главен камерхер на двореца. Той е много амбициозен и предполагам, че ми е предан — отвърна Едуард
— А кой беше от другата ви страна?
— Хм, там беше твоят брат Робер. Едва ли е възможно синът на граф Уорик да бъде предател.
— Да, Ваше Височество — кимна Кристиан, — но все пак имам известни подозрения към Робер.
— Е, никой от нас не може да избира братята си — тъжно отвърна Едуард. Ако можеше да избира, би искал Кристиан да бъде негов брат. Надяваше се, че и Хоуксблъд мисли така.
Настъпи тишина. Двамата мъже се унесоха в мисли за любимите си жени. Едуард се бе заклел, че ако войната във Франция се проточи, ще открие начин да извика Жанет при себе си. Нуждаеше се от нейната любов и топлина, от нейната женска нежност, за да забрави за грубостта и жестокостта на войната. Бе научен да подчинява живота си на войната, да се сражава без остатък, ала сега, когато битката бе свършила, той се нуждаеше от покой и от Джоан.
Кристиан Хоуксблъд се бе самовглъбил. Напоследък това му се случваше доста често. Можеше да се утеши с еротични фантазии, които му помагаха да забрави ужаса на войната, ала сега фантазиите му бяха съвсем други. Мечтаеше за собствен дом, за семейство, за уют. Бе обиколил почти целия свят и сега искаше да се установи някъде, да има синове и дъщери. Копнееше за топлината и спокойствието на домашното огнище.
Помисли си за Уорик. За пръв път изпита радост, че Ги де Бошан е негов баща. Хубаво беше да се бие рамо до рамо с някого, с когото имаше кръвна връзка.
Накрая мислите му се насочиха към Бриана. Робер бе изтръгнал от нея обещание за женитба, като се бе възползвал от състрадателното й сърце. Колко недостойно бе да използваш съжалението на една жена, за да я спечелиш. Хоуксблъд знаеше, че рано или късно тя ще бъде негова, каквото и да му струва това. Той и Робер бяха съперници и Кристиан знаеше, че сблъсъкът между тях е неизбежен.
Прогони мислите за Робер и се концентрира върху мисълта за Бриана. Видя я в цялата й красота. Напрегна съзнанието си до краен предел и прошепна:
— Ела при мен!
Бриана се бе свила в леглото с гръб към Джоан.
Нейните деца — двама здрави синове и малка дъщеричка. Всички бяха възбудени, защото очакваха завръщането на баща си. Ала нейното нетърпение бе много по-силно. Нейният съпруг бе най-важното нещо в живота й. Той бе слънцето, което стопляше техния дом. Децата щяха да изтичат първи да го посрещнат, ала и тя едва щеше да се удържи да не се хвърли в прегръдките му. Предвкусваше мига, в който очите им щяха да се срещнат над главите на децата. Аквамариновите му очи! Щеше да я люби с поглед и едва щеше да дочака мига, когато ще останат само двамата.
Света Дево, той се върна! Бриана отметна косите си и повдигна полите на роклята си и се втурна към него.
— Бриана! Бриана, къде отиваш? — изплашено извика Джоан.
Бриана смутено се обърна. Погледна приятелката си и объркано промълви:
— Аз … не знам къде отивам. Може би ходя насън.
Върна се в леглото и се плъзна под завивките. Сънят бавно се върна. Колко щастлива беше, заобиколена от прекрасното си семейство. Надяваше се с цялата си душа, че някога ще има децата, които бе видяла в съня си. Дори изпита завист към Джоан, която очакваше дете. Ако тя имаше дете, никога нямаше да се чувства самотна.
Сънят продължаваше. О, Господи, синовете й имаха черни коси. Сега знаеше кого бе тичала да посрещне. Наистина не можеше да управлява сънищата си, но сърцето й изтръпна от безкрайна вина. Трябваше да престане да мисли за този мъж, трябваше да престане да го сънува! Искаше да бъде предана съпруга на Робер де Бошан. Трябваше да прогони от душата си арабския рицар!
