им. И действително те се нахвърлиха върху него и земята наоколо почервеня от кръв.
Робер де Бошан и сър Джон Холънд се измъкнаха от мястото на битката и препуснаха към краля.
— Принцът на Уелс е обкръжен, Ваше Величество. — Робер де Бошан се надяваше, че той е мъртъв, но ако се престореше, че търси помощ за принц Едуард, никой нямаше да го заподозре, че е виновен за смъртта му.
Кралят погледна към сина на Уорик, който заедно с неговия син бе удостоен с рицарско звание. Гърлото му се сви от страх. Нима съдбата бе отредила в този ден да загине неговият син, а да бъде пощаден синът на Уорик?
— Ранен ли е? — попита кралят.
— Не зная, Ваше Величество — отвърна Робер де Бошан.
Джон Холънд бе успял да забележи как Робер бе ударил с меча си коня на принц Едуард, но благоразумно предпочете да си замълчи.
Крал Едуард бе готов да забие шпори в коня си и да се спусне към мястото, където бе паднал синът му, ала в този миг си спомни за обещанието, което му бе дал. Не искаше войниците да говорят, че без помощта на баща си принцът би загинал.
— Искам той сам да заслужи рицарските си шпори. Ти също имаш възможност да заслужиш своите. Върни се при него и му помогни!
Едуард III се гордееше с младите и смели рицари.
Хоуксблъд с ужас видя, че от тялото на Едуард бликна кръв. Едва не политна от облекчение, когато разбра, че това е кръвта на смъртно ранения кон. Принцът бе все още замаян от удара при падане, но бавно се изправи на крака. Лявото му рамо бе изкълчено, но той не обърна внимание на болката. Джон Шандо препусна към него, водейки нов кон. Същото стори и Пади за господаря си. Двамата рицари в черни доспехи възседнаха конете си и се понесоха срещу врага. В съзнанието на Кристиан Хоуксблъд изплува споменът от турнира, когато принц Лайънъл уби коня на съперника си. Нямаше доказателство, че Робер е постъпил по същия начин и е промушил коня на принц Едуард. Обаче шестото чувство му подсказваше, че подозрението му не е лишено от основание. Но реши, че ще мисли за това, когато свърши битката.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
На двадесет и пети август Джоан едва не обезумя. Сутринта, когато се събуди, бързо пресметна дните от последното си месечно кръвотечение и разбра, че поредният й цикъл закъснява с почти два месеца. От пет години никога не й се бе случвало подобно отклонение, въпреки че за пръв път бе получила менструация още на дванадесетгодишна възраст. Не се съмняваше, че е забременяла. Въпросът бе какво да прави оттук нататък. Нищо не можеше да подлуди по-силно дейна натура като нея, както бездействието и неизвестността.
Тревогите си можеше да сподели само с един човек на този свят, но нейният любим Едуард бе отвъд Ламанша и се сражаваше някъде във Франция. Мислите й летяха като птици към него над морската шир, молеха го да се върне ден по-скоро, молеха да й изпрати съвет какво да прави в тази непоносима безизходица. Ако се опита да му изпрати писмо, само ще влоши положението. Внезапно изтръпна от ужас, уплашена за съдбата на любимия. Ами ако е мъртъв? Тази мисъл бе най-непоносима за Джоан. Ако той не се върне, и тя няма да иска да живее. Мисълта за смъртта я ужаси. Ако Едуард е загинал, това ще реши проблема й. Ще се самоубие заедно с детето, което носеше под сърцето си!
Джоан се сви в леглото си и се разтресе в ридания. Когато се изтощи от плач, започна пламенно да се моли. Скочи от леглото и изтри сълзите от лицето си. Може би Бог ще я чуе по-добре, ако отиде в параклиса на Уиндзор? Сграбчи първата наметка, която й попадна пред очите. За пръв път не се замисли дали цветът й подхожда на пребледнялото й лице или на цвета на прелестната й рокля.
За своя изненада в параклиса завари кралица Филипа и половината от придворните дами. Засрами се заради недостойните си страхове, когато научи от жената, застанала до входа на храма, че те идвали всеки ден, за да се молят Богу за победата на Англия и за оцеляването на крал Едуард, на Уелския принц и на всички храбри воини, заминали с тях на смъртен бой. За пръв път в живота си Джоан изслуша литургията до края, но се закле в душата си, че няма да е за последен път.
