къдрици бяха отрязани, а от сутрин до вечер трябваше да повтаря молитви, за да се пречисти от греховете си.
Госпожа Блуджет бе приела присърце възпитателните методи на Уилям Монтагю. Да се жали пръчката, означаваше децата да се разглезят. Ема се оплака на баща си, че госпожа Блуджет я бие. Отговорът му бе, че ако още веднъж даде на тази добра жена повод за това, ще получи още по-голям пердах от самия него.
В мълчаливото си нещастие Ема обвиняваше майка си, задето я бе изоставила и я бе обрекла на толкова безрадостен живот, че предпочиташе да умре.
Тъй като дните й бяха мрачни и безнадеждни, Ема сънуваше почти всяка нощ. Сънуваше майка си, но с мъка, обвинения, оплаквания и сълзи. Сънуваше и Шон.
Бе се изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът сякаш бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде.
Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш докоснати от нежните крилца на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея и вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и застана на колене. Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря при сърцето. Усети бясното туптене. Нейният ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, той се превърна в Джоузеф О’Тул, „Реших да те взема. Притежавах Амбър, но сега искам и теб!“
Тук се събуждаше, изпълнена с вина, защото в съня си винаги тръгваше с него, за да види отново майка си.
— Мразя Ирландия и всички ирландци!
Никога в живота си не бе изпитвала омраза, но сега мразеше Ирма Блуджет, мразеше баща си, мразеше всички О’Тул, тайно мразеше дори и майка си.
Когато Амбър се свести, бяха изминали една нощ и един ден от заминаването на Монтагю и децата й. Макар че в първия миг не го осъзна, рамото й бе изместено, имаше три счупени ребра и натъртени бъбреци. Опита се да се помръдне, но я прониза толкова силна болка, че остана да лежи неподвижно, надявайки се някой да дойде и да й помогне.
Нощта отново настъпи. Изгаряше я мъчителна жажда, затова напрегна цялата си воля и бавно допълзя до вратата. Откри, че е заключена. Нямаше сили да я отвори. Отново потъна в безсъзнание. Отвори очи на сутринта.
С помощта на лявата си ръка се придвижи през стаята до медната ваза с цветята. Беше ги брала с трепетното предчувствие за посещението на Джоузеф. Нима това е било вчера? Сега й се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Извади увехналите стръкчета и доближи вазата до устните си. Водата имаше отвратителен вкус. Изплю първата глътка, но когато осъзна, че това е единствената течност, с която разполага, отпи пак. Вонеше!
Изведнъж си спомни за гарафата с коняк, която Монтагю държеше в шкафа до малкия камшик. Изправи се на колене и се протегна към лавицата. От болка едва не изтърва шишето. С треперещи ръце го поднесе към напуканите си устни и отпи. По тялото й се разля приятна топлина. Болката сякаш намаля.
С медната ваза разби ключалката. Нужно й бе доста време. Когато възстанови дишането си, бавно облече единствените дрехи, които имаше — дрехите, които Джоузеф бе свалил от нея… Сложи си кехлибарените обици.
Стълбите бяха такова изпитание за Амбър, че тя направо се свлече надолу по корем. Кутиите и сандъците с дрехи ги нямаше. Помагайки си с лявата ръка, се придвижи до огледалото в коридора. Отражението й я ужаси. Лицето й беше моравосиньо. Олюля се и ръката й се изплъзна от ръба на масичката, за която се бе уловила. Тупна на пода. Болката едва не я накара отново да изгуби съзнание, но когато утихна, Амбър разбра, че при падането рамото й се бе наместило.
Килерът с провизиите бе празен. Слугите бяха изчистили всичко. Откри в градината малко ситен лук и магданоз, с които успя да залъже глада си. Заради счупените си ребра не можеше да извади вода от кладенеца, но на дъното на кофата бе останало малко.
