синът му Едмънд никога не бе изпитвал парични затруднения. Холънд отново посегна към пергамента и зашари с дебелите си пръсти по списъка. Ето, тук бе записано, че освен богатството на знатния род Кент проклетият Едмънд притежава и всички имения на графствата Уейк и Дидъл, които му осигуряваха огромни приходи. Ако граф Едмънд умре преди да се ожени, сестра му, съпругата на сър Джон Холънд, ще наследи всичко.
Продължаваше да следи брата и сестрата със завистлив поглед. Искаше да притежава не само богатството на Едмънд, искаше да притежава и Джоан. Тя бе очарователна и красива дори и сега, при напредването на бременността й. За Холънд тя беше още по-желана, защото бе забранен плод за него. Напоследък често се замисляше за последния си разговор с Робер де Бошан. Нима бе толкова трудно да се подготви покушение срещу принц Едуард? Но дали няма да се озове под секирата на кралския палач още на другия ден? Не е ли по-разумно да не се забърква във всичко това? Вече се съмняваше, че ще дочака от Лондон тъй важната вест: заговорът на Робер де Бошан срещу Уелския принц е успял и принц Лайънъл остава наследник на английския престол.
На Холънд не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява, но все пак и тук, в Кале, можеше да предприеме нещо, с което да облекчи бъдещия си възход. Нали съдбата е благосклонна към смелите? Трябваше да протегне ръце, за да заграби поне част от огромното богатство на граф Кент.
Докато съзерцаваше Джоан в беседката в парка, той не преставаше да фантазира за всичко, което ще направи с тялото й, с гърдите й, с бедрата й. Кокетният й смях оживяваше стаите и коридорите на замъка, а дори една нейна усмивка можеше да го накара да забрави за всичко останало на света. Слабините му се издуха похотливо само като я гледаше, но когато принц Едуард отсъстваше, цялото й внимание бе посветено на проклетия й брат. Ръката му неволно се пъхна в панталона. Ще трябва да се облекчи, преди да продължи с досадните пергаменти, но се закле в душата си, че ще дойде денят, когато ще се облекчи в нея.
Когато се върна при масата с документите, видя, че навън слънцето залива безлюдния парк с ярките си лъчи. Навярно граф Кент се бе прибрал в покоите си, за да се подготви за нощните си похождения, а Джоан е седнала да вечеря в стаята си, в компанията само на преданата си уелска прислужница. Джон Холънд се протегна към кожената чанта с дипломатическата поща и измъкна от нея един плик, скрепен с внушителния печат на краля и с надпис „Да се прочете веднага след получаването!“. Когато го отвори, ръцете му се разтрепериха от безсилна ярост. Подписана от Уелския принц, заповедта започваше с обяснението, че целият английски двор е отплавал за Бордо и спешно се нуждаят от неговите услуги — като главен камерхер на двора. Затова трябвало незабавно да потегли на юг, към Бордо, за да се постави в услуга на Негово Величество.
— Чумата да ги тръшне всички принцове! — злобно промърмори Джон Холънд.
Ако онзи страхливец Робер де Бошан не събере достатъчно смелост да нанесе смъртоносния си удар, изглежда, ще трябва той, Холънд, да му докаже, че кралската кръв може да се пролива не по-зле от кръвта на простолюдието!
Писмото му предоставяше удобен повод да потърси Джоан. Прекоси стаите от своя апартамент и се упъти към крилото, в което бяха покоите на Джоан. В този час на деня не се виждаха много слуги, затова се запъти с решителна крачка към вратата и леко почука.
Глинис отвори и враждебно го изгледа. Никога не бе крила отвращението си към дебелия му врат и набитото му тяло с къси крака. Неведнъж го бе хващала как хвърля дебнещи погледи към жена си, която се приготвяше за среща с принц Едуард.
— Какво желаете, сър?
— Имам съобщение за лейди Джоан Холънд.
— Тя си почива в момента и надали ще може да ви приеме — начумерено рече Глинис.
— Нали в края на краищата е моя съпруга! Отстранете се от пътя ми! — В цялата му набита фигура се долавяше смътна заплаха, толкова яростна, че прислужницата не посмя да му се противопостави.
— Кой е дошъл? — долетя гласът на Джоан от дъното на стаята.