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
След деня на битката при Креси кралят и благородниците заповядаха на хералдите да огледат бойното поле. Колкото и да звучеше невероятно, кралят на Бохемия, десет принцове и граф д’Алансон бяха мъртви. Племенникът на Филип Валоа, граф дьо Блоа, и неговият зет, херцог Лорейн, също бяха между жертвите. Граф Фландърски, който би трябвало да е съюзник на Англия, бе заплатил с живота си за измяната. Англичаните бяха убили повече от хиляда рицари и около тридесет хиляди френски войници, а бяха загубили само няколко стотици от своите.
Филип Валоа бе избягал, но флотата му бе унищожена, армията му бе победена от англичаните. Нито един френски крал досега не бе претърпявал толкова позорно поражение. Синът на Филип, Жан, който бе начело на войските в южните провинции, бе пристигнал твърде късно, за да помогне на баща си в боя. Когато узна, че са били победени от значително по-малобройна армия, той избухна в пристъп на ярост, възмутен от пълководческите неумения на баща си.
Жан имаше от какво да е недоволен. Сър Уолтър Мани бе пленен с малобройния си отряд, но принц Жан, възпитан според строгите правила на рицарските добродетели, му бе обещал, че сър Уолтър Мани ще бъде заведен в стана на англичаните, без да падне косъм от главата му. Жан побесня от гняв, когато разбра, че френските благородници са нарушили тържественото му обещание и все още държат сър Мани под стража в Орлеан, при това в една ужасна килия. Жан отказа да поведе войските си срещу англичаните, ако Филип не освободи английския благородник. Сър Уолтър Мани веднага бе освободен заедно с още един знатен пленник — Уилям де Монтегю, граф Солсбъри.
Крал Едуард III и Уорик свикаха Военния съвет, който реши да започнат обсадата на Кале, тъй като това щеше да им осигури много важно предмостие на френска земя за бъдещите кампании.
Кале се оказа костелив орех и можеше да бъде превзет само след продължителна обсада. За няколко седмици войниците на Едуард III изградиха малко градче от дървени къщи пред стените на Кале. В средата на градчето имаше пазар, на който се продаваха храни и дрехи от Англия. Корабите, които се връщаха в Дувър, бяха натоварени с плячка. Дори съпругите на обикновените войници получиха щедри подаръци — бижута, коприни, сребърни прибори, а замъците на благородниците бяха претъпкани с редки предмети, а конюшните им — с чистокръвни коне.
До английския лагер се простираше обширна блатиста местност. Обсадените жители на Кале виждаха огньовете на оредялата френска армия отвъд блатата, ала не хранеха надежда за спасение. Всички пътища и мостове се охраняваха от английски стрелци, французите не бяха забравили горчивия урок от Креси.
Заобиколена от придворните дами и принцесите, кралица Филипа прочете на глас последното писмо на крал Едуард III:
Скъпа моя Филипа,
От три седмици безуспешно обсаждаме Кале. Ние сме добре укрепени и некадърният Филип Валоа едва ли ще успее да преведе френската армия през блатата. Надявам се, че той и войските му ще се приберат в Амиен с подвити опашки.
Решил съм да превзема Кале, който е само на тридесет и седем километра от Дувър. Това пристанище от години е гнездо на пирати и съм решил да го прочистя от тях, за да не плячкосват повече английските кораби. Настанили сме се удобно в нашия лагер пред стените на Кале.
Доволен съм, че мога да те зарадвам — твоят рицар сър Уолтър Мани беше освободен заедно с моя добър приятел Уилям де Монтегю. Имах честта да посветя в рицарско звание сина му, младия Уилям, заедно със сина на Уорик и, разбира се, нашия любим син Едуард за изключителна храброст в битките. Раздадох рицарски звания на толкова много от моите храбри воини, че ще ми трудно да реша кои от тях да удостоя с новия рицарски орден. Ако си съгласна, моя скъпа Филипа, бих искал да сгодим нашата прелестна дъщеря принцеса Изабел за Луи, новия граф на Фландрия. Той е красив млад мъж на възрастта на Изабел и този съюз ще укрепи връзките ни с холандците. Искам да се приготвиш за пътуване до Франция по случай годежната церемония. Ще ти изпратя вест веднага щом Кале падне. Когато се съберем всички заедно, ще отпразнуваме бляскаво нашите успехи.
