— А, очаквах го отдавна.
— Тогава защо не ме предупреди?
— Ем, мислех, че знаеш. Той се влачи след теб от години и предложението му не е изненада.
— Предполагам, че съм го забелязвала, но просто не съм искала да мисля за това.
Джон много добре я разбираше. Понякога бе по-удобно да погребеш нещо дълбоко в съзнанието си и никога да не го изваждаш на повърхността. Бедата е, че всеки път, когато бръкнеш в черните дълбини, те се размътват.
— Прие ли?
— Не още. Той ме чака в оранжерията…
— Трябва сама да решиш, Ем.
— Е, ако приема, ще мога да се измъкна от тиранията на баща ни, но аз не обичам Джак и се страхувам, че никога не ще го обикна.
— Решението е твое, Ем.
— Наистина ли е? — тъжно го погледна тя. — Мисля, че решението е на баща ни, а аз нямам смелостта да му се опълча.
Джон бе ужасен. Къде бе изчезнало онова дръзко момиче, което бе хвърлило перуката си в морето? Когато бяха деца, винаги бе по-смела от него, макар и с три години по-малка. Колко пъти бе искал да е имал нейния кураж да се противопостави на баща си през онази нощ, когато Джоузеф О’Тул бе убит. Ако можеше да върне всичко назад, бе убеден, че ще съумее да застане до Шон О’Тул и да изобличи лъжците.
Толкова много се възхищаваше на Шон и толкова искаше да му подражава, но когато го поставиха на изпитание, най-безславно се провали. Презираше собствената си страхливост. Така и не узна дали баща му бе убил Джоузеф, или това бе дело на Джак, но със сигурност беше или единият, или другият. От обвиненията, които изрече през онази нощ Шон О’Тул, ставаше ясно, че за всичко бе виновна изневярата на майка му. Питаше се горчиво дали и тя е мъртва. Всеки път обаче отпъждаше тягостната мисъл. Предпочиташе да вярва, че е жива и свободна в Ирландия. Радваше се, че е избягала от покварения му и зъл баща.
Монтагю се бе опитал да направи от него офицер. Мести го от кораб на кораб. Джон страдаше от морска болест през всеки нещастен ден от живота си. После по някакво чудо баща му коренно промени намеренията си и го назначи в кабинета си. В същото време повиши братовчед му Джак от поста личен секретар в лейтенант.
Джон беше добър в работата си, но колко мразеше баща си!
Вгледа се в бледото лице на сестра си. В гърдите му избуя надеждата, че тя ще се реши да прати Джак по дяволите.
— Е, май повече не мога да отлагам — примирено рече Ема. После лицето й светна. — Като сватбен подарък ще помоля Ирма Блуджет да бъде уволнена.
Шон О’Тул преплува разстоянието от „Улидж“ до Гринич. После извървя пеш осемте километра до Лондон. Никога досега в живота си не се бе чувствал толкова развълнуван и въодушевен. Мислите за истинска храна, гореща баня и жена му даваха крила. Това бяха първите му фантазии от много време насам, като се изключат тези за отмъщението. Нямаше да бърза с удоволствието. Щеше да яде бавно и да се наслаждава на всяка хапка. Да се къпе дълго в ароматната вода. И да обладава продължително.
Мина през покрайнините, където се редуваха игрални и публични домове. С рязко движение смъкна пелерината на един минувач. Когато мъжът се извърна, за да протестира, само един поглед върху крадеца бе достатъчен, за да му затвори устата.
Шон се обви с черното наметало и закрачи по Сейнт Джеймс Стрийт. Зоркият му поглед бързо набеляза жертвите. Те трябваше да бъдат богати и пияни, а по това време в Мейфеър почти всеки мъж на улицата отговаряше на въпросното изискване. Така че лесно отмъкна три кесии.
Докато се придвижваше обратно към по-запуснатите квартали, Шон се усмихна на себе си. Успя да избяга и да напълни джобовете си със злато, без да се налага да убива никого. Късметът се бе обърнал на негова страна. И Сатаната не можеше да спаси враговете му.
