— Всичко ще е наред — прошепна им тя. — Ние няма да останем дълго в тази къща. Ще отидем при майка ми. Джони ще ни помогне.
Извърна лице към стената. Сълзите, които досега бе сдържала, се търкулнаха по страните й. Никога не се бе замисляла за раждането. Не се страхуваше, защото вярваше, че Шон ще бъде с нея. Как обаче щеше да се справи сама?
Джони Монтагю седеше в полумрака на кантората. Голям товар се бе свалил от плещите му. Краткото посещение на Шон О’Тул бе хладно и отчуждено. Говориха само за бизнес. Джон отново и отново си припомняше думите, за да се увери, че е чул правилно.
— Благодаря ти за помощта. Можех да се справя и без теб, но нямаше да е толкова бързо и успешно. Вече всичко свърши. Постигнах това, което исках.
— Те ще бъдат принудени да продадат двата нови кораба, за да заплатят глобата, наложена им от адмиралтейството.
— Джони, ти не смяташ сериозно, че „Баркли и Бедфорд“ наистина са платили за тези кораби, нали?
— В такъв случай Монтагю дължат пари и за корабите, и за глобата — бавно заключи Джони.
— А аз притежавам ипотеката на Портман Скуеър — завърши Шон.
На Джони му бе нужна една минута, за да прецени положението.
— Как е Емералд?
— Беше добре, когато, я оставих — кратко отвърна Шон.
Джони искаше да му каже за Нан Фицджералд, но тази вечер между тях сякаш се простираше дълбока пропаст. Шон О’Тул бе станал затворен и резервиран и явно нямаше настроение за по-дълги разговори.
— Сбогом, Джони. Връщам се в Ирландия.
Погледът на Джони бавно обходи кантората. Колко мразеше всичко това — бумащината, сметките, митническите декларации, маршрутите, товарите и разправиите с моряците. Мразеше дори звука и миризмата на корабите. Постепенно обаче настроението му започна да се подобрява. След като О’Тул повече не се нуждаеше от него, значи бе приключил с мръсната работа.
А той беше свободен! Свободен да замине за Ирландия при съпругата си, свободен да бъде при Нан, когато се роди детето им. Внезапно изпита желание да вдигне тост. Отвори малкия шкаф и откри бутилка уиски.
— Точно за случая! Пия за новата година и новото начало.
Тъкмо поднасяше чашата към устните си, когато вратата се отвори и нахлу баща му. Подивелият му поглед и пистолетът в ръката му изпълниха Джони с ужас.
— Татко, какво, за Бога, правиш тук?
— Дойдох, за да го убия!
Джони мигом разбра, че ставаше дума за Шон О’Тул.
— Беше на търга… И ни унищожи!
Джони го поведе към коженото кресло, но Уилям отказваше да прибере оръжието си, докато най-накрая синът не го придума с чаша уиски.
— Посял е мръсното си ирландско семе в корема на Емералд!
„Господи, Шон сигурно бе оповестил новината пред всички на търга — помисли си Джон — Нищо чудно, че толкова бързаше да замине“. Внимателно изпразни пистолета в кутията за моливи, преди отново да напълни чашата на баща си.
— Ще се добера до него, Джони. Той е виновен за всичките ни загуби!
Джони равнодушно се запита защо на уж много хитрия Уилям му бе отнело толкова време, за да се досети, и колко ли още щеше да мине, преди да заподозре, че О’Тул е имал помощник отвътре.
Внезапно Монтагю избухна в сълзи. Люлееше се назад-напред и хлипаше безутешно. Синът му го гледаше със студени очи. Да не би баща му да очакваше съчувствие от него? Изпълнен със самосъжаление и омекнал от ирландското уиски, Уилям простена:
— Колко ми липсва майка ти!
Джони стисна ръце в юмруци. До този момент оставаше напълно безразличен към думите на баща си. Ала само при споменаването името на майка му в гърдите му се надигна задушаващ гняв. Неговата красива майка бе живяла в ада на жестокостта и властността на Монтагю. А накрая бе злобно изхвърлена като непотребна вещ. Изведнъж видя възможност да забие още по-дълбоко ножа в раната на баща си.
— Странно, че никой не ти го е казал досега. Шеймъс О’Тул е неин покровител.
Уилям подскочи като ужилен.
— Няма значение, татко, тя се е омъжила за теб само за парите ти. Сега Шеймъс пилее парите си за нея.
Мина известно време преди помътеният от уискито мозък на Уилям да проумее думите. Тогава се разхлипа още по-безутешно. Джони го заведе до кожения диван и го зави с палтото му. Най-после, когато спря пиянските си брътвежи, заспа. Тогава Джони осъзна, че дължи огромна благодарност на Шон О’Тул. Мъжът на дивана е бил негов враг през целия му живот. Сега той беше напълно съсипан и Джони повече не се страхуваше от него, дори омразата бе изчезнала. Бе напълно свободен.
През следващата седмица Джон Монтагю се зае да приведе делата си в ред. Първо прегледа внимателно всички документи, за да се увери, че не е оставил нищо изобличително. После прекрати договора си за наем на апартамента в Сохо и опакова нещата си. След това си купи билет за дилижанса до Ливърпул. Четиричасовото плаване през Ирландско море бе за предпочитане пред четиридневното пътуване от Лондон до Дъблин.
Макар че не знаеше какво го очаква, бе сигурен, че не може да бъде по-лошо от това, което оставяше зад себе си. Изгаряше от нетърпение да отвори вратата на бъдещето. Не бе виждал Нан от месеци и копнежът му по нея нарастваше с всеки изминал час. Огледа стаята с облекчение, радостен, че това е последната нощ, която ще прекара тук.
Ала облекчението му не трая дълго. След малко на вратата се почука и той изтръпна, защото видя на прага госпожа Томас, готвачката на баща му. Реши, че е дошла във връзка с Уилям. Може би старата свиня най-после бе наказана за разгулния си живот и бе получила апоплектичен удар.
— Добър вечер, госпожо Томас. Ако баща ми ви е изпратил да ме повикате, само си губите времето.
— Не, сър, отнася се за господарката Ема.
— Емералд? — изуми се Джон.
— Тя ме изпрати да ви повикам — прошепна госпожа Томас. Явно се боеше да му предаде съобщението.
— Къде е?
— На Портман Скуеър, сър.
— Портман Скуеър? Какво, за Бога, прави там?
— Тя е… зле. Там е от седмица. Моля ви, сър, не казвайте, че аз съм ви повикала.
Джон грабна пелерината си.
— Да вървим!
— Настаниха я в помещенията за прислугата. Доктор Слоун сложи шина на крака й.
— Счупила си е крака? Как? — Всеки път, когато тази жена си отвореше устата, тревогата в гърдите му нарастваше.
— Не искам да бъда невъзпитана, сър, но съпругът й се отнесе много зле с нея.
Двамата взеха кабриолет до Портман Скуеър и когато пристигнаха пред голямата тухлена къща, госпожа Томас се промъкна вътре през задния вход. Джон Монтагю, който си мислеше, че никога повече няма да прекрачи този праг, изправи рамене и почука рязко на входната врата. Белтън изглеждаше почти радостен да го види.
— Истина ли е? Сестра ми тук ли е?
Когато икономът го поведе към някогашната стая на Ирма Блуджет, кръвта на Джони кипна. А когато
