твой предан съпруг и любящ баща.
Филипа вдигна глава от писмото и видя нацупената физиономия на Изабел.
— Нима този Луи е само граф? Винаги съм смятала, че ще се омъжа за крал — капризно рече принцесата.
Кралица Филипа бе изненадана от реакцията на дъщеря си.
— Скъпа моя, няма свободни кралски синове освен наследника на френския престол — нашия смъртен враг. Тъй като баща му загина при Креси, синът му Луи е новият граф на Фландрия и ще управлява като монарх. Не забравяй, Изабел, че Фландрия е богата страна, а баща ти пише, че младият владетел е много красив.
Всички придворни дамите на кралицата посрещнаха с възторг вестта за годежа на принцеса Изабел и за пътуването до Франция. Вниманието на всички бе насочено към младата принцеса и тя сияеше от гордост.
— Искам индийска коприна за годежната ми рокля. — Погледна завистливо роклята на Джоан. — Искам да бъде обшита по краищата с хермелинова кожа и да бъде избродирана с истински златни нишки!
Джоан едва не се задуши от щастие. Щеше да замине заедно с кралицата и принцесата за Франция! Много скоро ще види отново любимия си принц! Трябваше само да дочакат вестта за падането на Кале. Джоан и Бриана, заедно с всички останали дами, започнаха трескави приготовления за пътуването. Макар че кралицата и дворът редовно посещаваха Бордо и Гент, принцеса Изабел и нейните дами щяха да прекосят Ламанша за пръв път.
Когато останаха сами в стаята на Джоан, девойката не можа да сдържи радостта си.
— Бриана, моите молитви бяха чути! Сега Едуард ще се погрижи за всичко. Сякаш воденичен камък ми падна от гърдите.
Бриана стисна ръцете на приятелката си. Тя също се вълнуваше от предстоящото пътуване. Никога не бе виждала Франция. Наскоро бе получила писмо от годеника си и осъзна колко е щастлива. Горката Елизабет Грей вехнеше от ден на ден и едва ли някога щеше да си намери съпруг.
— Ти си толкова смела и почтена, Бриана. Готвиш се за сватбата с Робер, без да се оплакваш. Как можеш да забравиш за любовта си към Кристиан? — попита Джоан.
— Не мога да я забравя. Образът му е винаги пред очите ми.
Джоан съжали, че я бе попитала и се опита да я успокои.
— Само си помисли — ще се омъжиш във Франция — също като принцеса Изабел. Трябва да се заемем с ушиването на сватбената ти рокля, която да засенчи тази на Изабел. Изгарям от нетърпение да видя лицата на Адел и Глинис, когато разберат, че заминаваме за Франция!
Бриана знаеше, че двете млади жени ще бъдат щастливи да се срещнат с Пади и Али. Сигурно щеше да има и други сватби, ала тя нищо не каза. Как можеше Джоан да мисли, че тревогите й са свършили? Тя си въобразяваше, че срещата й с Едуард ще реши всички проблеми, ала едва ли бе така. Нещата щяха да се усложнят още повече, когато престолонаследникът узнаеше за детето.
Бриана въздъхна и се закле да стори всичко, което е по силите й, за да помогне на приятелката си. Когато се върна в стаята си, взе едно от писмата на Робер и зачете:
Скъпа моя Бриана,
Горд съм да ти съобщя, че крал Едуард ме удостои с рицарско звание за моята вярност и смелост още в първия ден, щом стъпихме на френска земя. Надявам се, че ще бъда удостоен с новия рицарски орден, той е равностоен па отличията, които крал Артур е раздавал на рицарите на Кръглата маса.
Мисля, че се гордееш с факта, че новата Кръгла кула на краля е построена от бедфордски камък.