Влезе в някаква кръчма близо до Блакфрайърс и седна на една маса с гръб към стената и лице към вратата. Ароматът на храна и бира накара стомаха му да се присвие болезнено. Поръча си бифтек, пай с бъбречета, стриди и халба тъмно пиво.
Когато сервитьорката постави блюдото на масата, той се втренчи в него наслаждавайки се на златистата коричка на сочното месо и вдъхвайки аромата на подправките.
Очите му се присвиха, предвкусвайки пиршеството. Поднесе първата хапка към устните си. Притвори очи в блажено задоволство.
Наслади се на всеки залък. Накрая плати със сребърна монета от шест пенса. Когато сервитьорката се върна с рестото, видя, че клиентът й е поставил една златна лира върху масата. Тя проблясваше примамливо на светлината на свещите. С усилие момичето отмести поглед и го насочи към мъжа.
— Има ли още нещо, което мога да направя за вас, милорд? — Не приличаше на благородник, но всеки, който бе готов да похарчи толкова пари, заслужаваше уважение.
— Какво ще направиш за една златна лира?
— Всичко! — Отново сведе поглед към монетата.
— Всичко? — меко попита Шон.
Момичето облиза устни и се замисли за миг. Непознатият изглеждаше опасен, но колко често ти се случва в този живот да спечелиш цяла златна лира за една нощ? Кимна в знак на съгласие.
— Искам единична стая и баня за през нощта. Както и сапун, бръснач и остра пила.
Шон плати на съдържателя и последва момичето по стълбите. С помощта на прислужника качиха горе вана, а сервитьорката я напълни с гореща вода и отиде в конюшнята да потърси пила.
Когато се върна, Шон О’Тул стоеше в средата на стаята, все още загърнат в пелерината.
— Как ти е името, девойче?
— Лизи, милорд.
— Е, Лизи, аз имам нужда от бръснене, подстригване и старателно почистване на въшките и всякакви други гадинки.
Лизи се изкиска. Беше толкова мръсен!
— Като влезете във водата, всички те ще изплуват.
— Преди да вляза, ти ще трябва да изпилиш белезниците от китката ми.
— Това ли криете под пелерината?
— Не се бой, Лизи, няма да те нараня.
Устните му се извиха в полуусмивка, която обаче не достигна очите му.
— Добре, вярвам ви… макар че май не би трябвало.
После се заеха с оковите на дясната му ръка. Лизи гледаше очарована как Шон стисна пилата с лявата си ръка, подпря я с чуканчето от отрязания си палец и започна да стърже напред-назад, без да обръща внимание на обелената кожа и кръвта, която обагри китката.
Накрая желязото поддаде. Оковите изведнъж се разделиха и Лизи отскочи стреснато назад, когато издрънчаха на пода. Шон ги вдигна, сложи ги на масата и ги покри с черната пелерина. После бързо се съблече и влезе в хладната вода.
— Сигурно е изстинала… Позволете да ви донеса едно горещо ведро…
— Нека първо се измия с тази. Ще имам нужда от още, за да измия цялата мръсотия.
Лизи се смая, когато го видя гол. Под дрипите се криеше силно, гъвкаво и мускулесто тяло.
— Ще вземеш ли бръснача, за да ме освободиш от буйната грива?
Момичето пристъпи зад него. Когато повдигна черните сплъстени кичури, й хрумна, че сега той е в нейна власт, затова с нараснала увереност го подстрига и внимателно изпощи въшките.
— Обзалагам се, че имате доста за разказване — осмели се накрая да изрече тя.
— Едва ли би искала да знаеш, Лизи. — Гласът му бе тих, но категоричен.
След като оформи косата на врата му, се зае със сплъстената брада. Беше й трудно, защото не смееше да приближи прекалено много.
— Аз не хапя — меко каза Шон.
