Арабският принц

Арабският рицар се усмихна. Беше направила грешка. Трябваше да се насочи към него и да потърси убежище в Уиндзор.

Бриана смушка кобилата си и Папийон се понесе в галоп. Когато наближи гората, младото момиче погледна бързо назад и с тревога забеляза, че Хоуксблъд бързо скъсява разстоянието. Сви по пътеката наляво с надеждата, че ниските клони ще го забавят. Ала той безпогрешно пое във вярната посока.

Бриана излезе на една поляна и пришпори кобилата си към дърветата. Отново се обърна, за да провери дали Кристиан я следва. Той препускаше към нея. Сърцето й се сви от страх. Тя се понесе като вихър, за да избяга от преследвача си.

Но той не се отказваше. Девойката имаше чувството, че всеки миг ще я настигне. Кристиан беше като хищна птица, а тя — негова плячка. В гърдите й се надигна ужас, когато чу силния тропот на коня му съвсем близо. Обърна се и видя как мургавият ездач надвисва над нея, протяга хищните си ръце и я сграбчва за раменете. Тя замахна към него, за да го отблъсне, но това беше безнадежден опит. Не можеше да избяга от всепоглъщащата му сила.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Хоуксблъд вдигна Бриана, за да я сложи на седлото пред себе си, въпреки че тя бясно размахваше ръце и крака и не спираше да крещи. Очите му, безмилостни като парчета лед, не се откъсваха от красивото й лице. Девойката примирено затвори очи. Не издържаше на хипнотизиращия му поглед, от който волята й се стопяваше с всеки изминал миг. Опита се да забие нокти в мургавото му лице, което вселяваше ужас в душата й.

Кристиан Хоуксблъд никак не бе изненадан от бясната й съпротива. Познаваше я добре, познаваше и свръхчувствителните й инстинкти, които навярно в този миг й подсказваха, че е изправена пред смъртна опасност. „Да — мрачно си помисли той, — инстинктите й не я лъжат…“ Разтвори ръцете й, за да се предпази от острите й нокти. Тогава тя започна да крещи в лицето му, изрече срещу него всички обидни думи, които можаха да й хрумнат в заслепението на яростта думата — „копеле“ бе сред най-нежните.

Успя да я покори само благодарение на необикновената си сила. Това не можеше да бъде сторено с нежност — съпротивата на обезумялата девойка изключваше такава възможност. В мига, когато Бриана успя да се изтръгне от желязната му хватка, тя веднага се нахвърли отново с нокти срещу него. Искаше да го нарани, да го издере, но гордият рицар предпочете да изтърпи всичко, само и само да не я изпусне от прегръдката сп. Знаеше, че съпротивата й ще угасне, ако успее да покори душата й.

Бриана втренчено го изгледа. По лицето й се изписа смесица от страх, ужас и ненавист. В замъгленото й съзнание за миг се прокрадна поразяващата мисъл, че Кристиан отново ще я омагьоса независимо от неистовите й опити да се освободи. Мускулестите му ръце не й позволяваха да помръдне от седлото, а коленете му пришпорваха коня да препуска напред. Нейната кобила следваше жребеца на Кристиан като послушно добиче и това още повече раздразни притежателката й. Трябва да крещи с все сила, трябва да я чуе някой, за да й се притече на помощ и да я спаси от наглия похитител!

Мъжът усети намерението й и преди още да бе напрегнала дробовете си, устните, жестоки като ръцете му, затулиха устата й в мига, в който щеше да изкрещи. Когато той отдръпна устните си, тя се отпусна, покорена от натиска му, и изнемощяла въздъхна:

— Защо правиш всичко това с мен?

Гласът му се звучеше твърдо и самоуверено, а в погледа му се долавяше желязна неумолимост.

— За твое добро, Бриана, заради твоето щастие.

Излязоха от гъстата гора и Кристиан протегна ръка към юздата на нейната кобила.

— Върни се, Папийон, върни се! — извика Бриана.

Но кобилата доверчиво се приближи към жребеца на Хоуксблъд и той успя да хване поводите. Привърза ги към седлото на коня си, а после премести ръката на Бриана върху ръба на седлото и промърмори:

— Дръж се здраво.

