Устните на Шон се извиха в лека усмивка. Протегна крака, опря ги на леглото и скръсти ръце зад главата си.
— Аз бях извън света. Какво се случи през изминалите пет години, Джони?
— Майка ми избяга няколко дни след празненството за рождения ти ден. Оттогава двамата със сестра ми не сме я виждали. Тя беше влюбена в брат ти, но аз не съм сигурен дали е узнала за смъртта му… Дори не знам дали е жива…
— Амбър е курва.
— Ирландска курва!
— Едно на нула за теб, Джони. Ти май не си такова безгръбначно, каквото изглеждаш.
— Предполагам знаеш, че дядо ти, Едуард Фицджералд, умря от раните си?
— Разбрах, че няма да се оправи… Това е още един гроб, който тежи на съвестта на баща ти. Смятам, че Монтагю е бил доносникът.
Очите на Джони се разшириха от изненада, но като се замисли, осъзна, че никак не е изключено.
— Струва ми се, че баща ми е способен на всичко. Мразя го и го презирам!
— Добре, това ще те направи верен съюзник, защото ако не си ми съюзник, значи си ми враг.
— Аз съм твой доброволен съюзник, Шон, никога няма да ти бъда враг!
— Предполагам, че семейното ви богатство се е умножило, а бизнесът ви е процъфтял като дърво край залив?
— Да. Вече имаме цяла флотилия от търговски кораби известни като „Монтагю Лайн“.
— Ммм, струва ми се, че ще се окажеш доста ценна придобивка за мен, Джони. Ще се видим в събота. Така ще имаш достатъчно време, за да се погрижиш за онези документи.
— Сестра ми се омъжва в събота.
— За кого?
— За братовчед ни Джак.
Лицето на Шон застина в зловеща маска. После бавно се усмихна. Усмивката отново не достигна очите му.
— Може би графът на Килдеър ще присъства? — с тези думи се поклони и изчезна в мрака.
На Джон Монтагю му трябваше известно време, за да осъзнае, че Шон О’Тул сега бе графът на Килдеър.
Шон прекара почти цял ден в работилницата на майсторите на ръкавици, препоръчани му от хотелския служител. Те го увериха, че Уелският принц и неговият близък приятел Бо Бръмъл12 поръчват ръкавиците си единствено при тях.
Той показа лявата си ръка и обясни, че когато си сложи ръкавицата, иска тя да изглежда напълно нормална.
Двамата майстори се хванаха на работа. Направиха множество скици на ръката. След това я сравниха с другата, а после го отрупаха с предложения.
Накрая изработиха пробни ръкавици. Прилегнаха чудесно. Отвътре монтираха дървен палец. Когато О’Тул надяна ръкавицата и я опъна, бе невъзможно да се отгатне, че липсва пръст. Шон остана толкова доволен, че си поръча още две дузини.
Остатъка от деня прекара в пазаруване. Купи си нови кожени ботуши, ботуши за езда, панталони и няколко сака. Поръча си копринени и ленени ризи, долно бельо, жилетки, вратовръзки, носни кърпички от фин муселин, шапки, няколко пелерини и палта. Дори се сдоби с тънко бастунче от палмово дърво с абаносов връх. Заповяда всичко това да бъде доставено на името на граф Килдеър в „Савой“.
Докато вървеше надолу по Бонд Стрийт на път към хотела, се спря, за да се полюбува на скъпоценностите, изложени на витрината на един бижутериен магазин. Погледът му бе привлечен от сребърната брошка във формата на делфин. Влезе, за да я огледа по-отблизо. Когато бижутерът я постави в облечената му в ръкавица длан, Шон видя, че делфинът е изработен от чисто сребро, а окото му е от изумруд. Идеален подарък за жена на име Емералд. Каза на бижутера да го опакова, после попита дали може да получи още една кутия със същата форма и размери, както тази на брошката.
Когато се прибра в стаята си и огледа покупките, видя, че всичко, което е избрал, е или черно, или бяло. Усмихна се иронично на себе си.
