Емералд бе съвсем забравена. Младата жена почти нямаше апетит и това бе добре дошло за госпожа Томас.
Страхът от непознатото беше ужасяващ, затова се опитваше да не мисли за бъдещето, повтаряйки се, че като му дойде времето все някак си ще се справи. Казваше си, че има само две възможности: или ще се остави на паниката да завладее разума й, или ще се опита да се справи с положението по възможно най- добрия начин.
Откакто свят светуваше жените раждаха деца. Убеждаваше се, че дори и край нея да се въртяха цял рояк акушерки и слугини, пак тя ще бъде тази, която ще трябва да понесе болката. Никой друг не можеше да го стори вместо нея. Повтаряше си, че през цялото време на бременността се бе радвала на добро здраве. Знаеше, че е силна и бе убедена, че след раждането щеше да се възстанови бързо. Дори пулсиращата болка в крака й бе изчезнала, което навярно означаваше, че костта вече зараства.
Прекарваше много време и в молитви. Молеше Бог да й даде сили и да й прости прегрешенията. Но най-вече говореше с неродените си бебета. Постоянно ги уверяваше, че всичко ще бъде наред, успокояваше ги, като им разказваше за щастливите си дни в Ирландия, нашепваше им името на техния баща — Шон О’Тул, граф Килдеър.
Шон О’Тул кръстосваше из стаята напред-назад като звяр в клетка. Очакването го убиваше.
— Отплаваме веднага щом моряците пристигнат, без значение колко е часът. — За да си запълни времето, започна да опакова багажа.
— Ти ще отплаваш — тихо го поправи Джони. — Аз не мога да се върна в Англия. Изгорих всички мостове след себе си. Баща ми вече трябва да е узнал за моята роля в цялата тази история. Преди да тръгна, нападнах Джак Реймънд и му счупих крака.
— Какво ли не бих дал да съм на твое място! Щеше да ми достави огромно удоволствие! — злобно отвърна Шон.
— И без това те чака доста работа. Най-главната ти грижа сега е Емералд. А моята — Нан.
— Нан Фицджералд? — Тъмните очи на Шон го изгледаха предизвикателно.
— Тя е моя съпруга. Очаква дете от мен. Достатъчно дълго време я пренебрегвах.
— Твоя съпруга? — Очите на Шон засвяткаха застрашително. — И откога, по дяволите?
— Ти беше толкова обзет от жаждата си за отмъщение, че не забелязваше дори това, което става под носа ти. Отец Фиц ни ожени тук, в Грейстоун.
— Как си се осмелил да заговорничиш зад гърба ми? Аз ли съм единственият, който не знае нищо? — О’Тул прекоси стаята и сграбчи Джони за гърлото.
— Не можех да я изоставя с копеле в корема — задавено изрече той. — Аз я обичам.
Думите имаха по-голям ефект, отколкото юмруците. Раменете на Шон увиснаха и той разхлаби хватката си. Тогава на вратата се почука и двамата мъже се обърнаха едновременно. Беше господин Бърк.
— Рори Фицджералд и останалите моряци са тук.
— Благодаря на Бога! — За пръв път от пет години О’Тул изричаше Божието име. — Кажи им, че незабавно отплаваме.
Пади Бърк се изкашля.
— С Кейт сме готови да дойдем с теб. Знаехме, че ще се върнеш за нея.
Шон го изгледа втрещено. От седмица не им бе проговарял, а те изглежда знаеха всяко негово движение и мисъл. Верността и поддръжката им го трогнаха. В следващия миг го разбра — те не го правеха заради него, а заради Емералд.
Родилните мъки започнаха на зазоряване. Оказа се, че не е подготвена за болката. Госпожа Томас я увери, че ще доведе доктор Слоун, но се върна без него. Обясни й, че тъй като това било първо раждане, щяло да продължи доста дълго и докторът щял да дойде по-късно.
Изминаха дванадесет безкрайни часа, през които Емералд викаше, молеше се, проклинаше. Накрая изгуби съзнание. После непоносимата болка, която заплашваше да я разкъса на две, я сграбчи с всичка сила и адът започна отново.