Кристиан Хоуксблъд пришпори жребеца си и силният кон препусна като вихър напред. Девойката реши, че никога повече няма да го заговори. Мислеше си, че той иска да я отведе в някакво скрито място, за да я съблазни и прелъсти. Ала тя никога нямаше да се покори отново на Кристиан Хоуксблъд де Бошан! Жестоко се лъже, ако си въобразява, че ще я накара да откликне на любовта му, като обсеби съзнанието й и обезоръжи волята й! Може би в Арабия мъжете са свикнали да постъпват така с жените, но сега са в Англия, където свободата е по-ценна от всичко.

Бриана помисли, че препускат на север, и когато разбра, че той няма намерение да спира, се зачуди къде ли е решил да я отведе. Тъкмо щеше да го попита, но прехапа устни, защото си спомни, че бе решила да не му говори. След един час усилена езда девойката крадешком го погледна. Лицето му бе непроницаемо, изпълнено с решителност. Той също не проронваше нито дума.

Мислите й също бясно препускаха, но тя не можеше да намери отговор на тревожните въпроси. Сърцето й се свиваше от страх, ужасяваше се от този мургав мълчалив воин, който притежаваше покоряваща сила. По гърба й полазиха тръпки, усети предизвикателния мирис на мускулестото му тяло.

Трябваше да се успокои и да мисли трезво. Той няма да може да направи нищо против волята й, ако тя запази самообладание и достойнство. Отново му хвърли бърз поглед. Трябваше да признае в себе си, че ястребовото му лице излъчваше благородство. Всяка черта на лицето му и всяка извивка на тялото му подсказваха за необикновена сила. Бяха съвсем близко един до друг и девойката усети как мъжествената му хубост възпламенява сетивата и душата й. Споменът за любовната им нощ се събуди и в гърдите й боязливо се надигна желание отново да бъде в обятията му.

Бриана напрегна волята си, за да се пребори с това чувство, ала усети как съпротивата й бавно се стопява. В далечината изникнаха очертанията на кулите на замъка Бъркхемстед и младото момиче се запита защо я бе довел в имението на принц Едуард. Да не би да е свързано с Джоан? Обаче Кристиан Хоуксблъд не спря коня и те отминаха замъка. Гледката й се стори позната, знаеше, че бе минавала през тази местност. Яздеха вече от няколко часа и тя почувства умора. Тогава внезапно разбра — той я водеше в Бедфорд. Водеше я у дома!

Бриана смаяно го изгледа.

— Утре заминаваме за Франция. Не можеш да ме водиш в Бедфорд!

Младият рицар погледна красивото й лице и се взря в лешниковите й очи.

— Дворът заминава за Франция — поправи я той.

Тогава разбра. Той я бе отвлякъл, за да не я пусне във Франция, да не я пусне при Робер!

— Не можеш да направиш това! — отчаяно извика тя.

— Вече го направих — спокойно отвърна Кристиан.

Девойката яростно започна да го удря по гърдите. Все едно, че удряше по каменните скали на Бедфорд.

Когато силите я напуснаха и тя безпомощно се отпусна на седлото, Хоуксблъд спря край потока, за да напои коня. Извади от торбата, привързана на седлото, хляб, сирене и парче месо, увити в бяла кърпа, и я свали от коня.

В мига, в който краката й докоснаха земята, Бриана се спусна да бяга. Кристиан я настигна с няколко скока и я сграбчи за ръката.

— Къде бягаш?

— По-добре да попиташ от кого бягам — озъби се тя.

— Не можеш да избягаш от съдбата си!

— Тази съдба е по-лоша от смъртта! — извика девойката.

Гневът й го забавляваше.

— Мислех, че изнасилването е по-лошо от смъртта. Аз няма да те изнасиля, Бриана.

— Значи очакваш да ти бъда благодарна, така ли? — подигравателно запита тя.

— Благодарността е последното нещо, което искам от теб — тихо рече Кристиан.

— Какво искаш от мен?

„Всичко! Сърцето ти, душата ти, любовта ти!“

— Искам да хапнеш нещо.