Страните й запламтяха, когато си помисли какво я очаква, ако разкрият тайната й. Жените са тъй жестоки, особено тези, които не се радват на ласките на някой мъж. Клюкарките ще заекват от злорадство… И без това в двора вече се носеше славата и като вятърничава флиртаджийка — трябваше да признае, че има истина в тези приказки, — но всичко досега бледнееше пред потоците от кал и злостни сплетни, с които щяха да я залеят, ако тези лисици подушат, че е бременна от Уелския принц. Щяха да се нахвърлят върху нея като глутница бесни кучета, за да я разкъсат на парчета.
Падна на колене и зашепна молитва без следа от преструвка, горещо и задъхано. Нещастницата не подозираше каква трогателна гледка би дарила на нечие любопитно око, ако можеше да я зърне отнякъде, докато шептеше със сплетени пръсти жарки слова за оцеляването на Едуард и на брат си. Едва след половин час дойде ред да помоли и за опрощение на грешната си душа. Като всички жени, и Джоан лекомислено обеща на Всемогъщия Бог, че никога повече няма да се обръща с молба към него, ако сега и само сега я избави от ужасната безизходица. Дори не се осмели да поиска от Бога нещо определено — като например Едуард да се ожени за нея, — искаше само всичко да свърши щастливо. След литургията се върна в стаята си. Реши, че трябва отново да започне да посещава благонравните лекции на мадам Марджори, които отдавна бе зарязала. И то не толкова заради противното мърморене на мадам, колкото заради непоносимата надменност на принцеса Изабел и съскащите придворни дами, вечно следващи я по петите като ято гъски с проточени шии. До острия слух на принцесата бяха стигнали слуховете за нещастието на лейди Елизабет Грей и тя веднага заповяда на дамите от свитата да престанат да общуват с нея. Всички отбягваха нещастната девойка, сякаш бе чумава.
Но се оказа, че дори и след литургията не й олекна на сърцето. Следващите три часа прекара в мисли за възможностите да се отърве от нежелания плод. Явно ще трябва да се довери на уменията на Глинис, защото самата тя нямаше представа какви отвари от билки да изпие, ако въобще можеха да помогнат билките след втория месец. Не, реши тя и тръсна глава, ще се отърве от тази проклета бременност, това е толкова просто. И няма защо да досажда на Едуард с оплакванията си. По-добре ще бъде принцът въобще да не разбере за нейната трагедия.
Ако се върне в Уиндзор, всичките й проблеми ще се разрешат. Знаеше, че на сутринта ще се повтори същото — пак ще се тревожи, ще се моли, ще мисли, докато я заболи главата, ще се върти в омагьосан кръг и отново ще се озове там, откъдето бе започнала: Едуард трябва да се върне при нея. Внезапно я прониза ужасяваща мисъл: какво да прави, ако той се забави цяла година във Франция? Трябва да напусне двора, преди да започне да й личи. Но къде да отиде?
Къщата на брат й на Фиш стрийт в Лондон не беше достатъчно отдалечена от Уиндзор… Може би ще трябва да замине за замъка на нейния род, в Кент? Дори не си спомняше как изглежда, защото го бе напуснала още съвсем малка. Брат й бе наследил и един по-малък замък — замъка Уейк в Лидъл. Може и там да се скрие. Не, това е невъзможно. Не може да понесе мисълта да живее далеч от своя Едуард.
Сърцето й се сви от копнеж. Защо поне не бе запазила любовните му писма? Припомни си страстните му думи и това за малко я успокои. Но не можеше да притисне листата до устните си, да ги скрие до гърдите си — сигурно тогава болката й щеше да затихне… Струваше й се, че е съвсем сама на този свят, сиротна и изоставена. Седеше като вцепенена до прозореца, неспособна дори да заплаче.
През целия ден Глинис бе заета в пералнята. Прислужницата бе решила да използва слънчевия ден и да изпере всички дрехи от доста обемистия гардероб на лейди Кент преди началото на есента. Адел стоеше с нея — внезапно й бе хрумнало да изпере всички ленени чаршафи и покривки.
Бриана забеляза, че Джоан не слезе да обядва, нито се появи на следобедната лекция на мадам Марджори. Преди да тръгне към трапезарията за вечерята, тя отиде до стаята на Джоан. Завари приятелката си сама в здрача.
— Къде беше през целия ден? — попита загрижената девойка.
— Не си спомням — унило отвърна Джоан. — Сутринта отидох до параклиса. Знаеш ли, че там видях кралицата и повечето от придворните дами? Всеки ден се молели за победата на краля и за живота на нашите мъже.
