Погледна го в тъмносивите очи.
— Обзалагам се, че е тъкмо обратното.
— Ти си смело момиче, Лизи. Свърши чудесна работа!
— Стомахът ми е здрав — смигна му тя.
Шон отметна глава и избухна в смях.
Когато космите на брадата се скъсиха до половин сантиметър, взе бръснача от ръката й и внимателно се обръсна. Очите на Лизи се разшириха от изумление. Превращението бе смайващо. Лицето му бе слабо и с високи скули, а тъмните му очи горяха с жив пламък. Истински мъж! Сърцето й се разтуптя. Приличаше на самия Сатана.
Шон О’Тул излезе от мръсната вода и уви една кърпа около слабините си.
— Ще повикаш ли прислужника да напълни отново ваната?
Когато момчето донесе вдигащите пара ведра, Шон му даде щедър бакшиш и го отпрати. После взе ръката на Лизи и пъхна, в шепата й златната лира.
— Благодаря ти.
Свали кърпата, влезе в чистата вода и се отпусна. Усещането бе толкова прекрасно, че потръпна от удоволствие. Вдигна поглед към Лизи и видя, че тя го наблюдава с явен копнеж.
— Искаш ли да се присъединиш към мен?
— Господ да ми прости… Вече започвах да си мисля, че никога няма да ми предложите, милорд.
Слънцето вече се издигна на небето, а той още спеше. Лизи с неохота се измъкна от леглото, започна да се облича и му хвърли тъжен поглед.
— Ирландците могат да научат англичаните на едно-две нещица — промърмори тя.
Шон О’Тул спеше с дълбокия и спокоен сън на праведниците. Когато се събуди, вече се бе свечерило. Мръсните му дрехи бяха изпрани, изсушени и подредени до леглото.
— Лизи, ти си много мила. Това няма да ти е от полза в този жесток свят!
Облече се и се загърна отново с черната пелерина, за да скрие дрипите. Зави внимателно отрязания пръст в една кърпа и я пъхна под мишница. Слезе долу и закуси обилно с овесена каша, задушено агнешко и ланкаширско сирене. Не си спомняше някога през живота си да е вкусвал такава вълшебна храна.
Лизи сияеше. Шон се развесели, тъй като я хващаше да се изчервява.
— Тръгваш ли си? — Тайно се надяваше, че ще остане още ден-два.
— Тръгвам си, Лизи. Но никога няма да те забравя.
Даде й още пари и се сбогува.
— Бог да те пази — развълнувано прошепна тя.
Шон се вгледа изумено в нея. Нима наистина това момиче вярваше в Бог?
Отправи се към Майър. На Корк Стрийт се намираше магазинът на Швейцер и Дейвидсън — изискани шивачи, чиито клиенти бяха само от висшето общество. Когато Шон влезе в магазина, двамата собственици се втренчиха ужасено в него. Той обаче побърза да извади кесията със златни монети. Отношението им мигом се промени. Засипаха се любезности и угоднически усмивки. Купи си костюм, риза, бельо, чорапи и обувки. Облече новите си дрехи, зави в един вързоп старите и поръча да ги унищожат. След това си избра още два комплекта — дневно и официално облекло. Плати и каза на шивача, че ги иска за утре вечер.
Когато излезе от магазина, навън вече се бе стъмнило, а човек трудно можеше да устои на нощен Лондон. Шон се поразходи из улиците, наслаждавайки се на свободата си. Когато стигна Странд, влезе в хотел „Савой“, за да си вземе стая. Погледна администратора право в очите и заяви:
— Багажът ми ще пристигне утре. Искам легло с ленени чаршафи. Кърпите да се сменят два пъти на ден. Бъдете така добър да ми дадете името и адреса на най-добрия майстор на ръкавици в Лондон. Изпратете ми и бутилка от най-качественото ирландско уиски.
Шон Фицджералд О’Тул се изправи пред огледалото в стаята си. От почти пет години не бе виждал образа си. Впи равнодушен поглед в лицето на мъжа, което го гледаше отсреща. Младостта си бе отишла. Беше отслабнал, но тялото му бе жилаво и мускулесто. Лицето срещу него бе лице на истински келт — тъмно, сурово и опасно. Принц на Мрака!
Когато часовникът удари полунощ, заключи вратата на стаята си и закрачи към Портман Скуеър.
Глава 12
Джон Монтагю бавно изплува от дебрите на съня, за да усети, че нещо не е наред. Тогава почувства студеното острие на ножа между краката си.
Не смееше да помръдне, нито да диша. Върхът на оръжието пареше слабините му.
— Джони, момче, помниш ли ме?
Не можеше да забрави този дълбок глас с ирландска мелодичност.
— Шон… Шон О’Тул. Господи, пак ли кошмар?
— Кошмар наяве, Джони.
— К-какво искаш?
— Помисли малко. Сигурен съм, че сам ще се сетиш.
Единствено накъсаното дишане на Джон нарушаваше тишината. Накрая той с мъка проговори:
— Да си отмъстиш?
— Умно момче!
— Шон, аз съжалявам… през онази нощ се държах като най-долен страхливец. Бях толкова изплашен от баща си, че не смеех да му се противопоставя. Кълна ти се, не знам кой от двамата е убил Джоузеф, но е или баща ми, или Джак Реймънд.
Думите му бяха посрещнати със смразяваща тишина и уплашеният до смърт млад мъж задавено избъбри:
— Всеки божи ден оттогава съжалявам, че не казах истината.
— Ти ме предаде с мълчанието си, но това ще е последният път, когато го правиш, без да си получиш заслуженото наказание.
— Кълна се, че ако можех да върна времето, щях да застана до теб и да кажа истината!
— Благодаря на дявола, че нищо не може да се върне, Джони, защото Джоузеф едва ли би се радвал да умре втори път, а аз със сигурност няма да се забавлявам да прекарам още пет години на борда на затворническия кораб.
— Прости ми, Шон, прости ми! Не подозираш колко много ти се възхищавах и колко много се презирах за това, което ти причиних!
— Ако още веднъж пресечеш пътя ми, не само ще се разделиш с палците на ръцете си, но и с всички атрибути на мъжествеността!
Джон Монтагю трепереше толкова силно, че сам можеше да се нарани с ножа между краката си.
— Успокой се! — Шон отдръпна оръжието. — Няма да го направя тази нощ.
Джони пое дълбоко дъх, макар че думите на нечакания посетител не го успокоиха много.
Шон О’Тул драсна клечка кибрит и запали свещите, поставени на нощната масичка до леглото.
Джони втренчи разширените си очи в него. Напълно се бе променил. Само гласът му си бе останал същият. Както и тъмносивите очи, които горяха със сребрист пламък.
— Не си ли дошъл да ме убиеш?
— Не искам да те убивам. Това, което искам, са тялото и душата ти, Джони Монтагю.
— Какво желаеш да направя? Само ми кажи и ще го сторя. — Надигна се и приседна на ръба на леглото. Шон придърпа един стол и се настани срещу него.
— Ти работиш в управлението на адмиралтейството. Заповядвам ти да вземеш всички документи по делото ми и да ги унищожиш. Името Шон Фицджералд О’Тул не бива да съществува там. Всяка следа за арестуването и осъждането ми трябва да бъде заличена. Ако не го направиш, Джони, ножът ми ще се върне.
— Ще бъде точно както го искаш. Те няма да могат да те арестуват отново, защото няма да има никакъв документ за твоето „престъпление“ и за твоята присъда.
