Бриана твърдо стисна устни. Ако си въобразява, че тя ще яде с него, много се лъже.
— Аз съм пленница и ще се опитам да избягам! — решително заяви тя и очите й блеснаха. — Проклета да бъда, ако се оставя да ме съблазниш!
Сърцето му се изпълни с възхищение от нея — тя бе горда и властна като кралица.
Жаждата я измъчваше по-силно от глада. Ако той й предложи, тя, разбира се, ще откаже, но ако сама поиска да пие, това не би накърнило достойнството й.
— Искам да ме пуснеш до потока. Жадна съм. Искам да пия чиста вода, за да съм сигурна, че не си сложил някоя от дяволските си отрови в нея.
Хоуксблъд не можа да се сдържи и се усмихна на необузданото й въображение.
— Заради дяволската отрова ли се влюби в мен? Тя ли е причината да извършиш смъртен грях и да ми се отдадеш?
— Престани да ми се подиграваш, арабино! Ти разби живота ми!
Кристиан стисна устни. Не биваше повече да я дразни. Беше прекалено жестоко. Наведе се, напълни чаша вода и й я подаде.
Продължиха да яздят. Хоуксблъд се питаше дали някога тя ще му прости това, което бе извършил днес. Не се отчайваше лесно, но знаеше, че ще трябва да чака доста дълго.
Свечери се и девойката се отпусна на седлото. Кристиан разбра, че е задрямала. Вероятно е съвсем изтощена, щом си е позволила да се отпусне и да заспи на гърдите му. Лицето му се отпусна. Тя бе най- ценното нещо в живота му.
До Бедфорд оставаше само час езда, когато заваля. Първите едри капки по лицето й я събудиха. Дъждът бе студен и Хоуксблъд я уви в наметалото си, но въпреки това се измокриха до кости.
Най-после пристигнаха в замъка Бедфорд. Кристиан я вдигна от седлото и я понесе на ръце към замъка.
— Тя е изтощена. Ще я оставя в стаята й — заяви той на смаяния сър Бърк.
— Елате с мен, сър Бърк.
Молбата в очите й и трепетът в гласа й подсказаха на управителя, че нещо не е наред.
Възрастният мъж ги последва но стълбите, без да обръща внимание на водата, която се стичаше от тях. Когато влязоха в някогашната стая на майка й, която сега бе нейна, Хоуксблъд я остави в едно кресло и се зае с камината.
— Сър Бърк, този мъж ме похити! Не ми позволи да взема нищо със себе си. Никой не знае къде съм, дори и Адел!
— Адел е на път към Бедфорд с целия багаж на лейди Бриана. Дворът заминава за Франция. Доведох лейди Бедфорд в нейния дом, защото само тук ще бъде в безопасност.
Обяснението напълно задоволи сър Бърк.
— Той е много опасен човек! — гневно извика Бриана.
Хоуксблъд се приближи и погледна възрастния мъж в очите.
— Сега е по-опасно лейди Бриана да не изстине с тези мокри дрехи.
Бърк кимна и двамата мъже напуснаха стаята, за да я оставят да се преоблече. Бриана веднага сложи резето и затегли един тежък сандък, за да барикадира вратата. Приседна, за да поеме дъх, и видя, че още е с наметалото на Хоуксблъд. Бързо го свали от раменете си. Обувките й бяха съсипани от дъжда, кадифената й туника бе в същото състояние — мокра и кална. Бельото и чорапите й бяха подгизнали. Бързо свали всичко от себе си и грабна една кърпа, за да избърше тялото и косата си.
Седеше гола пред огъня, притиснала кърпата към гърдите си. Беше толкова изтощена — и емоционално и физически, — че топлината на огъня я унесе. Тревогите й бяха твърде много и сега не й се искаше да мисли за тях. Клепачите й се затвориха, раменете й се отпуснаха и девойката потъна в тъмната бездна на съня.
Събуди се и видя, че огънят отдавна бе угаснал. Осъзна, че още е гола, отвори вратата на гардероба и извади червената роба. По ръкавите и по краищата на робата със златна нишка бяха избродирани гръцки мотиви. Всички дрехи на Риана бяха много добре запазени. Бриана облече робата и завърза златистия колан. Взе една от четките на майка си. Косата й бе разрошена и сплъстена. Огледа се в голямото сребърно огледало и видя, че отсреща я гледа златисто видение — приличаше на магьосница.
