— Ще бъдеш в безопасност. Ще дойдеш ли?
Знаеше, че ще го последва и на края на света. Устните й се извиха в загадъчна усмивка.
— Убеди ме!
Шон О’Тул умееше да убеждава, при това не само жените. Преди „Полумесец“ да акостира в лондонското пристанище, екипажът на Монтагю, всички до един, бяха подкупени от него.
Емералд тъжно се сбогува с брат си.
— Джони, много се тревожа за теб. Как ще се изправиш пред татко? Той ще побеснее от загубата на „Суолоу“!
Джони я целуна.
— Ще му бъде доста скъп урок. Не се тревожи за мен, Емералд. Не напразно се грижа за финансите на Монтагю. Знам как да се справя.
Внезапно Емералд се почувства по-спокойна за брат си. Той явно бе извървял дълъг път и вече не беше онова малко момче, треперещо пред баща си.
По една случайност завръщането на Джон стана в подходящ момент. Крал Джордж бе уволнил граф Сандуич от високия му пост в адмиралтейството заради неоспорими обвинения. Уилям беше объркан.
— Благодаря на Бога, че се върна! Ние сме съсипани! Благодарение на глупостта на брат ми, златните врати на адмиралтейството завинаги се затвориха за нас. Изхвърлиха го, защото имаше твърде много врагове, които желаеха провала му. А неговият провал е и наш! Цялото ни семейство е в немилост!
— Това просто не е истина, татко. Брат ти е този, който е в немилост, а не ти. Брат ти е уволнен от високия си пост, а не ти. Това със сигурност ще се отрази на финансите ни, но брат ти ще бъде отритнат от обществото, а не ти. — Джон се забавляваше да манипулира баща си с полуистини.
Джак Реймънд се опита да успокои тъста си.
— Моят баща има приятели много високо във властта. Той ще се изправи на крака.
— Този кучи син сигурно наистина ще се съвземе! Аз съм този, който ще пострада! Махай се от погледа ми! Не можа да се справиш със собствената си съпруга! Не заслужаваш място в дома ми!
— Татко, седни, преди да си получил удар — нареди Джон. — Сега ще имаме повече време и средства да инвестираме в търговските кораби. Не се нуждаеш от брат си, граф Сандуич, нито от неговия пръв приятел, херцог Бедфорд. „Монтагю Лайн“ е твоето спасение. Това е много доходен бизнес. Мисля, че дори можем да го разширим. — Джон реши засега да не споменава загубата на „Суолоу“. Баща му и без това щеше много скоро да го научи.
После прикри задоволството си със загрижена физиономия.
— Боя се, че О’Тул отказа да ни върне Ема. Обаче погледни на това откъм добрата му страна — помисли колко пари ще спестиш.
Шон остави Емералд в един от разкошните апартаменти на хотел „Савой“ и излезе, за да се погрижи за някои дела. Когато се върна вечерта, имаше изненада за нея.
— Но аз мразя лондонските къщи — възрази тя. — Те са грозни и мрачни. — „На теб също няма да ти харесат — каза си мислено — приличат на гробници.“
Шон взе ръцете й.
— Доверя ми се. Ела да я погледнеш. — Наведе глава, за да си открадне една целувка. — Искаш ли да те убедя?
— Да, моля те — промърмори младата жена и подканващо разтвори устни.
Елегантната къща в Олд Парк бе пълна противоположност на мавзолея, в който бе израснала. Предните й прозорци гледаха към Ротън Роу, а задните — към великолепните цветни градини на Грийн Парк. Стаите бяха прясно боядисани в бледозелено и бяло и обзаведени с елегантни френски мебели.
— Аз само ще я наема, и то заедно с прислугата — обясни Шон.
Емералд не се нуждаеше от повече убеждаване; влюби се в къщата на мига, но погледна неуверено към красивия мъж, когото обичаше с цялото си сърце.
— Ще се чувстваш ли удобно тук?
— Да не би да намекваш, че съм само един невеж ирландец?
Тя го стрелна дяволито с очи.
— Е, можем да си вземем една свиня и няколко кокошки, ако това ще те направи щастлива.
— А ти винаги ли си щастлив?
— Винаги, откакто съм с теб, моя прелестна красавице.
— Не сме ли истински късметлии, че се намерихме?
Нанесоха се на следващия ден и графът събра прислугата, за да я инструктира. Изискванията му бяха съвсем конкретни. Открито заяви, че е особено взискателен относно бельото, покривките за маса и чаршафите. По всяко време на деня и нощта в къщата трябваше да има топла вода, а храната да се приготвя от специален готвач.
Най-главното бе да се пази в тайна самоличността на дамата му. Той щеше да отсъства по работа през по-голямата част от деня и през това време в къщата не биваше да се допуска никой без неговото изрично разрешение.
По-късно лично той доведе двама посетители — единият бе перукер, а другият — бижутер.
— Модата в Лондон е станала направо абсурдна! Щом отиваш в театъра, имаш нужда от напудрена перука с щраусови пера.
— О, знам! Наблюдавах изисканото общество, излязло на разходка в парка. Всички бяха напудрени, целите в дрънкулки и дантели!
Докато Емералд пробваше перуките, Шон разгледа скъпоценностите, които бижутерът бе донесъл. Накрая избра една изящна огърлица с диаманти. Щеше да стои великолепно на нейната вечерна рокля от пурпурно кадифе. После си я представи само с огърлицата и реши, че ще почака до вечерта, за да й даде подаръка.
— Утре сме поканени на голямо празненство в дома на херцог Нюкасъл.
Очите й се разшириха.
— Откъде познаваш херцога?
— Реших да спечеля приятелството му, след като разбрах, че имаме общи врагове.
— Имаш предвид Монтагю?
— Може и така да се каже. Нюкасъл е толкова щастлив от успеха на кампанията си против Сандуич, че дава голям бал в чест на победата.
Емералд сви рамене.
— Моят чичо е ужасен човек. Какво се е случило?
— Кралят го е изгонил от адмиралтейството — нехайно отвърна Шон.
Емералд бе потресена. Графовете Сандуич управляваха адмиралтейството от времето на Чарлз II14. Погледна замислено Шон. Как, за Бога, бе успял да постигне падението на чичо й? Не се съмняваше, че именно неговата ловка ръка стои зад нещастията, постигнали граф Сандуич. Разбираше желанието му за отмъщение. Той бе наранен от Монтагю, не само физически, но и душевно. Скритите му рани нямаше да заздравеят, докато не постигнеше възмездие.
— Нима на бала ще допуснат една Монтагю? — със същия нехаен тон попита тя.
— Ти ще бъдеш неузнаваема с перуката и маската.
Емералд много скоро разбра, че Шон я бе излъгал. Двама лакеи, облечени в пищни униформи, стояха на прага на блестящата бална зала и посрещаха гостите. Единият поемаше наметките на дамите, а другият обявяваше имената на пристигналите. О’Тул подаде подплатената й с бял сатен пелерина и съобщи:
— Граф Килдеър.
После я хвана под ръка и двамата пристъпиха в балната зала. Всички погледи се насочиха към тях. Чу се шумно ахване, последвано от тишина. Емералд реши, че сигурно дрехите им са причина за това всеобщо смайване. В пурпурната си кадифена рокля и с блестящите диаманти на шията, тя контрастираше на фона на присъстващите дами в пастелни тонове и перли. Шон пък бе единственият мъж в черно.
