повърхността, за да провери къде са пазачите. Щом видя, че вниманието им не е насочено към него, се гмурна отново и сключи пръсти около дръжката на ножа с почти любовна милувка.
Беше истински късмет, че го намери, но сега се бе изправил пред друг проблем — да го скрие. Не беше подходящо да го затъкне на кръста си, защото половината щеше да се вижда. Можеше да го стиска между краката си за кратко време, но не и през целия ден. Помисли си да го остави някъде и да си го вземе привечер, но се отказа, защото не искаше нито за миг да се разделя с ценната си придобивка.
Имаше само едно място, където можеше да го скрие — на дъното на памучните си панталони. Щеше да пъхне острието във вдлъбнатината между задните си полукълба. Навярно щеше да бъде невъзможно да го държи там през целия ден, но Шон О’Тул бе готов да приеме предизвикателството.
По време на часовете тежка работа острието не веднъж се вряза в плътта му, но с всяко пробождане на Шон му идеше да извика ликуващо. След пет часа задните му части се бяха схванали от непрекъснатото напрежение на мускулите, но той не издаде болката си нито с дума, нито с действие. Дори посрещаше мъчението с радост, защото то бе доказателство, че е жив и че това е последният ден от затворничеството му.
Изведнъж една мисъл прониза съзнанието му: „Колко ли души ще трябва да убия, за да извоювам свободата си?“ Тутакси я отпъди. Нямаше никакво значение. Този път щеше да успее!
Не седна за обяд. Остана прав, докато нагъваше коравия хляб и рядката зелева супа. В този миг се закле, че никога повече няма да сложи зеле в устата си.
— Защо не поседнеш? — предложи му един от пазачите.
— Не, благодаря — ухили се накриво Шон. — Ако седна след тази зелева супа, ще се осера до ушите!
Пазачът си отбеляза наум днес да не яде от супата.
Безкрайният работен ден най-после свърши. Преди да ги оковат за през нощта, затворниците получиха купа овесена каша и по една плесенясала бисквита. Мъжът, към когото Шон бе оковаван през последния месец, отново не прояви интерес към храната, затова Шон припряно изяде и двете порции.
Когато и последният от затворниците си легна, пазачите ги оковаха по двойки, затвориха люковете и ги оставиха в мрака. Шон О’Тул овладя нетърпението си. Почти пет години бе чакал този миг, можеше да почака още пет часа. Затворниците на горната палуба бяха по-добре, защото отстрани имаше два отвора с железни решетки. Не след дълго очите му привикнаха с мрака.
За да минава времето по-бързо, броеше вдишванията и издишванията си. Когато стигна до хилядното вдишване, повечето от затворниците бяха заспали.
Придържайки веригата, за да не дрънчи, Шон се размърда и леко побутна мъжа до себе си.
Нищо.
Отново го разтърси. Дори го ръгна по-силно в ребрата. Не последва отговор. Вгледа се в лицето му. Дори в полутъмното помещение се виждаше, че бе станало сивкаво. Изведнъж Шон изумено установи, че е привързан за труп. След миг се съвзе от шока и се опита да освободи с ножа китката си. Но желязото не поддаде. Не искаше да рискува да счупи острието, затова се отказа.
Не му хрумна нищо друго и просто отсече китката на мъртвия затворник. Повдигна я, внимателно изряза палеца и го взе със себе си.
Предвижи се към най-близкия отвор. Хвана решетката и започна да я кърти. Двама затворника се надигнаха и задърпаха заедно с него. Самите те не можеха да се освободят, но бягството на един от тях щеше да бъде победа за всички останали.
Отворът бе доста тесен. В един миг Шон се изплаши, че раменете му са прекалено широки, за да се промъкне през него. Но решителността му не се поколеба — ако се наложеше щеше да счупи рамото си, но да успее. И успя. Тихо се плъзна навън и се потопи в черната вода. Цялото му същество се изпълни с безгранична радост.
Глава 11
Ема Монтагю седеше отпуснато пред огледалото. Днес бе нейният двадесет и първи рожден ден, но тя не се вълнуваше. Животът й бе монотонен, мрачен и скучен. Нямаше никаква надежда, че и рожденият й ден ще бъде по-различен.
