се редуват да променят стъпките и движенията, ала въпреки това да остават в синхрон. Бриана не можеше да се владее и страстно откликваше на всеки негов допир. Може би трябваше да е по-въздържана, но горещото й младо тяло отказваше да се подчинява на повелите на разума. Обаче с първите лъчи на слънцето в съзнанието й отново изплуваше мъчителната сцена, в която Хоуксблъд безмилостно беше сразил своя съперник.
Щом се прибраха в стаята си след вечерята, Бриана се усамоти в будоара си. Там бе пренесла последната си рисунка, започната днес следобед, и гореше от нетърпение да я довърши. Сюжетът беше свързан с пристигането на викингите в Ирландия. Вече беше нахвърляла силуета на замъка високо над морския бряг, а в бушуващите под него вълни се издигаше викингски кораб, изпълнен с високи стройни воини със сурови лица, вперили алчен поглед в дамата, застинала пред вратите на замъка. От картината лъхаше на дивашки страсти и на съблазън, но според Бриана липсваше още нещо, нещо много важно, което обаче досега й се изплъзваше.
Внезапно от унеса й я изтръгна нечий смях. Остави четката си и излезе от будоара. Завари го да чете някакъв свитък от пергаменти. Сърцето й се разтуптя. Той беше толкова млад и красив.
Веднага я заговори.
— Попаднах на един от рапортите до краля, съставен от неизвестен писар. Нямаш представа колко смешно е написан! Макар че имената съзнателно са променени, за да не се разбере името на виновника, лесно успях да се досетя за кого става дума. Трябва да го прочетеш, Бриана.
— Довърших картината си… но все ми се струва, че нещо й липсва.
— Говориш за картината с викингските воини?
Бриана остана изненадана от осведомеността му. Но не, не би трябвало да се учудва — нали Кристиан винаги бе проявявал жив интерес към всичко, с което тя се занимаваше, а най-вече към творбите й.
— Може ли да я видя?
Тя го заведе в будоара си, разтревожена, че няма да спечели одобрението му.
Той взе скиците на боговете от старогръцката митология.
— Хм, та това е Протей от „Одисеята“, който непрекъснато се превръщал в най-различни животни — змия, лъв, а веднъж дори се вселил в дърво. — Очите му потърсиха нейните очи. — За да постигнем хармония, трябва всичко да променим… да започнем отначало. Трябва да можем да се разбираме с хора от други цивилизации, да изпробваме всички възможности за общуване.
Бриана разбра, че в думите си Хоуксблъд влагаше и намек за отношенията между тях двамата.
— Ще се опитам — тихо отвърна тя.
Кристиан се надяваше, че заминаването за Бордо ще промени доста живота им. Може би ще успеят да забравят неприятните спомени от миналото. Отново се загледа в рисунката й.
— Твоят талант е дар от боговете. Притежаваш невероятно умение за детайлите. — Макар вождът на викингите да беше с руси коси и много по-светла кожа от неговата, Кристиан позна, че тя е използвала неговото тяло като модел. — Знаеш ли, Бриана, тези викинги, макар да са пристигнали в Ирландия като нашественици, много от техния бит, обичаи и традиции са запазени и до днес на този остров. Дори и изкуството им… тези плетеници по облеклата им, възлите по коланите им, към които са прибавили зооморфни мотиви.
— Какво означава „зооморфни“?
— Когато боговете се изобразяват като животни… например като орел или дракон. — Хоуксблъд взе парче въглен и започна да нанася скица върху пергамента. След малко се появи птица-рибар с дълъг клюн, захапала риба, с шия, преплетена с шията на втора птица от същия вид. — Арабите са много изкусни в тези декоративни изображения. Често се преплитат цветя, плодове и дървета, а дори и екзотични танцьори. Ето този стил се нарича еротика.
Бриана леко се изчерви.
— Мога да се опитам да нарисувам ленти с келтски мотиви около картината с викингите, за да символизира смесването на двете култури в миналото. А какво ще кажеш да добавя дракони и ирландски детелини?
— Ще бъде възхитително — прошепна Кристиан и замислено я изгледа.
Бриана срамежливо сведе очи и се върна при статива си. Хоуксблъд се доближи зад гърба й и силните му ръце я обгърнаха с любов. Устните му нежно се притиснаха към врата й.
— Само не стой до късно тази вечер, скъпа. Не забравяй, че те чакам в нашето любимо ложе.
