мигли хвърляха леки сенки върху нежните бузи и сърцето му се сви от болка при мисълта, че когато отвори очи, те ще бъдат замъглени от чувството на вина и самообвинение. Изруга тихо. Сянката на Робер щеше дълго време да стои между тях. Можеше да се бори с някого от плът и кръв, но мъртвият съперник притежаваше тайнствена сила, някакъв мистичен ореол, с който трудно можеше да се справи.
Кристиан отлично разбираше, че Бриана ще се опита да запази част от себе си недосегаема за него. Знаеше, че може да проникне отвъд тази преграда, но искаше тя сама да го направи. Трябваше да му вярва докрай, да му отдаде сърцето си докрай. Закле се да я защитава, да се грижи за нея, да я обича толкова силно, че тя постепенно да преодолее чувството на вина и срам и да заживее с мисълта, че са родени един за друг.
Бриана се събуди, но не посмя да отвори очи, докато не усети, че съпругът й не бе до нея. До слуха й достигна шумът на вода и тя леко повдигна клепачи. Почти нищо не знаеше за Кристиан Хоуксблъд. Погледна към него и страните й се изчервиха. Поне едно нещо бе научила — той обичаше да се бръсне без дрехи!
Кралят прекара нощта край леглото на своя приятел Уилям де Монтегю заедно със съпругата му. Дълбоката рана на крака му, която бе получил на турнира, бе нищо в сравнение с раните, които бе получил в битките. Ала състоянието на граф Солсбъри рязко се влоши вечерта след турнира. Сър Джон Брей, придворният лекар на Едуард III, не се отделяше от леглото на болния. Късно вечерта помоли да събудят Негово Величество, защото знаеше, че граф Солсбъри няма да издържи до сутринта.
— Нищо ли не може да се направи? — попита кралят със свито сърце, измъчен от вината и болката в очите на Катерин.
— Не, Ваше Величество. Като че ли върхът на копието е бил намазан с отрова и тя бързо се е разпространила по цялото му тяло.
— Оставете ни сами. Искам да остана с него до последния му дъх, поне това му дължа. — Кралят хвана ръката на Уилям де Монтегю, с другата хвана ръката на Катерин, сякаш искаше да вдъхне сили и живот на умиращия си приятел. Но Уилям не се върна в съзнание. Издъхна минути преди зазоряване. Паднали на колене пред леглото му, кралят и Катерин тихо заплакаха.
— Любов моя, повече не бива да се срещаме — прошепна Едуард III. — Злите езици ще говорят, че аз съм го убил, за да те притежавам, и репутацията ти ще бъде опетнена. Слуховете за отравянето му ще се разпространяват много бързо, затова трябва да се разделим още сега. Искам да бъда почтен с теб и Уилям. Не искам да опозоря името ти…
Катерин измъчено погледна краля.
Душата и сърцето й се разкъсваха от двойна мъка. Кимна примирено. Ако духът на съпруга й още витаеше край тях, той щеше да знае, че и двамата са го обичали. Щеше да знае, че никога не са искали смъртта му. Ала уви, щеше също да узнае, че тя му е изневерявала, а най-добрият му приятел е злоупотребил с доверието му. Но Бог знае, че прелюбодеянието е слабост, присъща на хората.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Кралят на Англия не можеше да намери спокойствие след смъртта на приятеля си от детинство Уилям де Монтегю. Уиндзор го задушаваше. Не можеше да спре да мисли за преходността на човешкия живот, за края, който очакваше и него. Нима бе сгрешил, подчинявайки целия си живот на стремежа да завоюва Франция? Сега бе на върха на славата си. Десетки години след него поколенията ще празнуват славните му победи на френска земя. Основал бе новия Орден на жартиерата, за да раздава почести на най- благородните рицари в кралството, а съветниците се надпреварваха да му внушават, че няма по-достоен от него монарх, който може да установи вечен мир над размирния континент.
Дори и след победите при Креси и Кале войната продължаваше да изисква огромни разходи. Много скъпо удоволствие се оказа грандиозният турнир в замъка Уиндзор в чест на победителите. Кралската хазна отново бе празна. Последните събития във Франция внезапно промениха обстановката — крал Филип умря и на трона го наследи синът му Жан. Смъртта прибра и папата в Авиньон, но скоро след това на папския престол се възкачи следващият папа Инокентий.