Емералд прокле баща си, съпруга си, майка си, Шон О’Тул и Бог. Накрая прокле и себе си. Госпожа Томас седеше край леглото й, говореше й, успокояваше я и я уверяваше, че всичко ще бъде наред, макар самата тя да бе уплашена до смърт.
В пет часа пристигна доктор Слоун, сякаш идваше за следобедния чай. Когато видя мятащата се в леглото Емералд, заповяда на госпожа Томас да завърже краката й, за да не би пациентката да нарани себе си или него.
Емералд изкрещя неистово, пронизана от непоносима болка, и загуби съзнание, докато доктор Слоун изваждаше на бял свят бебето. Беше момиче. Лекарят хвърли бегъл поглед върху бледото телце, което едва показваше признаци на живот, и го подаде на госпожа Томас без никакви инструкции.
Добрата жена, която вече бе приготвила гореща вода и чисти кърпи, изми слабичкото бебе, като нежно мърмореше:
— Бедната малка душичка! — Момиченцето нямаше сили дори да изплаче, само отваряше устичка, за да поеме глътка въздух.
Доктор Слоун изми ръцете си и ги подсуши.
— Ще се кача горе, за да видя и другия си пациент — заяви той.
— Не можете да я оставите, докторе, та тя е в безсъзнание!
— Ще минат часове, преди да се роди и второто. Ще дойде в съзнание, щом болките се подновят.
Когато пристигна на Портман Скуеър, Уилям Монтагю бе в отвратително настроение. Бе прекарал последните няколко дни в кантората си, опитвайки се да спаси нещо от отломките на „Монтагю Лайн“. Беше му останал само „Чайка“ и единственият договор, който успя да уреди, бе за натоварване на въглища от Нюкасъл.
Същият следобед го посети адвокатът, представляващ корабната компания в Ливърпул. Чекът от „Баркли и Бедфорд“ се бе оказал само лист безполезна хартия. Адвокатът го осведоми, че компанията ще си вземе обратно корабите в момента, в който пуснат котва в лондонското пристанище, и ще го съди за нанесени щети.
Монтагю, който вече бе вбесен на сина си, задето бе счупил крака на Джак Реймънд, заподозря Джон, че му е причинил далеч по-големи вреди. Младата свиня сякаш се бе изпарила във въздуха и по всичко изглеждаше, че е имала много основания за това. Можеше да очаква да бъде предаден от врага си, ала да бъде предаден от собствената си плът и кръв, това бе против всички закони на природата! Последните няколко месеца го бяха състарили с поне десет години. Чувстваше се безкрайно стар, огорчен и най- безсрамно използван.
Белтън го уведоми, че е дошъл доктор Слоун.
— Не подушвам никаква миризма откъм кухнята — застрашително заяви Уилям.
— Сър, госпожа Томас през целия следобед беше с госпожа Ема. Раждането започна.
Уилям почувства, че всеки миг ще се пръсне от задушаващия го гняв. През последната седмица кантората му се бе превърнала в единственото убежище от царящата лудница на Портман Скуеър, но след днешния ден едва ли щеше да стъпи повече там. Предполагаше се, че домът е неговата крепост, но сега бе населен с нежелани инвалиди, които не му носеха нищо друго освен беди, унижения и неплатени сметки.
Погледна нетърпеливо към стълбите, после извади джобния си часовник. Мърморейки злостни ругателства, той се изкачи по стълбите и се запъти към крилото, където се намираше стаята на Джак Реймънд. Оплакванията и стенанията му огласяха целия коридор. Уилям пристъпи прага.
— Отвратителна пиявица! Въргаляш се тук, заобиколен от разкош и всякакви удобства, и не си си помръднал дори пръста, за да предотвратиш това гнусно предателство! — Хвърли поглед към Слоун и се озъби: — За Бога, дайте му някакво успокоително, човече! И да е по-силно. Не мога повече да понасям това жалко хленчене!
Внезапно къщата се огласи от остри женски писъци.