През същата нощ Шон Фицджералд О’Тул извади палеца от дъното на гардероба, където го бе скрил, и го постави в празната кутийка. Потри доволно ръце, после взе две малки картички с емблемата на хотел „Савой“. Върху едната написа: „За булката“, а върху другата — „За младоженеца“. После подписа и двете: „Граф Килдеър“.
Ема Монтагю се събуди в деня на сватбата си, изпълнена с най-противоречиви чувства, но доминиращото бе примирението. Тя не възрази, когато баща й и Джак и съобщиха, че бъдещият й съпруг ще носи нейното име. Знаеше, че той копнее да заличи незаконното си рождение.
Това, което истински я разстрои, бе заявлението, че ще живеят при баща й на Портман Скуеър. Опита се по всякакъв начин да убеди Джак да се настанят другаде. Обясни му, че ако той не може да си позволи да купи къща, биха могли да си наемат. Не беше нужно да е голяма. Но, разбира се, Джак в никакъв случай нямаше да се задоволи с някаква си къщичка, когато можеше да живее в огромния дом на Монтагю.
Ема събра цялата си смелост и отиде при баща си, но той упорито настояваше, че младоженците трябва да живеят в семейното имение и като голямо благоволение предложи да преустрои третия етаж и да го превърне в самостоятелен апартамент за зет му и дъщеря му.
Докато Ема се обличаше, започна да осъзнава, че вместо да се измъкне от опеката на баща си, след сватбата ще се окаже с двама господари. В бялата си рокля, с белия венец на главата и булото върху напудрената перука, младоженката изглеждаше бледа като смъртник. Сватбената церемония се състоя в къщата на Портман Скуеър, оставяйки у нея кошмарното усещане, че това е доживотният й затвор.
Чуваше някак си отдалече и като в мъгла думите на свещеника. Ясният отговор на Джак: „Заклевам се“ я стресна и я извади от унеса й. После единствените думи, които достигнаха до съзнанието й, бяха: „Ще му се подчиняваш ли?“ Покорното й „да“ бе чуто от малцина.
На тържеството присъстваха много хора, но Ема познаваше твърде малко от тях. Сватбените подаръци бяха подредени върху дългата маса в балната зала. За да ги отвори, новобрачната двойка седна на украсените с дърворезба столове върху специалната платформа.
Графът на Килдеър плъзна малките си изненади сред другите и се оттегли в най-тъмния ъгъл. Високият ръст му позволяваше да вижда над главите на повечето присъстващи. Тъмносивите му очи съзряха първо Уилям Монтагю. Бе остарял и погрознял.
Желанието за отмъщение лумна в гърдите му. Почти изпита съжаление към Лукавия Уили. После погледът му се отмести към платформата и се спря върху Джак Реймънд Монтагю, както сега се наричаше. Зениците му се разшириха от удоволствие, докато чертаеше плановете си за него.
Чак накрая погледът му се спря върху младоженката. Нима това бледо, дребно и безинтересно момиче бе дивото, бликащо от живот създание, което бе срещнал в кристалната пещера? Сигурно паметта му си играеше никакви шеги с него. Жената, която владееше еротичните му сънища нямаше нищо общо с истинската Емералд. Не съжали, че е толкова безлична и скучна. Всъщност не изпита никакви чувства към нея.
Никой не разпозна високия тъмнокос мъж с тъмносиви очи. В мига, в който Джони го зърна в дъното на стаята, се приближи към него.
— Що се отнася до адмиралтейството, ти никога не си съществувал.
Устните на Шон се извиха в мрачна усмивка, после погледът му се плъзна по лицето на граф Сандуич.
— Искам да узная имената на враговете му — меко рече той. „Всички врагове на Монтагю са мои съюзници.“
— Разбирам — промърмори Джони, преди да изчезне в тълпата.
Шон едва сдържаше нетърпението си, докато наблюдаваше младоженците. Когато неговият подарък най-после попадна в ръцете на Емералд, той видя как лицето й за миг се оживява. Но вниманието му бе насочено към Джак, който в този момент отваряше другата малка кутийка.
