— Точно там са го арестували… на Томас Стрийт. Хората разправят, че е имало стрелба!
— Света Дево! Веднага ще го откарат в тъмницата на Дъблин Касъл! Трябва да отида при него — настоя Катлин.
— Мисля, че е по-добре да изчакаш Шеймъс да се върне — опита се да я разубеди Пади Бърк.
— Не!
— Ще дойдем с теб — намеси се Джоузеф.
— Не!
— Аз ще отида с Катлин — рече Пади Бърк. — Вас ще държим настрани от цялата тази история.
Шон впи пронизващ поглед във верния Пади.
— Аз ще заведа майка си до Дъблин Касъл. Ти ще попречиш на Джоузеф да ни последва. Обещах на дядо, че ще държа брат си далеч от всичко това.
Впрегнаха каретата и потеглиха към града. Малки групички бяха наизлезли по улиците на Дъблин. Лицата на всички бяха мрачни и тревожни. Когато пристигнаха в замъка, майката на Шон настоя да я пуснат да поговори с арестанта.
— Аз съм Катлин Фицджералд, най-голямата дъщеря на графа на Килдеър. Настоявам да видя баща си!
Наложи им се да чакат цяла вечност, докато ги препращаха от един чиновник на друг. Всеки път Катлин повтаряше искането си и всеки път следваха извинения, опити да ги забаламосат или директни откази. Шон бе възхитен от дързостта на майка си. Тя бе истинска смела и решителна ирландка и чиновниците един по един отстъпваха под напора й.
Накрая ги съпроводиха до една от килиите в подземията на Дъблин Касъл. Щом Катлин видя, че баща й е ранен, кръвта й кипна и тя се нахвърли яростно върху стражата.
Графът на Килдеър също побесня, защото дъщеря му бе дошла в затвора и бе довела и внука му със себе си.
Шон подкупи пазачите, за да ги оставят малко насаме.
Гневът на Катлин обаче бе примесен с голяма доза страх.
— Ако умреш, никога вече няма да ти проговоря!
— Може и да мислиш, че имаш задължения към мен, но най-важната ти грижа са синовете ти. В момента и двамата трябва да се махнат от Ирландия!
— Нямаше никакво право да се принасяш в жертва на Ирландия, татко!
Шон разбра нещо, за което майка му бе в неведение — дядо му изпитваше силна болка и бе отслабнал от загубата на кръв. Когато очите им се срещнаха, той осъзна, че графът е наясно, че умира.
— Аз се борих да спася душата на народа си. Англичаните се опитват да ни унищожат, преследват ни, експлоатират ни. Шон, закълни ми се, че ще се погрижиш за Джоузеф!
Ръцете им се сплетоха.
— Ще се погрижа!
Силите напускаха Едуард, но все пак позволи на Катлин да превърже раната му. Тя я почисти доколкото можа и й сложи ленени ленти, които откъсна от долната си фуста. Пазачът отвори вратата.
— Времето ви изтече.
— Твоето време в Ирландия изтече, проклета английска свиньо!
Войникът вдигна приклада на пушката си, но Шон се изправи пред майка си и впи в него тъмните си сиви очи. Погледът му бе толкова застрашителен, че пазачът неволно отстъпи крачка назад.
— Ако нещо се случи с графа, ще ви съдим за убийство. — В ниския глас на младия мъж се съдържаше такава смразяваща кръвта заплаха, че стражарят побърза да изчезне.
Когато се прибраха у дома, Шеймъс вече се бе върнал. Той изслуша мълчаливо как Катлин излива безсилния си гняв, а после я прегърна със силните си ръце. Тя отпусна изнемощяло глава на гърдите му.
— Вие дяволи, още тази нощ потегляте за Лондон!
Малко след полунощ Шон и Джоузеф с трима души екипаж се качиха на борда на „Сулфур“. Беше решено, че остават в Лондон за месец, при условие че няма възбудено преследване срещу тях.
Братята О’Тул бяха разкъсвани от желанието да са със семейството си в тези тежки за тях дни, но в същото време знаеха, че трябва да заминат, преди да бъдат замесени в надвисналата над цяла Ирландия беда. Това искаха и близките им, защото бе най-разумното решение. И двамата младежи обаче се чувстваха като плъхове, които напускат потъващ кораб.