Тръпки на щастие пробягнаха по гърба й. Така й се искаше да се скрие в прегръдките му, да се унесе и да забрави за миналото… Защо да не притисне страстно мускулестото му тяло и да се слее с него? Защо трябва да чака той да измисля все нови и нови начини да я разсейва и отпуска, за да я накара най-сетне да се разнежи и да му позволи да проникне в нея? А след страстния, безумен сеанс отново да го принуждава да я милва с часове, да й шепне гальовни слова, да се напряга как да я разсмее, да я забавлява неуморно, за да я възпламени още веднъж, и още веднъж… и най-накрая да се търкулнат задъхани в двата края на обширното легло, изпотени и безпаметни от лудостта, в която ги впримчват телата им независимо от волята и разума на всеки от тях. Не може ли тогава тя да започне да го съблазнява, да използва магията на пръстите си, устните си, езика си, да изтръгне от гърдите му нова стръв за наслади и изкушения, за нов водопад от чувства, докато навън започне да се развиделява? Повече от всичко на този свят Бриана желаеше да вкуси с език аромата на кожата му, там, от вътрешната страна на бедрото му, където се извиваше онзи загадъчен чуждоземен белег. Да проследи извивката на острието на ятагана, да се отдръпне назад към масивната му дръжка… и още по-назад. Това беше най-еротичната фантазия, която я бе спохождала, понякога дори и при бленуването на дневна светлина!
Остана да рисува още два часа и накрая клепачите й започнаха да се слепват от умората. Понякога й се струваше, че по-добре се успокоява, като рисува, вместо да е в леглото до него. Нима огънят в кръвта на другите жени загасва също толкова бавно? Уморената жена не усети как главата й се отпусна и клюмна върху картината. Тъкмо се бе унесла в поредния сън, когато някакъв жесток убиец без лице я грабна и тя се притисна към гърдите му, изпълнена обаче с отвращение към себе си.
От устните й се отрони приглушена въздишка. Усети как мощните му ръце я вдигаха все по-високо. Съблече я с нежни движения и я положи гола в леглото. Легна до нея и зашепна на ухото й:
— Ще се влюбиш в град Бордо. Това е едно от най-прекрасните места на земята, Бриана. — Гласът му бе тъй сластен, изкушаващ, плътно кадифен, омекотен. Възбуждаше я дори само начинът, по който този глас нашепваше името й. Изкушаваше я да забрави коя бе тя, кой бе той, да забрави за небето и за земята, за деня и нощта… да забрави за всичко на света освен за едно — че се е изпънала гола върху прохладните гладки чаршафи, а той, любимият насилник, гол като нея, я оплита в обятията си. Щом заговореше, в нея се стопяваше и последният остатък от недоверие и студенина. — До този приказен град ще стигнем по течението на една голяма река, нарича се Гарона, по чиито сребристи води се плъзгат безброй платноходки. Къщите и кулите, заобиколени от бели стени, са като кубчета захар понякога бели, понякога розови, с покриви от червеникави плочи. Там всичко е потънало в цветя и зеленина. Топлият въздух ухае на жасмин. Ще стоиш на висока тераса и ще очакваш да дойде слугата, за да ти долее в чашата изстудено тръпчиво вино от Медок. То ще завладее сетивата ти. — Устните му докоснаха шията й и доловиха трескавия й пулс. — Там, на юг, слънчевите лъчи се изсипват като златни стрели от тюркоазеното небе. Понякога, в ленивите летни следобеди, ще затваряме дървените капаци на прозорците, за да спрем наплива на горещия южен въздух, а аз ще те отнасям в нашето легло, за да ти покажа какво означава да преживееш истински празник.
Любов в късен следобед? Бриана впи устни във възглавницата, за да не изохка на глас.
— Ще те храня с грозде и праскови, налети с нектар, толкова сладък, че от следите по устните ни нашите целувки ще бъдат по-вкусни от всякога. — Устните му най-после се впиха в нейните и тя го допусна в устата си. Пръстите му потънаха в нейната женственост, плъзнаха се навътре, за да проникнат все по- дълбоко, докато накрая тя не издържа и сетивата й се възпламениха от разливащата се страст.
Той още веднъж бе успял да я упои, да я подлъже, да я очарова, да я обладае!
Бордо се оказа точно такъв град, какъвто й го бе описал Кристиан Хоуксблъд — блестящ под яркото южно слънце. Екзотичните храсти я опияняваха с дъха си, а гъстият аромат на ярките цветя изпълваше ноздрите й. Самото пристанище бе приказен пейзаж от гъсто замрежени мачти на десетки кораби, а зад
