— Дръж се, ирландке! — С този вик препусна навън, Емералд отново отвори уста, за да закрещи, ала той направи нещо още по-лошо. Преметна крак през полирания парапет и двамата се понесоха грациозно надолу и се приземиха върху дебелия килим.
— Оох! — Оказа се просната върху Шон.
— Аз омекотих удара — разсмя се той.
— Та ти си по-твърд и от пода!
Шон завъртя многозначително очи.
— Ирландке, нямаш представа колко си права!
В този миг се появи господин Бърк, следван по петите от две кучета, които, щом видяха двойката на пода, побързала да се присъединят към забавата. Ловджийската хрътка на Шон се изтърколи по гръб и възторжено замаха лапи. Сивата хрътка се настани в скута на момичето и с наслада облиза ухото й с дългия си розов език.
Възмутеният писък на Емералд се превърна във весел смях.
— Оох, винаги съм искала да имам куче, но те така и не ми позволиха — задъхано изрече тя.
Шон взе ръката й, изправи я на крака и двамата побягнаха, последвани от кучетата.
— Можеш да имаш две! — великодушно й предложи Шон. — А може и котка. Какво ще кажеш и за едно пиле? — престори се, че хуква да гони хвъркатото.
— Престани, Шон, престани!
Емералд се смееше и едновременно с това се опитваше да си поеме дъх.
— Харесва ми да си играя с теб! — Думите му накараха сърцето й да трепне.
След миг Шон откъсна очи от нея и нехайно рече:
— Помещението със седлата, юздите и другите принадлежности за езда е ей там. Намери си чифт ботуши по мярка. През това време аз ще оседлая конете.
Когато я повдигна, за да я сложи върху седлото, Емералд си помисли, че иска ръцете му да останат още малко на кръста й.
— Една дама не бива да язди по този начин — припряно рече тя, за да прикрие смущението си.
— Аз не искам да бъдеш дама — промърмори тихо Шон, представяйки си я как го възсяда и двамата се понасят в дива езда. — Ще ти покажа и други начини — добави младият мъж и устата му пресъхна.
— Това Луцифер ли е, жребецът, който навремето получи като подарък за рождения си ден?
Шон кимна и погали лъскавия черен врат.
— Тогава беше още съвсем младо жребче.
— И ти.
Погледите им се срещнаха за миг и Емералд използва възможността, за да зададе въпроса, която я измъчваше:
— Ти графът на Килдеър ли си?
— За теб не искам да бъда граф. А просто Шон.
— Значи брат ти Джоузеф е мъртъв?
— Надявам се да почива в мир… — Устните му приближиха нейните. — Емералд, днес грее слънце и настроението ни трябва да бъде безоблачно. Небето обаче се променя бързо, така че ще имаме достатъчно време и за тъга и меланхолия.
Разбра, че няма да й каже нищо, колкото и да настоява. Погледна нагоре и реши да остави тревогите зад гърба си. Това бе любимата й Ирландия и тя щеше да се наслади на всеки миг в нея. Докато препускаше с коня, небето над нея постоянно се променяше. В един миг бе ясно и светлосиньо, а в следващия надвисваше сиво и застрашително. После внезапно златните слънчеви лъчи пронизваха облаците и мракът се разсейваше. И това се повтаряше отново и отново.
Шон посочи към меките хълмове.
— Цветовете се сменят като с магическа пръчка.
И Емералд видя как златистото поле става светлозелено, после тъмно, преминава през нюанс на синьото и пурпурното, за да почернее.
— Въздухът също се променя в различните часове на деня. Сутрин е лек, следобед — тежък, а вечерта като по чудо става кристален.
— Ирландия е толкова необикновена…
— И без значение колко мрачен и сив е бил денят, когато слънцето залязва през зимата, небето е обагрено в червено, розово или жълто.
— Думите ти са като крем.
Забележката й извика в съзнанието му такава еротична картина, че мигом стана мраморно твърд.
Тогава кучешкият лай зад тях ги осведоми, че не са сами. Шон препусна в галоп и сивата хрътка се стрелна край него. Емералд не бе яздила така, откакто бе напуснала Ангълси. Стисна кобилата с колене и двете се понесоха след дявола, който я бе увлякъл в тази дива надпревара.
Препускаха край бреговете на Ривър Лифи и се възхищаваха на водните птици и дивите цветя. Шон забави ход, за да може Емералд да го настигне.
— Искаш ли да видиш Салмън Лийп?
Тя кимна. Чувстваше се вече уморена и нямаше търпение да слезе от седлото.
Спряха там, където Ривър Рай и Ривър Лифи се сливаха. Шон завърза конете за един храст, обсипан с цветове. Мястото беше вълшебно. Едната река се спускаше като буен водопад върху другата. Шон улови ръката на Емералд, за да се спуснат към брега. После се излегна по корем върху буйната зелена трева и я придърпа до себе си.
Младата жена наблюдаваше като омагьосана как огромните красиви риби правеха неуспешни опити да достигнат до върха на водопада, после падаха обратно със силен плясък.
— О, бедните създания!
— Наблюдавай ги внимателно. Следващият път ще успеят.
— Падащата вода ги връща назад! Виж! Една успя! — радостно извика Емералд.
— Единственият начин е да стрелнат глави във водата точно там, където пада върху скалите, да се задържат за миг и после да се понесат по течението.
— Но защо го правят?
— По инстинкт за самосъхранение и размножаване. — Урокът, който бе научил от рибите, се бе оказал много ценен за самия него.
— Сигурно много пъти си лежал тук. — Ръцете им бяха толкова близо, че Емералд протегна своята и сгуши длан в неговата. Черната кожа ярко контрастираше с белотата й. Сребристите му очи се взряха в сърцевидното й лице, после той бавно поднесе ръката й към устните си и нежно целуна върха на всеки пръст.
Интимният му жест я накара да изтръпне. По цялото й тяло се разля приятна вълна на удоволствие. Шон О’Тул бе замайващо и опасно мъжествен.
Начинът, по който се чувстваше, не беше нов за нея, той винаги й бе въздействат така. През годините бе успяла да потисне мислите си за него, ала това направи сънищата й още по-живи и ярки. Когато бе с него, както в този момент, Емералд не можеше да се контролира. Присъствието му я завладяваше напълно.
— Ела, ирландке! — Изправи я на крака. — Време е да се заемем с гардероба ти.
Кейт Кенеди настани госпожа Макбрайд и помощничката й в приемната. Шивачката изпадна във възторг, когато я помолиха да отиде в Грейстоун. В същото време умираше от любопитство да разбере коя е жената, за която графът бе готов да пръсне толкова пари.
Госпожа Макбрайд се опита да подпита Кейт Кенеди, но икономката бързо я сряза. Тя наистина обичаше да поклюкарства, но не и с чужди хора.
Когато господарят се появи, следван от раздърпаната и разрошена Емералд, Кейт посочи към приемната.
— Кажи на Мери да им поднесе вкусен обяд. Ще се видим с тях след час.
След тези думи Шон сложи крак на долното стъпало и протегна ръка към Емералд.
— Ела.