Знаеше, че трябва да стигне до Ирландия и до Джоузеф. Той бе единствената й надежда. Когато мракът се спусна отново, Амбър почти с пълзене измина разстоянието до селото и зачака една от рибарските лодки, които отплаваха при изгрев слънце. Мъжете се втренчиха изумено в нея, сякаш бе някоя луда. Накрая един от рибарите я позна. Взеха я и я откараха до родната й земя, на която кракът и не бе стъпвал от седемнадесет години. Щом пристигнаха, Амбър свали сватбения си пръстен и го сложи в шепата на мъжа, който й бе помогнал да слезе на брега.
— Много ви благодаря. Вземете го, на мен повече няма да ми трябва!
Глава 9
В късния следобед „Сулфур“ навлезе в широкото устие на Темза и мина покрай мрачния Тауър. На митницата го провериха и му разрешиха да хвърли котва.
— Смятам, че би било по-добре да отседнем някъде, вместо да приемем гостоприемството на Монтагю — заяви Джоузеф.
Макар че Шон копнееше да се срещне с Емералд, горещо приветства предложението ни брат си. Много по-разумно бе Амбър Монтагю и Джоузеф О’Тул да не са под едни и съши покрив.
— Добра идея. Хубаво е да се поогледаме, преди Лукавия Уили да разбере, че сме тук.
Лукавия Уили обаче узна за пристигането им само след час. Получи съобщение от митницата и още едно от управлението на флотата, че братята О’Тул са акостирали.
Шон и Джоузеф тъкмо изнасяха сандъците си на палубата, когато „Дифенс“ приближи плавно до шхуната им. На борда бяха Уилям Монтагю, синът му Джон и племенникът му Джак.
— Виж ти какво чудесно съвпадение! — сърдечно извика Уилям.
„Чудесно, как ли пък не!“, помисли си Шон.
— Не знаех, че толкова скоро ще дойдете в Лондон, но сте повече от добре дошли. Всичко наред ли е в Грейстоун?
— Не би могло да бъде по-наред — отвърна Шон, преди Джоузеф да успее да отвори уста. Ако тази свиня имаше пръст в сполетелите ги неприятности, вече знаеше за тях.
— Джак, Джон, качете сандъците на борда — разпореди се Монтагю и двамата млади мъже незабавно слязоха от „Дифенс“, за да изпълнят нарежданията му.
Шон повика моряците.
— Ще се срещнем след месец точно тук, момчета. Ако дотогава Лондон не ни омръзне и не се отправим с плуване преждевременно към дома — смигна им той.
— На връщане докарайте и „Бримстоун“. Омръзна ми Шон да ми дава заповеди — пошегува се Джоузеф. После и двамата братя станаха сериозни. — Помогнете на дядо, ако можете — помоли ги Джоузеф.
— Нека Бог ви пази — благослови ги Шон. — Дано всичко да е наред.
След това О’Тул се качиха на борда на „Дифенс“. Шон усещаше, че единственият човек, дето искрено им се радва, е младият Джони, тъй като се залепи за него и не отделяше възхитения си поглед от новия си приятел.
— Случаят си плаче за отпразнуване — шумно ги приветства Уилям Монтагю и дружески се ръкува с тях. — Знам едно място, което е точно за двама млади развратници като вас. Когато брат ми Сандуич се завърна от Изтока, откри „Диван клъб“. Гарантирам ви, че нищо не може да се сравни с него.
„Джак изглежда нетърпелив, а Джони — разтревожен“, помисли си Шон. Не смяташе, че брат му Джоузеф има някакво желание да посещава публичен дом. Единствената жена, която искаше, бе Амбър. Самият той изпита известно любопитство. Не бе запознат с обичаите на Изтока и нямаше нищо против да опита от насладите на Ориента, дори и в известна степен да противоречаха на принципите му.
Петимата мъже се отправиха към капитанската каюта. Монтагю им наля по чаша превъзходен френски
