Глава 10
Амбър Фицджералд — вече не се смяташе за Монтагю — се отправи пешком към „Замъка на лъжите“. Моравите петна по лицето й бяха избледнели, но не можеше просто да потропа и да попита за Джоузеф. Къщата бе пълна с твърде много слуги, които щяха да зададат безброй въпроси. Затова изчака да падне мрак. Тогава видя някакъв мъж да влиза в пристройката до входната кула. Спомените й се избистриха. Позна Пади Бърк, дори и след толкова години.
Той отвори на плахото й почукване и гъстите му вежди се смръщиха.
— Иисусе Христе и всичките му Апостоли, кой е направил това с лицето ти, момиче?
— Господин Бърк, аз съм Амбър Фицджералд. Можели да се видя с Джоузеф?
— Влез вътре! Ти си полужива! Не те познах, докато не ми каза името си. — Отиде и й наля чаша вода.
— Имате ли мляко, господин Бърк? От няколко дни не съм слагала нищо в уста.
Мъжът я настани пред огъня, в който гореше голяма буца торф, и й наля чаша мляко. После я измери с проницателен поглед.
— Монтагю ли ти стори това?
Амбър кимна.
— Джоузеф…
— Пресвета Дево, Джоузеф и Шон заминаха за Лондон… да погостуват на твоя съпруг. — Видя как сломеното изражение на лицето й се сменя с ужас. — По-добре да доведа господаря — реши Пади.
— Братовчедка ми Катлин у дома ли е?
Пади се поколеба. Днешният ден бе истинска трагедия за Катлин. Баща й бе умрял от раните си в тъмницата на Дъблин Касъл и тя бе докарала тялото му в Грейстоун. Утре щяха да погребат мъртвия граф.
— Домът е в траур. Бащата на Катлин, твоят чичо Едуард, бе арестуван от англичаните и умря от раните си.
— О, не…
Пади сложи голямата си ръка на рамото й и макар че предизвика болка, докосването му й подейства успокоително.
— Ще отида да доведа Шеймъс.
Мери Малоун и Кейт Кенеди, облечени в черно, седяха в голямата кухня.
— Беше напълно здрав! — Мери поклати глава и се прекръсти.
— Разбрах, че си е отишъл, защото миналата нощ чух банши9 — промърмори Кейт.
— Къде е господарят?
— Отнесе господарката в леглото. Бедната! Напълно е изтощена — отвърна Кейт. — Един ирландец може да посрещне каквото и да е зло, достойно вдигнал глава, но всичко се превръща в безпомощно страдание, когато Смъртта отнесе човек от семейството.
Пади се качи на горния етаж, почука на вратата на спалнята и тихо повика:
— Шеймъс?
След минута господарят отвори и пристъпи в коридора.
— Имаме неочакван гост. Не бих те безпокоил, ако не беше важно. — И Пади разказа на Шеймъс за Амбър, който въпреки това се сепна, като я видя.
— Монтагю ли те подреди така? И защо?
Въпросът увисна във въздуха, докато Амбър се опитваше да измисли по-тактичен начин да му съобщи, че двамата със сина му Джоузеф бяха извършили прелюбодеяние. За съжаление нямаше такъв. Облиза нервно устни.
— С Джоузеф бяхме любовници. Нямаше къде другаде да отида.
Шеймъс отстъпи назад, сякаш го бе пробола в сърцето.
— Джоузеф отплава при Монтагю!
— Знам, Пади ми каза. — Сълзите рукнаха.
Шеймъс я изгледа гневно със студените си сини очи.
— Неприятностите винаги идват по три — горчиво изрече той и даде знак на Пади да го последва в наблюдателната кула.
— Ще трябва да замина за Лондон, но не и утре. Катлин ще се нуждае от мен за погребението. Не й казвай нито дума, човече. И без това й се насъбра твърде много. — Обикаляше из стаята като звяр в клетка. — Погрижи се за Амбър, дай й пари и всичко, от което се нуждае, но махни тази курва час по-скоро от Грейстоун.
Четири дни по-късно корабът на Шеймъс О’Тул навлезе в устието на Темза и се отправи към пристанището.
Уилям Монтагю го очакваше. Посрещна го в кабинета си в адмиралтейството, заобиколен от всички символи на властта.
— Монтагю, дошъл съм да узная къде са синовете ми!
— Седни, Шеймъс. Страхувам се, че имам лоши новини за теб. Твоят прокълнат син Шон се сби с брат си Джоузеф и го уби още през първата им нощ в Лондон.
— Лъжец! — Шеймъс удари с юмрук по бюрото от орехово дърво.
— Стана на борда на моя служебен кораб „Дифенс“. Видях всичко със собствените си очи. Видяха го и племенникът ми Джак, и синът ми Джон.
— Трима проклети лъжци! Къде е Шон?
— Осъден на десет години каторжен труд. Нашият английски съд прояви голямо милосърдие, като не го обеси за братоубийство.
— Къде е тялото на Джоузеф? — Шеймъс О’Тул целият трепереше от усилието да не сключи ръце около врата на Монтагю. Но нямаше никаква полза да го убива, а животът го бе научил винаги да прави това, което е изгодно.
— Случи се преди пет дни. От адмиралтейството го погребаха в двора на църквата. Дълбоко съжалявам за тази трагедия, Шеймъс.
— Не, не съжаляваш — безизразно изрече О’Тул.
— Как можеш да кажеш подобно отвратително нещо за мен?
— Видях се с Амбър Фицджералд.
Монтагю се ужаси.
Шеймъс О’Тул се надигна, за да си върви. Повече не можеше да понася тази английска измет.
— Едно ще ти кажа, Монтагю. Ако кракът ти стъпи на моя територия, смятай се за мъртъв.
О’Тул се запъти право към сградата на Олд Бейли10, за да се срещне със съдиите и да разбере подробностите около делото на Шон и присъдата му. Там не откриха никакви документи, но когато Шеймъс обясни къде се е случило нещастието и кои са били замесени, го осведомиха, че всяко престъпление, което става на борда на кораб на адмиралтейството, се гледа от военноморския съд.
Председател на този съд бе граф Сандуич, братът на Уилям Монтагю. Шеймъс О’Тул разбра, че е победен. Но само за момента. Щеше да се върне отново с внимателно обмислен план и да подкупи когото трябва. Беше готов на всичко.
Бяха му нужни още два дни, за да получи разрешение за ексхумация. После качи ковчега на борда на „Бримстоун“. Когато корабът вдигна котва и напусна водите на лондонското пристанище, Шеймъс се запита колко ли дълго любимият му син е бил граф на Килдеър. „Може би ден, не повече.“ Сърцето му тежеше като олово. Самият той бе заповядал на двамата братя да дойдат в Лондон. „Как ще се изправя пред Катлин?“
