Младоженецът се отдръпна отвратено, а после кръвта се оттече от лицето му и то стана смъртно бледо.
Докато Джак търсеше своя тъст, за да му покаже зловещото съдържание на кутийката, граф Килдеър напусна сватбения прием.
Ема Реймънд Монтагю седеше нервно в леглото и чакаше съпруга си. Нещо се бе объркало късно следобеда на сватбения прием, защото той и баща й се затвориха за два часа в библиотеката. Не очакваше обаче да споделят неприятностите си с нея, много отдавна се бе научила, че жените не бива да се месят в мъжките работи. Но може би, когато Джак най-после се появи в спалнята, ще й разкаже.
Плъзна се от леглото, за да вземе малката кутийка. Повдигна капака. Очите й светнаха от удоволствие. Мислите й се понесоха години назад към онзи съдбоносен ден, когато бе възседнала делфина в кристалната пещера и нейният Ирландски принц я бе открил.
Върна се в леглото, все още стискайки малкото съкровище. Докосна окото на делфина.
— Емералд — прошепна тя, очарована от изящното бижу.
Картичката бе подписана от графа на Килдеър, но навярно Шон О’Тул бе избрал брошката. Не си спомняше дали е видяла графа този следобед, но повечето лица й се сливаха в неясно море.
Притисна делфина до гърдите си и усети учестените удари на сърцето си. Не го показа на Джак. Нямаше и да го покаже. Той бе толкова притеснен, че дори не я попита какво има в малката кутийка. Запита се защо съпругът й все още го няма и започна да се чуди дали изобщо ще дойде. Всъщност предпочиташе да спи сама.
Стисна брошката в дланта си, пъхна я под възглавницата и заспа.
Тя се бе изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът около нея бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде.
Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш ги докоснаха нежните крилца на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея, вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и застана на колене.
Нямаше нужда от думи. Копнежът да се докоснат изгаряше кръвта им. Протегнаха ръце едновременно. Пръстите галеха бузата, шията, рамото на другия. Ръката на Емералд се плъзна по гърдите му и се спря при сърцето. Усети бясното туптене. Нейният Ирландски принц! Наведе се, за да завладее устните й със своите, но когато топлият му дъх ги опари, Емералд се събуди.
Отдръпна се от мъжа, който се бе надвесил над нея и който се канеше да я целуне.
— Ема, какво има?
— Н-нищо, бях заспала… Стресна ме…
Той я притегли към себе си и покри устните й със своите. В същото време ръцете му започнаха да свалят нощницата й.
Ема се скова. Изуми се, когато установи, че Джак е напълно гол, а само след миг и тя ще бъде гола.
— Джак, недей! Моля те, спри!
— Какво, по дяволите, ти става?
— Това е грешно… порочно…
— Ема, но ти си моя съпруга! Не си позволих да те докосна, преди да се оженим, обаче няма да чакам повече!
Грубо раздра нощницата и стисна гърдите й.
Тя извика леко и той с отвращение се отдръпна от нея.
— Мили Боже, нима не знаеш какво става между един мъж и една жена?
— Ами… да… то е толкова покварено и развратно… Аз не съм като майка си… Аз съм целомъдрено и… добро момиче…
Опитвайки се да изглежда търпелив, макар че едва се сдържаше, Джак кимна.
— И така е трябвало да бъде, докато не се омъжиш. Но със съпруга ти е съвсем различно. Аз имам правото да използвам тялото ти когато пожелая. Ако престанеш да се държиш като дете, ще се насладиш на това, което ще ти направя.
Ема се съмняваше с цялото си същество.
— Лежи мирно и спри да ме отблъскваш.
Ема не беше напълно невежа. Знаеше, че мъжът и жената съединяват телата си, за да направят дете. Просто досега не бе осъзнавала колко неприятно е всичко това. Решително затвори очи и остана да лежи неподвижно.
Джак я облада грубо и тя не изпита нищо друго освен отвращение и болка. Когато свърши и се излегна задъхан до нея, Ема се почувства осквернена, но в същото време облекчена, че най-после всичко е свършило.
Джак се надвеси над нея.
— Ти си едно студено малко същество, но бъди сигурна, че аз ще те променя.
Докато съпругът й хъркаше, безмълвните сълзи се стичаха по лицето й. „Мразя и презирам всички мъже!“ Искаше й се да избяга в съня, но благословеното забвение не идваше. От години се чувстваше като в капан, но сега решетките сякаш завинаги се бяха затворили около нея. Почувства, че й се повдига при мисълта, че утрешната нощ ще бъде повторение на сегашната. В своята невинност тя бе смятала, че бракът ще бъде нещо като бягство. Оказа се ад.
Глава 13
Шон О’Тул се отправи към пристанището, за да си запази билет за Ирландия. Там узна всичко за „Монтагю Лайн“. Осемте частни товарни кораба в момента не бяха в пристанището, но Шон научи имената им, размера, както и по кои маршрути пътуват.
После изчака в застлания с плочки двор на Уайтхил, който се намираше близо до адмиралтейството, докато Джони Монтагю привърши работата си за деня, за да му даде списъка с враговете на братята Монтагю. Шон го прегледа набързо. Някои не му бяха познати, но други бяха влиятелни фактори в политиката.
— Как мога да се свържа с теб? — попита Джони.
— Не можеш — тихо отвърна Шон. — Аз ще те намеря.
Джони Монтагю нито за миг не се усъмни в думите му.
На следващата сутрин графът на Килдеър отпътува от Лондон за Дъблин, придружен от внушителен багаж. Когато обвитият в мъгла бряг на Ирландия се очерта на хоризонта, Шон О’Тул си помисли, че никога досега не е виждал подобна красота. Очите му заискриха със сребрист пламък, докато корабът навлизаше в пристанището с формата на подкова. После насочи поглед към полетата и хълмовете, покрити с буйна трева.
Взе кон под наем от конюшните на Брейжън Хед и заплати да откарат багажа му до Грейстоун. Сърцето му преливаше от радостно очакване, примесено със страх. Чувстваше се като блудния син. Дали баща му ще заколи угоено теле, когато го види? Съмняваше се, защото се връщаше сам и Джоузеф не бе до него.
Препусна по пътеката към портите на имението, после мина под извитата входна арка. Първият човек, когото видя, бе Пад и Бърк. Управителят го позна веднага, макар че се бе променил до неузнаваемост.
— Слава на Бога! — промърмори Пади, прекръсти се и хвана поводите на коня. — Добре дошли у дома, милорд.
— Господин Бърк, Бог няма нищо общо със завръщането ми. Дяволът бе този, който ми помогна да избягам, за да си отмъстя. Но как ме позна?
— Усетих присъствието ви. Не ви познах с очите си. Станали сте по-голям, по-висок, по-слаб и по- мускулест.
Шон леко се усмихна.