— Джоан Холънд, милейди.
Джон бързо изтича до вратата.
— Влезте, милорд. — Ръката й тревожно се притисна към гърдите. — Да не се е случило нещо с Едуард?
— Писмото наистина е от Уелския принц, милейди. Но по-добре ще бъде да поговорим насаме.
Глинис му изпрати унищожителен поглед.
— Всичко е наред, Глинис. Не се безпокой за мен.
Джоан се усмихна, като че ли се опитваше да се извини пред съпруга си заради нетактичността на прислужницата си, но всъщност беше загрижена само за вестите в писмото на Едуард.
Когато останаха сами, Холънд внезапно се преобрази в загрижен и предан съпруг.
— Моля ви, седнете, лейди Джоан. На мен са поверени грижите за вашето здраве, затова безкрайно съжалявам, че ви обезпокоявам по такъв дребен повод…
— Е, благодаря ви за загрижеността, Джон, но все пак се надявам, че ми остава поне още един месец или повече… И така, какви вести ми носите?
— Кралското семейство ще отплава за Бордо и аз получих заповед да се явя във френската резиденция на двора. Обаче не ми се струва особено разумно да ви предложа да пътувате предвид деликатното ви състояние, милейди.
— О, та аз съм напълно здрава, Джон! Ако Едуард иска да ме види, аз веднага… още утре ще се кача на кораба!
Нищо не можеше да го разяри повече от тази нейна неукротима готовност да се втурне по следите на принц Едуард при първия знак от негова страна.
— Милейди, немислимо е да се впуснете в такова опасно и дълго пътешествие по море. Очевидно Негово Височество не разбира на какви рискове може да се изложите и вие, и детето!
— Джон, много любезно от ваша страна, че сте тъй загрижен за мен, но не бива да обвинявате принц Едуард. Той винаги е искал да бъда щастлива, а за мен това означава да се срещна с него колкото е възможно по-скоро.
— Лейди Джоан, явно не си давате сметка, че аз съм вашият законен съпруг и ще дам името си на детето, което сега носите под сърцето си. Ако се случи някакво нещастие по време на пътуването ни до Бордо, няма да мога да го преживея!
Тя благовъзпитано избягна прекия отговор.
— Ще помоля брат ми да се погрижи за осигуряването на кораба. Ще пътуваме с всички удобства, разбира се. Ако пристигнат писма от Уиндзор, Едмънд ще се погрижи да ми ги препрати в Бордо. — Тя се втурна към вратата на съседната стая, все още грациозна въпреки напълнялата си фигура. — Глинис, скъпа, ще отидеш ли в кабинета на сър Джон да вземеш писмото ми?
Бриана и Адел прекараха целия ден в приготвяне на багажа за пътуването до Бордо. Пади и Али трябваше по десет пъти да слизат до трапезарията и да се качват до спалните, помъкнали сандъци и кошове с дрехи и други вещи, много от които принадлежаха на Хоуксблъд. Бриана погледна към статива си за рисуване, поставен в една от нишите в гостната стая. Около него се виждаха четки и кутии с бои, скици на древногръцки богове и недовършени портрети на викинги — някогашните обитатели на Ирландия.
— Съжалявам, Пади. Трябваше сама да изчистя статива и всичко около него, а преди това да отделя четките и боите, които ще взема със себе си.
— Не, милейди, не се тревожете. Господарят ми нареди да не прибирам нещата ви до утре сутринта. Каза ми, че предпочитате да рисувате късно следобед или след вечеря.
— О, благодаря ти.
Кристиан бе толкова внимателен към любимите й занимания. Предусещаше всичко, което щеше да й липсва, отгатваше настроенията й дори преди самата нея, от разстояние познаваше дори дали има главоболие… Нима бе възможно да съществува такъв нежен, загрижен и влюбен съпруг? И все пак ги разделяше едно непреодолимо препятствие, което изчезваше само когато се скриваха зад завесите, обгръщащи огромното им легло. Там, в тяхното легло, Кристиан умееше както никой друг да предразполага любимата си към физическа интимност и да я накара да забрави за пропастта между тях. Всяка вечер се стараеше да изобретява нови и нови начини за съблазняване и те бяха като двама партньори в танца, които