Изминалите пет години бе преживяла в мъки и страдания под строгото ръководство на Ирма Блуджет и в резултат всичко у нея се бе променило. Ема се бе превърнала в пасивно и отпуснато същество. В началото се бе бунтувала, но ужасните телесни наказания, които й налагаха госпожа Блуджет и баща й, най-после я убедиха, че животът й ще бъде много по-поносим, ако се подчини и се приспособи към изискванията.
Тъмната й жива външност бе обявена за твърде ирландска и бе заличена с напудрени перуки и бледа пудра за лице. Дрехите й бяха винаги в пастелно розово или синьо, така че приличаше на дрезденска пастирка. Баща й беше доволен — тя стана бледа и безлична.
Стараеше се никога да не мисли за майка си, защото това я разстройваше твърде много. Как можа да изостави децата си, които я обожаваха? Мисълта, че никога не я е обичала, й бе непоносима. Не й позволяваха да посещава модните сладкарници и младежките партита, защото баща й и госпожа Блуджет ги намираха за вулгарни и неприлични. Светският й живот се ограничаваше до следобедния чай с възрастни госпожи — уважавани и почитани стълбове на обществото и редките вечери с баща й, когато той сметнеше, че е полезно за политическата му кариера.
Омразата й към грозната тухлена къща на Портман Скуеър бе смекчена и сведена до обикновена антипатия. Омразата бе твърде силно чувство за една благовъзпитана дама. Понякога през деня си мечтаеше да се омъжи — това бе единствената й надежда за избавление. Но сънищата й бяха съвсем различни. Често се събуждаше зачервена от срам и вина, след като отново бе сънувала порочния Шон Фицджералд О’Тул. Какво невинно и глупаво малко момиче беше, когато за пръв път се срещна с него и реши, че той е нейният ирландски принц. Повтаряше си, че не е като майка си. Никога няма да бъде развратна и вулгарна, няма да се поддаде на покварената ирландска кръв, която течеше във вените й.
Втренчи се в огледалото и с ужас видя как една сълза се търкулва по бузата й. Побърза да я избърше, решена да не плаче на рождения си ден. Неблагодарница! Да се отдава на самосъжаление, когато живее в голяма къща, пълна с безценни антики и прислуга!
От гърдите й се изтръгна тежка въздишка. Позвъни за камериерката. Заедно с нея в стаята се появи и госпожа Блуджет. Ема едва прикри раздразнението си. Нямаше значение какво ще избере да облече за тържествената вечеря. Госпожа Блуджет нямаше да го одобри и щеше да я накара да сложи нещо друго. Слабите й рамене унило се отпуснаха. Какво значение всъщност имаше? Всичките й сатенени рокли в пастелни тонове си приличаха като две капки вода.
На вечерята присъстваха чичо й Джон, граф Сандуич и синът му Джак. През цялото време Ема имаше чувството, че баща й, брат й, чичо й и братовчед й споделят някаква тайна, в която само тя не е посветена. По-късно, когато Джак Реймънд я придружи до оранжерията, разбра всичко. Той бе поискал ръката й.
Ема за миг загуби дар слово. Не искаше да се омъжва за Джак; знаеше, че никога няма да го обикне. Но какъв избор имаше? Нямаше други ухажори, нито пък се надяваше да има. Мисълта завинаги да остане стара мома и да живее в този грозен мавзолей до края на дните си вледеняваше кръвта й.
Ако приемеше предложението на Джак, поне щеше да има възможност да се измъкне от задушаващото опекунство на баща си, а Ирма Блуджет щеше да отиде да разрушава нечий друг нещастен живот. Можеше и да откаже. За миг се наслади на мисълта да се опълчи на баща си, обаче сравни Джак с него и реши, че той е по-малкото зло.
Отчаяно се нуждаеше от някой, който да я обича и когото тя да обича. Вярваше, че децата ще запълнят мъчителната празнота в живота й. Щеше да ги обожава и да бъде най-добрата майка на този свят. „Няма земна сила, която да ме накара да изоставя децата си“!
Решението, което трябваше да вземе, бе трудно и Ема реши да се посъветва с единствения приятел, който имаше на този свят, Джон. Затова остави Джак Реймънд да чака отговора й в оранжерията и се запъти да търси брат си.
— Джак ме помоли да се омъжа за него — припряно започна Ема. Знаеше, че всеки миг могат да ги прекъснат.
