— Не, не знаех. Сигурно съм изпуснала литургията. Исках да изповядам греховете си, но осъзнах, че никому не мога да разкажа за срамните си тайни. И стените имат уши, дори и стените на изповедалнята.
— О, не бива да казваш нито дума на отеца. Помисли си за бедната Елизабет Грей и как всички се отвърнаха от нея!
— Нека да отидем в залата — настоя Бриана.
— По-добре иди без мен. Чувствам, че не съм подходяща компания за никого.
Това беше толкова нетипично за Джоан, че приятелката й си помисли, че нещо не е наред.
— Няма да те оставя да стоиш сама. Знам, че ти липсва принц Едуард и в този момент се нуждаеш от някого, който да те разсее от тежките мисли.
Обаче по време на вечерята Бриана забеляза, че Джоан е доста потисната. Не я попита нищо, знаеше, че когато Джоан реши, ще й довери какво я измъчва. След вечерята двете се отправиха към стаите си, но когато Бриана й пожела лека нощ, Джоан я хвана за ръката.
— Мога ли тази нощ да остана с теб? — уплашено попита Джоан.
— Разбира се, Джоан. И аз не искам да съм сама.
Когато влязоха, Бриана спусна тежките завеси на прозорците и залости вратата. Постави върху една табла две чаши с медовина и няколко блокчета марципан. Знаеше, че Джоан обожава сладките неща.
Джоан измъчено се усмихна и отхапа парченце марципан.
— Смяташ ли, че Елизабет Грей постъпи правилно?
— Е, бедната Елизабет беше в безизходно положение. Знаеше, че няма никакви шансове да се омъжи за принц Лайънъл, и ако бе родила детето, никой мъж нямаше да се ожени за нея. Така че тя постъпи правилно. — В стаята настъпи тишина. Сетне Бриана тихо добави: — Въпреки това аз не бих го направила.
Джоан изплака.
— О, скъпа, какво има? — Думите застинаха на устните й. — Господи, нима и ти си бременна? — Бриана се отпусна на възглавницата и хвана ръцете на приятелката си. — Обещай ми, че няма да направиш някаква глупост!
— Каква например? — нещастно попита Джоан, а очите й се наляха със сълзи.
— Не бива да правиш аборт… това е много опасно.
— Знам — прошепна Джоан.
— Когато казах, че Елизабет е постъпила правилно, имах предвид, че това бе единственият изход за нея. Ала за теб би било напълно погрешно. Принц Едуард и ти се обичате. Той никога няма да ти прости, ако убиеш детето му. Едуард скоро ще се върне от Франция. Сигурна съм, че ще намери начин да убеди родителите си и ще се ожени за теб, когато разбере за детето.
Джоан избърса сълзите си.
— За Бога, не казвай на никого за това.
Джоан тъжно кимна.
Бриана се прокле за баналните думи, ала не можа да измисли нищо по-добро. Поне се опита да утеши приятелката си.
— Сега имаш нужда от сън. На сутринта всичко ще изглежда по-различно. — Девойката трескаво започна да оправя леглото, за да прикрие тревогата си.
Джоан легна и скоро се унесе в сън. Свещите вече догаряха. Бриана лежеше в леглото, но сънят не идваше. Душата й бе изпълнена със смут не само за самата нея, но и за съдбата на приятелката й.
При Креси съдбата бе жестока към французите. Те бяха победени, но водачите им отказваха да признаят поражението. През целия следобед френските воини отчаяно се съпротивляваха, но хиляди от тях паднаха убити на бойното поле. Когато вечерта настъпи, френският крал все още крещеше за настъпление, но маршалите му отдавна бяха избити.
Кристиан Хоуксблъд събра корнуолските стрелци, които без колебание се втурнаха към оределите френски редици. Хоуксблъд искаше да плени кралското знаме. Повали с един удар знаменосеца и изтръгна огненочервеното знаме от пилона. Англичаните продължаваха да покосяват редовете на французите, докато труповете им не покриха пътя към Абевил.
Когато боят свърши, всички англичани паднаха на колене да благодарят на Бога за нечуваната победа. Пурпурният плащ на принц Едуард бе почернял от кал. Кралят прегърна радостно сина си.
— Днес ти доказа, че си истински рицар. — Сетне гласът му се извиси така, че всички да го чуят. — Достоен си да бъдеш следващият крал на Англия!
Бурни възгласи посрещнаха думите на краля.
— Дължа живота си на този мъж — отвърна принц Едуард и посочи към Кристиан Хоуксблъд.
Отново проехтяха възторжени викове.
—
Англичаните бяха опиянени от победата над много по-силния противник.
— И бъдещите поколения ще говорят за победата при Креси!
Оглушителният рев на войската заглуши думите на Едуард III.
Принцът и Хоуксблъд се заеха да пресметнат загубите и да помогнат на ранените. Стотици ранени се нуждаеха от помощ — трябваше да се превържат кървящи рани, да се наместят счупени кости, да се зашият разкъсани крайници.
Хоуксблъд потърси природения си брат. Откри го на едно възвишение.
— Подозирам, че ти си намушкал коня на принц Едуард!
Робер отвори уста да протестира.
— Не се опитвай да отричаш. Засега ще го приемем за нещастен случай, но те предупреждавам, Робер, че ако нещо се случи с Едуард, ще те намеря ако ще и вдън земя и ще те унищожа!
Робер изгаряше от омраза към това чуждестранно копеле. Трябваше да се отърве при първа възможност от този натрапник.
Кристиан Хоуксблъд и Едуард Плантагенет тази нощ спаха в една палатка. Измиха в потока кръвта и калта от ръцете си, след което Али ги разтри с бадемово масло, примесено с тамян. Оръженосецът на Хоуксблъд бе поразен от издръжливостта на Черния принц, когато видя, че се е сражавал с изкълчено рамо. Болката беше мъчителна, но благодарение на уроците на Кристиан принцът бе съумял да не мисли за нея.
И двамата имаха рани по лицата и телата си. Принцът с любопитство наблюдаваше как Али слага захар върху раните на господаря си.
— Захарта заличава белезите, но може би вие, Ваше Височество, искате вашите да останат.
— О, не, Али. Моята любима е много чувствителна. Не искам да я плаша. Така че сложи захар и върху моите рани.
Двамата рицари се увиха в плащовете си и легнаха на коравата земя, за да отдъхнат. За тях това бе невероятен ден. Принц Едуард знаеше, че няма да го забрави до края на живота си. Преди битката очакването и страхът караха кръвта му да бушува във вените. Във вихъра на битката той забрави за всичко. Когато конят се строполи под него, младият мъж осъзна колко близко е до смъртта. Само след миг можеше да бъде мъртъв, ала се изправи и продължи да се бие въпреки смъртната болка в рамото. Бе оживял благодарение на годините на обучение и дисциплина. Душата му се изпълни със сила, която прогони страха и умората.
Бе продължил да върти меча, макар ръката му да бе изтръпнала от болка. Бе свикнал с мириса на смъртта, бе престанал да чува предсмъртните викове, бе се сражавал до последната капка сила. Мислеше, че всеки миг ще издъхне. Ала чудото на победата бе възвърнало силите му, енергията се върна в тялото му, кръвта отново закипя във вените му.
Кристиан и Едуард лежаха напълно изтощени, но мускулите им се отпуснаха от освежителния масаж. Не можеха да заспят и дълго разговаряха.
— Мислите ли, че вашето падане беше случайно? — попита Хоуксблъд.
— Не видях и не усетих нищо нередно. Джон Холънд яздеше до мен. Съвсем наскоро го назначих за