Аз се справих отлично с възложената ми задача да командвам хората на принц Лайънъл. Всички войници се сдобиха с богата плячка. Лъвският дял, разбира се, ще бъде за херцогство Кларънс, ала има толкова много плячка, че съм с голяма печалба от този поход — сребърни съдове и скъпоценности, чистокръвни коне и копринени платове. Запазил съм една диадема, украсена с диаманти, за нашата сватба. Тя ще бъде чудесно украшение за великолепната ти коса — най-красивата коса, която съм виждал през живота си. Нямам търпение да се оженим и се надявам и ти да изпитваш същото.
Бриана нави пергамента. Много мило писмо. Той бе положил доста усилия да опише чувствата си към нея. Гордееше се с неговата смелост и рицарското му звание. От писмото личеше, че тя му липсва, че я обича и че непрекъснато мисли за нея. Наистина трябваше да благодари на светата Дева за тази любов.
Крал Едуард III посрещна с възторг Уилям де Монтегю, граф Солсбъри. Двамата благородници бяха приятели от младини. Съдбата бе пожелала именно Уилям да помогне да заловят с хитрост омразния Мортимър — любовника на майката на Едуард III и убиеца на баща му.
Но кралят успя да се радва само няколко дни на освобождението на своя приятел. Получи се тревожната вест, че крал Дейвид Шотландски е пресякъл границата между Англия и Шотландия начело на петнадесетхилядна войска. Уилям де Монтегю посрещна това известие с небивала ярост.
— Не трябваше да ме освобождавате от плен, Ваше Величество, за да ме размените с граф Мъри! Най- сигурното решение за Англия бе да го държите под стража до края на дните му, сир.
— Кълна се в Христовата кръв, де Монтегю, че не можех да понасям мисълта за твоето пленничество. А сега, след като сразих стохилядната армия на французите, мислиш ли, че аз, кралят на Англия, победителят, ще се изплаша от някакви си петнадесет хиляди шотландски овчари?
— Не! Аз съм виновен за всичко! — настояваше де Монтегю. — Позволете ми да се бия с тези негодници!
— Не се горещи толкова, Уилям — усмихна се Едуард III. — Ще потеглим заедно срещу Дейвид, както в добрите стари времена. Шотландците си въобразяват, че всичките ни войски са тук, във Франция, но горчиво се заблуждават. Херцог Йорк ще събере няколко хиляди бойци, да не говорим за моите лордове от Норт, Невил и Пърси.
— А какво ще наредите за обсадата на Кале, сир — попита де Монтегю.
— На служба към нашата корона е най-добрият маршал, който някога се е раждал. Граф Уорик ще се нагърби с тази задача. Когато отблъснем онези шотландски голтаци и отново прекосим Ламанша на път за Кале, тук глупавите французи ще са изглозгали и последния кон зад стените на Кале, дори и последното куче. Ще ги спипаме като изгладнели плъхове, готови да се втурнат към сиренцето в капана!
Набързо свиканият Военен съвет реши да се раздели английската армия на две — едната част, по- голямата, трябваше набързо да прекоси Ламанша и да отблъсне шотландците, а останалите трябваше да продължат обсадата на Кале. Принц Едуард гореше от нетърпение да кръстоса меч с шотландските рицари, затова баща му отстъпи пред горещите му молби и се съгласи Уелският принц да поведе най-добрите си рицари, като вземе със себе си и опитния граф Солсбъри.
— Нуждаем се от още кораби, Ваше Величество, за да блокираме пристанището на Кале и да попречим на французите да снабдяват града с храни — намеси се граф Уорик.
— Ще ти изпратя всички кораби, които успея да събера по холандското крайбрежие — отговори му кралят.
— Херцог Нортхемптън и граф Пембрук ще отговарят за флотата. Когато се върнете, Кале ще бъде в ръцете ви, Ваше Величество — обеща Уорик.
Младият Уилям де Монтегю беше много разстроен и раздвоен. След завръщането на баща му в Англия синът му трябваше да продължи да се сражава с французите, които той мразеше до дъното на душата си, но не можеше да се примири с мисълта, че принц Едуард бе заминал за Англия, без да го вземе със себе си. Вместо него с принца бе заминал онзи блюдолизец Джон Холънд! И разбира се, ясно бе към кого ще насочи