„Сулфур“ взе курс към Англия и Шон застана на кормилото, докато Джоузеф си почиваше. Младият мъж вдигна поглед към звездите, които проблясваха като диаманти върху тъмното кадифе на небето. Докато корабът пореше морските вълни, той се замисли за случилото се.
Някой явно бе предал Едуард Фицджералд. Защо отново и отново се сещаше за Уилям? На пръв поглед нямаше нищо логично в подобно предположение. Монтагю бе замесен в контрабандната търговия с оръжия. Тъкмо той бе откраднал пушките и амунициите от собствената си страна. О’Тул и Монтагю бяха партньори от осемнадесет години и никога досега не се бяха предавали.
Запита се какъв би могъл да бъде мотивът. Какво би спечелил Лукавия Уили от подобно предателство? И тогава разбра защо желаеше да сгоди дъщеря си за Джоузеф. Отговорът бе съвсем прост: за да я направи графиня на Килдеър! Шон въздъхна и призна пред себе си, че единствената причина, поради която подозираше Монтагю, бе тази, че е англичанин. Но това бе съвсем основателна причина.
По-късно, когато най-после заспа, я засънува.
Тя седеше е гръб към него. Беше напълно гола. Гърбът й бе красив, чувствено извит, кожата — като кадифе. Гъсти и тъмни коси покриваха раменете й като облак дим. Той повдигна копринената маса, за да открие грациозната шия. Докосна я с устни, замаян от вкуса и аромата й. После устните му се плъзнаха надолу. Тайното място бе толкова чувствително, че обезумя от страст. Искаше да я люби. Знаеше коя е и без да поглежда лицето й. Защо винаги забраненият плод е по-сладък? Тя принадлежеше на Уилям Монтагю. Принадлежеше на Джоузеф О’Тул. Но не и на него. Не още.
Устните му се спуснаха още по-надолу. Върхът на езика му се плъзна по вдлъбнатината на красивото й задниче. Желанието му бе толкова силно, че потръпна от копнеж. Обърна я нежно с лице към себе си и застина. От раната на корема бликаше кръв, а очите, които го гледаха, бяха на Едуард Фицджералд. „Шон, обещай ми, че се грижиш за брат си Джоузеф.“
Събуди се. Бавно осъзна къде е. Проклет да е Уилям Монтагю! Проклета да е Амбър Монтагю! Проклета да е Емералд Монтагю!
Емералд Монтагю наистина си мислеше, че е прокълната. Грозната тухлена къща на Портман Скуеър, претрупана с антики и лишена от смеха на майка й, приличаше на мавзолей. Емералд беше безутешна и оплакваше загубата на Амбър, сякаш бе мъртва. Искаше час по-скоро да замине за пансиона, в него виждаше едно щастливо избавление, но баща й бързо разсея тази надежда, защото училището щяло да я отдалечи от него и от строгия му надзор.
Вместо това Монтагю назначи госпожа Ирма Блуджет за нейна гувернантка. За Емералд тя бе по-скоро тъмничарка, шпионка и доверено лице на баща й. Пред тази едра и кокалеста жена младото момиче изглеждаше като джудже.
След сияйната красота на майка й, за Ема бе истинско мъчение да гледа госпожа Блуджет с нейните изпъкнали очи и грубо лице. Устните й бяха толкова тънки, че почти не се забелязваха, а зъбите й — малки и остри.
Монтагю най-подробно й обясни задълженията.
— Искам от вас да унищожите всичко ирландско у дъщеря ми. За мен ирландците са гнусно и омразно племе! Повече никой няма да я нарича Емералд. От днес нататък тя е Ема. Освен това искам външният й вид коренно да се промени, като се започне от косите, и се стигне до дрехите, говора, книгите, музиката, държанието и най-вече непокорството й. Майка й бе развратница, така че трябва да се погрижите това да не се предаде и на дъщерята. Искам да е послушна, скромна и най-вече покорна и тиха.
От деня, в който се появи госпожа Блуджет, животът на Ема се превърна ад. Всички огледала бяха махнати, въведен бе строг режим на хранене и наказание за всяка дума или действие. Гъстите черни