Крал Едуард III свика Кралския съвет, за да съставят план за действие в близкото бъдеще. Членовете на Кралския съвет категорично се противопоставиха на предложението на Едуард III за нов, още по-голям заем за продължаване на войната във Франция. Затова решиха да изпратят херцог Ланкастър при новия папа в Авиньон с условията на английската корона за мира с французите — най-важното от тях бе признаването на крал Едуард III за пълновластен суверен на всички френски провинции, завоювани до момента от англичаните. Отделна делегация изпратиха при наварския крал Шарл, за да се затвърди съюзът между Англия и Навара, защото на всички бе известна омразата на Шарл Наварски към новия френски крал.
Принцеса Изабел все още бе влюбена в Бернар Ези, сина на гасконския граф д’Албре, и дворцовите секретари побързаха да съставят брачния договор, а преговорите напредваха с обнадеждаваща скорост. Носеха се слухове, че по-младата й сестра, принцеса Йоанна, ще бъде предложена на Педро, наследника на кастилския престол. Понеже преговорите за бъдещето на двете принцеси изискваха активна дипломатическа дейност в Южна Франция, кралица Филипа предложи целият английски двор да се пренесе в Бордо. Приготовленията започнаха още на другия ден след одобрението на Кралския съвет.
Но Черния принц бе решил да събере своя армия от десет хиляди калени рицари и да се върне в Кале, за да продължи войната. Всички разходи трябваше да бъдат покрити от собствените му доходи — принц Едуард владееше калаените мини в графство Чешир. Обаче кралят, загрижен преди всичко за сигурността и благосъстоянието на всички членове на кралското семейство, заповяда на Черния принц да дебаркира с армията си в Бордо. Повечето от именията, за които претендираше английската корона, бяха в Южна Франция и напълно разумно бе там да се търсят нови завоевания, а не владенията да се разпръсват из цялата територия на Франция и Фландрия.
Уелският принц не можеше да отрече целесъобразността и държавническата мъдрост в думите на баща си, но Джоан бе останала в Кале и раздялата с любимата го гореше отвътре денем и нощем! Опита се да възрази на баща си с довода, че все пак трябва да посети Кале, за да провери как се поддържа гарнизона, но кралят веднага отхвърли опасенията му:
— Не, Едуард, няма защо да отиваш в Кале. Всеки ден ми докладват, че в най-новото английско пристанището всичко е наред. Местните жители дори са по-доволни от нашето управление, отколкото от предишната си независимост. Флотата ни охранява подстъпите към пристанището и търговията се разраства от ден на ден. Кале е наш град и завинаги ще остане наш. Много повече си ми необходим на юг. И граф Уорик е на същото мнение.
На младия принц не му оставаше друго, освен да капитулира пред кралската водя. Още същия ден седна зад писалището си и написа писма до любимата си Джоан, до брат й Едмънд и до сър Джон Холънд.
Холънд седна до дългата маса, отрупана с пергаменти и свитъци. Длъжността главен камерхер на двора се оказа за него истинска благодат — богато заплатена, а всъщност от него не се изискваше почти нищо. За Джон Холънд се трудеха десетки секретари и писари, управители и куриери — трябваше да се надзирават многобройните кралски замъци, да се следят разходите, да се назначава и уволнява прислугата. Холънд винаги бе боравил много добре с цифрите и светкавично надушваше всяка възможност за забогатяване. Стотици търговци и десетки гилдии се стремяха да бъдат удостоени с честта да станат кралски доставчици, а публична тайна бе, че това не може да се уреди без внушителен подкуп, по-голям от подкупа на конкурентите.
От прозореца пред масата Холънд виждаше в парка пред замъка високия разцъфнал кестен, в чиято сянка се гушеше кокетна беседка, а в нея съпругата му, Джоан, четеше унесено някаква балада. Гледката бе тъй прелестна, че дори суховатият Джон не можа да издържи и захвърли свитъка пергаменти. Искаше му се да излезе и да седне в беседката до Джоан, но проклетият й брат навсякъде я следваше като хрътка.
Очите му злобно се присвиха, когато си спомни за граф Кент. Този развратник пръскаше огромни суми, за да поддържа по три, а понякога и по четири любовници. Съдбата го бе дарила с баща, в чиито вени течеше кралска кръв — наистина старият граф Кент бе обезглавен за държавна измяна, но въпреки това
