Амбър Фицджералд не знаеше къде да отиде. За Дъблин не можеше и дума да става — не искаше членовете на семейство Фицджералд да узнаят за съдбата й. Най-после реши да отиде в Уиклоу, пристанищен град в съседното графство.
Шеймъс О’Тул бе проявил голяма щедрост, давайки й злато, с което би могла да изкара поне една година. Какво обаче щеше да стане с нея, когато това злато свърши? Никога повече не искаше да моли за милостиня!
Ако имаше възможност да вложи парите в нещо, Амбър бе убедена, че ще успее. Накрая реши да рискува и да ги изхарчи за къща в Уиклоу. Работеше по осемнадесет часа на ден, заклевайки се, че някога ще си отмъсти.
Обръснаха главата на Шон Фицджералд О’Тул и му дадоха платнени панталони, платнени обувки и памучна риза. Като нов затворник той бе изпратен на най-долната палуба на стария търговски кораб „Джъстис11“, където бяха наблъскани петстотин затворника, които вършеха най-тежката работа. Товареха и разтоварваха, пренасяха огромни греди, почистваха, но най- непосилното бе изгребването на пясък, тиня и камъни от дъното на Темза.
Осъдените гъмжаха от паразити и тънеха в мръсотия. Храната бе оскъдна, а легла нямаше. През нощта ги оковаваха по двойки; привързваха единия към стената, а другия — с железни вериги за него. После люковете се затваряха, погребвайки петстотинте нещастника в зловонен мрак.
Ежедневно някой се разболяваше и умираше. Набързо го погребваха в близкото тресавище.
През първия месец от затворничеството си Шон направи седем опита за бягство. Всеки път бе залавян и пребиван до смърт. Накрая разбра, че търпението и упоритостта са единственият начин да оцелее. Не се страхуваше от смъртта. Хиляди пъти бе пожелавал да беше умрял вместо Джоузеф. Но най-после бе осъзнал, че смъртта е най-лесният начин да се избавиш от всичко. Животът бе истинският ад.
Мизерията, гладът, паразитите, постоянната жажда го измъчваха много повече от мръсната и убийствена работа. Сърцето му бе изпълнено с такава ярост и омраза, че скоро престана да се уповава дори на божията милост. Разбра, че единствено вярата в собствените му сили може да го спаси от това изпитание.
Най-важното бе да оцелее. Трябваше да оцелее, за да си отмъсти. А затова му бяха нужни само три неща — храна, сън и работа. Всичко друго нямаше значение. Мислеше единствено за оцеляването. На него бяха посветени силите и волята му.
В началото пазачите го наказваха безмилостно и постоянно го следяха. После се научи да сдържа езика си. Но в сънищата си бе свободен. През първите дни бе твърде уморен, за да сънува, но след като привикна с тежката работа, започна да заспива в мига, в който сложеше глава върху дървения под. В съня си кръстосваше с шхуната си далечни морета, хранеше се с амброзия, любеше се с красива жена с коси като тъмен пушек…
Първата година бе най-тежка. След това привикна. Изгради желязна стена около себе си, която го предпазваше от всички чувства, с изключение на едно — жаждата за мъст. Омразата му бе изгаряща — единственото живо нещо в душата му.
Умееше да контролира болката, глада, умората, мъката и мислите си. Единствено спомените за семейството му бяха помрачени от вината. Закле се да не се отдава на тях, докато не си възвърне свободата. Колкото до омразата — тя се разпростря върху всички членове на фамилията Монтагю — брата, граф Сандуич, племенника Джак, съпругата Амбър, сина Джон и дъщерята Емералд. Щеше да си отмъсти на всеки един. Вместо молитва, всяка нощ си повтаряше: „Ще ги унищожа, дори и ако трябва да извървя целия път до ада!“
Не го бе грижа, че бисквитите са пълни с гъгрици, че овесената каша е гранясала, хлябът — плесенясал, или че водата вони. Заради младостта и силата си той плашеше по-старите и слаби затворници и си присвояваше част от тяхната дажба. Правеше го без никакво угризение на съвестта, защото вече нямаше съвест.
