнат подобно предателство. Сигурно ще направи ужасна сцена и всички ще разберат за изневярата й.
В този миг в главата й проблесна неочаквана мисъл. Въпреки че го отрече, Кристиан притежаваше силата да я подчини на волята си. По-добре да не се среща с него и макар това да бе постъпка на страхливка, девойката реши да му напише, че честта й изисква да се омъжи за Робер де Бошан.
Три пъти къса писмото. Сълзи на отчаяние капеха по пергамента, сърцето й се съсипваше от мъка. Най- накрая му написа, че разчита на рицарската му чест да я освободи от дадената клетва и да сложи край на непоносимите й терзания. Запечата го и го даде на Рендъл, за да не унищожи и това писмо.
Щом го прочете, Кристиан се втурна към стаята й и нахълта вътре, без да мисли за дворцовия етикет.
— Ти ми се закле, че ще развалиш годежа с Робер. Няма да ти позволя да престъпиш клетвата си!
Мургавото му лице бе изкривено от ярост. Бриана уплашено отстъпи назад, не смееше да диша.
— Кристиан, той е сакат! Не мога да бъда толкова жестока и безсърдечна! Всичко се промени заради крака му. Моля те, изслушай ме, Кристиан. Обичам те с цялото си сърце, но съм обречена да се омъжа за брат ти и не мога да престъпя този обет.
— Нима ще разбиеш живота и на двама ни само заради едното съжаление? — Гневът му нямаше граници. Приближи се към нея, сграбчи я през кръста, повдигна я до лицето си и впи очи в нейните. — Нима наистина вярваш, че ще те отстъпя на друг мъж?
— Кристиан, моля те, бъди разумен. Кралят иска този брак, баща ти също го иска. Ти нищо не можеш да промениш! — Това бе отчаян вопъл на сърцето й. Искаше да го накара да отстъпи. Ала въпреки горещите й молби, той остана непреклонен.
Искрящите му очи не се отделяха от нейните, сякаш искаше да сломи волята й. Накрая я пусна на пода и отдръпна ръцете си.
— Ще разбереш на какво съм способен, Бриана.
Той излетя от стаята, но думите му дълго останаха да витаят във въздуха.
Гърлото й се сви от мъка. Бе наранила мъжа, когото обичаше с цялото си сърце. През следващите три дни младото момиче не беше на себе си, разкъсвано от страдания и от страх пред неговото отмъщение. Ала нищо не се случи. Нито веднъж не зърна мургавото му гордо лице.
Когато Уорик видя, че раната на Робер все още не е зараснала, той изпрати да повикат Хоуксблъд и неговия арабски оръженосец Али. И двамата бяха придобили безценни медицински познания в университета в Кордоба и в Ориента. Граф Уорик бе убеден, че те разбират много повече от придворния лекар Джон Брей.
Отначало Робер отказа незаконороденият му брат да го прегледа, ала Хоуксблъд го накара да склони.
— Аз съм отговорен за раната — настоя Кристиан. — Не бъди глупак, позволи ми да прегледам крака ти.
— Не се осмелявай да заявяваш, че ти си ме ранил. Твоят меч въобще не ме е докосвал — надменно отвърна Робер.
— Казах, че се чувствам отговорен, защото моята невестулка те ухапа по раната и тя се е възпалила.