Помисли си за Кристиан Хоуксблъд и на устните й заигра лека усмивка. Този принц Дракар отново нахлу в живота й. Мисълта не й бе неприятна. Бавно пристъпи към завесите на леглото. Спомените отново нахлуха в главата й. Погали нежно покривката на леглото.
Защо още не е разбил вратата, защо не е нахлул в стаята й? Знаеше, че и тя притежава хипнотична сила също като него, и сега щеше да изпита могъществото й. Започна да изгражда образа му във въображението си. Сетне се фокусира върху всеки детайл от красивото му мургаво лице. И накрая го повика, шепнейки името му.
Желанието и копнежът се надигаха в гърдите й, изпълваха сърцето й, разливаха се по вените й като разтопено злато. Пулсът й се ускори, гърдите й учестено се повдигаха, а слабините й изгаряха от огън. Хоуксблъд бе изключителен мъж. Нямаше друг като него и той беше неин. Колко прекрасно би било да се люби отново с него!
Отмести сандъка и вдигна резето. Между тях не биваше да има никакви прегради. Отпусна се на креслото и зачака. Копнежът по него стана мъчително нетърпим. Искаше да бъде в обятията му, да се люби с него, искаше да се омъжи за него, да има деца от него. Заедно ще превърнат Бедфорд в уютно гнездо и ще бъдат щастливи.
Не можеше да издържа повече. Скочи от креслото и неспокойно закрачи из стаята, проклинайки го, че все още се бави. Накрая реши, че тя трябва да отиде при него. Посегна към дръжката на вратата, като си каза, че когато между двама души съществува толкова силна любов, няма място за гордост.
Стаята, в която бе спал преди, сега бе празна. В коридора срещна сър Бърк.
— Къде е Кристиан? — дръзко запита тя.
— Нали казахте, че ви е отвлякъл, милейди? — колебливо попита сър Бърк.
— Той ме искаше толкова отчаяно, че бе принуден да ме отвлече — засмя се Бриана. — Нали е много романтично? О, Джеймс, струва ми се, че той е моята съдба.
Сър Бърк изумен я погледна. Риана винаги го наричайте Джеймс и в червената роба на майка си Бриана бе като призрак от миналото.
— Той си замина, милейди.
— Замина ли? Къде замина?
— Предполагам, че е отишъл да се присъедини към английската армия край Кале.
Кръвта се отдръпна от лицето й. Втурна се обратно към стаята си и затръшна тежката врата. В заслепението си накъса робата и се хвърли на леглото, избухвайки в отчаяни ридания.
Скъсаната роба бе първото, което попадна пред погледа й на сутринта, когато се събуди. Всичко й изглеждаше от мрачно по-мрачно. Толкова бе разгневена на Кристиан Хоуксблъд, че отново залости вратата и отново довлече тежкия сандък. Ала щом облече една от роклите на майка си, отношението й към Кристиан отново се промени — както при предишното му гостуване в Бедфорд. Девойката се замисли, припомняйки си драматичните събития от изминалия ден. Знаеше, че след като облече някоя от дрехите на покойната си майка, в нея се вливаха мистични сили и всичко се променяше до неузнаваемост. Сега можеше много по- добре да преценява събитията. Признаваше, че Кристиан има право да се сражава за своята любов. Сърцето й внезапно се сви от страх — разбра, че е безнадеждно влюбена в странния мургав рицар, но нали бе сгодена за неговия природен брат Робер де Бошан? Нали бе длъжна да се ожени за Робер и да му бъде вярна до края на живота си? За Бога, истинско щастие бе, че в този миг Хоуксблъд бе далеч от нея, защото знаеше, че няма да устои и ще сподели леглото му.
Напрегна се, за да прогони тези изкушаващи видения, и се замисли за пътуването до Франция. Искаше да види тази страна, за която толкова често се говореше в Уиндзор, но в същото време не желаеше да избързва, защото знаеше, че там ще я чака Робер, за да я отведе пред олтара. Въздъхна сломена. Ето че сега се открива възможност да отложи фаталното пътуване през Ламанша. Натисна звънеца, за да повика прислужницата си.
— Донеси ми някакви дрехи, за да се преоблека. Достатъчно е само една скромна туника. Може би някоя от слугините ще бъде така добра да ми даде една от нейните.