Постепенно някогашният весел и жизнерадостен младеж изчезна. Превърна се в най-неуморният работник на борда на „Джъстис“. Тежкият труд му харесваше, защото укрепваше мускулите му и стопяваше всяка излишна тлъстина. След втората година вече не го приковаваха към стената на кораба, а към затворника до него. Така поне от едната страна бе свободен от тежките железни окови.
През третата година вече се бе научил напълно да контролира гнева си. Често обаче правеше саркастични забележки и подхвърляше остроумия, на която дори пазачите се смееха. Жаждата за оцеляване бе в ирландската му кръв — смесица от фатализъм и надежда. Шестте века, през които Ирландия бе потискана и унижавана, времената на глад, мизерия, убийства, робство, гонения, бяха научили ирландците как да оцеляват. Това се предаваше от поколение на поколение. Единственото, което не можеше и нямаше да контролира, бе жаждата за отмъщение!
Тя бе единственото му удоволствие. Смъртта би била твърде милостиво избавление за враговете му. Смъртта е сладка и нежна награда. Животът и превръщането му в бездна от нещастия — това бе истинският ад. Искаше враговете му да живеят достатъчно дълго, за да изпият до дъно горчивата чаша на страданията, да изпитат цялата болка и унижения, които бе замислил за тях.
Четвъртата година от затворничеството дойде и отмина. Преместиха го на втората палуба. Любимата му работа бе да изгребва тиня от дъното на Темза. Бе великолепен плувец и гмуркач и я вършеше безупречно. Студената вода изобщо не му правеше впечатление, нито мокрите дрехи, които съхнеха на гърба му.
Както тялото му бе станало гъвкаво, жилаво и мускулесто, така и умът му се бе изострил като бръснач. Когато започна петата година на борда на затворническия кораб, Шон вече знаеше, че следващият му опит за бягство трябва да бъде успешен.
Неохотно изплува от дебрите на съня. Вонята го блъсна в ноздрите. Нищо не смърдеше толкова отвратително, колкото мъжете, които с години са затворени на едно място. Урината, повръщаното, потта, гноясалите рани и човешкото нещастие образуваха една смесица от изпарения, които се просмукваха във всяка дъска и греда на затворническия кораб.
До ушите му достигнаха познатите звуци — суха кашлица, храчене и проклятия, примесени с постоянното дрънкане на веригите и плясъка на мътните води на Темза. Размърда се леко върху твърдите дъски и опъна мускулите си. Постоянно го боляха. Когато се раздвижи, няколко хлебарки се разбягаха изпод дългите и пълни с мръсотия нокти на краката му.
Ноктите на глада пък дращеха празния му стомах. Отвори очи. Тъмнината не бе вече пречка за погледа му. Ноздрите му се разшириха, поемайки познатата воня. Стържещите и хрипливи звуци бяха музика за ушите му. Болката в мускулите и гладът бяха доказателство, че е жив. Беше оцелял още един ден. И се бе приближил към заветната си цел.
Дългоочакваното и бленувано отмъщение!
Пазачът свали оковите и Шон се изправи.
— Тази сутрин се усеща дъхът на пролетта — отбеляза дебелият надзирател.
Шон повдигна черните си вежди.
— Аз пък си мислех, че тази странна воня идва от теб.
Пазачът бе свикнал с язвителните му подмятания и прие снизходително забележката. Дори запомни фразата, за да я използва по-късно и да блесне с остроумието си пред другарите си.
Шон се нахвърли като вълк върху овесената каша. След като погълна своята дажба, без колебание омете и тази на затворника, до когото бе прикован. Той изглеждаше някак си отпуснат днес и не проявяваше интерес към храната. После ги строиха за проверка на палубата. Устните на Шон се извиха в язвителна усмивка.
— Аз съм най-щастливото копеле на тази земя. Коя друга работа освен гмуркането и изгребването ще ми позволи едновременно и да се изкъпя?
След час той наистина бе най-щастливото копеле на земята! На дъното на Темза лежеше нож, който щеше да му помогне най-после да осъществи плановете си. Не го взе веднага. Първо изплува на
