площадка.
— Защо Шеймъс стреля, та да изкара акъла на всички? — гневно попита Кейт.
— Татко не е взимал оръжие тук. Всичките му пистолети и пушки са в кулата.
Разтревоженото лице на Джони се подаде от една спалня.
— По дяволите, ти беше прав! Няма такова нещо като безобиден враг!
Шон сграбчи Емералд за раменете.
— Искам да ми обещаеш, че ще задържиш всички жени вътре в къщата. Тук е безопасно. — Наведе се и бързо я целуна. — Вярвай ми, Емералд!
В следващия миг вече го нямаше. Джони също тръгна с него.
Амбър видя, че лицето на дъщеря й е пребледняло.
— Баща ти е, нали?
— И моят съпруг. Вчера са видели „Чайка“ в пристанището на Дъблин.
— Не се тревожи, скъпа. Шон О’Тул ще им даде да се разберат!
— О, Господи, чувствам се толкова виновна… Изпратих го да се срещне с враговете си, а ръцете му са вързани!
— Какво искаш да кажеш?
— Казах му, че ще си тръгна, ако не се откаже от жаждата си за отмъщение и не забрави омразата си. Той ми обеща, че ще изпълни желанието ми. Закле ми се! Майко, ами ако не успее да се защити заради мен? Те ще го убият!
— О’Тул притежава достатъчно здрав разум, за да направи разлика между самозащита и отмъщение.
Бебетата се разплакаха. Кейт взе Джоузеф, а Емералд малката Катлин.
— Ще нахраня първо нея — каза тя на икономката.
— Ще му дам биберона и шишето, за да го залъжа. Вие се погрижете за момичето.
Кейт знаеше, че младата жена няма да се тревожи толкова много, ако е заета с децата си.
Емералд целуна личицето на бебето си и се отпусна в люлеещия се стол. Когато малката й дъщеря започна да суче, тя си помисли, че без любовта и всеотдайните грижи на Шон, това дете щеше да умре. В очите й запариха сълзи, докато приглаждаше меките къдрици. И тя, и новородените едва не умряха. А сега, когато започваха да растат и укрепват, по жестока ирония на съдбата Шон бе този, който можеше да умре. Затвори очи и започна да се моли.
На долния етаж се разнесоха гръмки проклятия.
— Това е Шеймъс — каза Амбър. — По-добре да сляза при него, преди да е получил нов удар.
На борда на „Делфин“, някогашния „Херон“, полуголият Тим Мърфи слушаше моряците, които току-що се бяха качили на палубата.
— Ако онзи негодник, когото бях оставил на нощна стража, си гледаше както трябва работата, досега щяхте да сте мъртви — мрачно рече Тим.
— Монтагю иска от нас да завземем този кораб, а зет му предпочита да ги потопи всичките! Проклетите оръдия бяха вече насочени към вас и за малко да стрелят. Можехме да станем храна за рибите!
Тим Мърфи започна да крещи заповеди. На слабата светлина можа само да види, че „Чайка“ се носи плавно към „Суолоу“. Веднага нареди да вдигнат котва и стрелците да заемат местата си.
— Ще изпратя онази английска свиня право в ада! — закле се той.
Шон, придружен от Пади и Джони, пристигна на пристанището тъкмо навреме, за да види запалените факли и да усети острата миризма на смола. Рори Фицджералд, капитанът на „Сулфур“, бе готов да изведе кораба и да атакува противника.
— Дайте сигнал на Мърфи да не стреля! — изкрещя Шон на Рори.
Морякът се изненада, но изпълни заповедта му. Пади Бърк видя как Шон сваля ботушите си и разбра, че се кани да влезе в морето.
— Задръж малко, Шон. Рори може и да се подчини на заповедите ти, но Мърфи има дяволски темперамент. Не проявявай безразсъдството да доплуваш до „Чайка“. Монтагю може и да не стреля по теб, но Мърфи ще те взриви на хиляди парчета. Тим знае, че който удари пръв, той печели. Ти си го учил на това!
— Пади, обещах на Емералд да спра с отмъщенията и да не позволя да се пролива излишна кръв.
— Момичето не разбира, че единствената защита срещу предателството е пак предателство.
— Длъжен съм да опитам, Пади! — Шон се плъзна в студените черни води.
Докато плуваше към „Чайка“, корабът започна да се отдалечава от пристанището. Отгатна намеренията им — бяха се приближили към „Суолоу“, за да се качат на борда и да го завладеят. Сега корабът на Монтагю се насочваше към „Полумесец“, на който нямаше никой. Неговият капитан Дейвид Фицджералд и целият екипаж бяха заминали за Мейнут.
Шон тихо изруга. Ако моряците на Монтагю успеят да се качат на кораба, те или ще го унищожат, или ще отплават, преди някой да успее да ги спре. Всички инстинкти в него крещяха, че трябваше да се качи на „Сулфур“ и да унищожи кораба на Монтагю, заедно с него, но дълбоко в сърцето си чувстваше, че е постъпил правилно.
Продължи да плува. Годините, прекарани на затворническия кораб, когато се бе гмуркал в ледените води на Темза през зимата, сега му помогнаха да успее.
Ръката му най-после напипа кърмата на „Чайка“. Хвана се за металната издатина на обшивката и започна да се изкачва по корпуса. Придвижваше се бавно. Пропълзя покрай корабната болница, трюма със стоката, задните каюти и накрая пръстите му докоснаха палубата.
Знаеше, че ще излезе точно зад кормилото, така че този, който управляваше кораба, щеше да е с гръб към него. Вече бе започнало да се развиделява, когато се преметна през перилото. Почина няколко минути, за да си поеме дъх, после внимателно повдигна глава, за да огледа палубата. Гледката, която се разкри пред очите му, го свари неподготвен.
Уилям Монтагю се бе изправил с лице към него, а мускетът му бе насочен към мъжа на кормилото. Друг мъж лежеше по очи на палубата, потънал в локва кръв. Явно още не бе мъртъв, защото О’Тул чу хрипливо дишане и агонизиращи стенания. Разбра, че не може да се прехвърли на палубата, без Уилям Монтагю да го забележи, а видеше ли го, щеше незабавно да го застреля.
Можеше да се надява единствено на изненадата. Напрегна мускули и прескочи перилото. Видя как очите на Монтагю се разширяват. В следващия миг се разнесе оглушителен гръм и едно гюле разби мачтата. Хиляди трески се посипаха във всички посоки. Последва втори гръм и от едната страна на „Чайка“ зейна огромна дупка.
— Корабът ми! Моят красив кораб! — изкрещя Монтагю. Моряците започнаха да скачат във водата.
Шон изтръгна мускета от ръцете му и с ужас видя как възрастният мъж се свлича на палубата и започва да се моли за живота си.
— Няма да те убия. Не искам да си цапам ръцете!
Знаеше, че „Чайка“ потъва и Монтагю също ще потъне, ако не го спаси. Ала имаше и още един мъж. Коленичи и го обърна по гръб. Отдръпна се ужасено, когато видя лицето на Джак Реймънд. Тутакси осъзна, че ако го остави да лежи на палубата, той ще потъне заедно с кораба и Емералд ще бъде вдовица!
Раненият обаче отвори уста в безмълвна молба. Шон реши, че независимо от всичко ще се опита да му помогне. Корабът вече се бе наклонил застрашително. Изправи се и се огледа за по-голямо парче дърво, което да използва като сал. С огромно облекчение видя, че „Сулфур“ се е приближил. Внезапно се изсипа цял рояк Фицджералд. Двама сграбчиха Монтагю.
— Рори! Помогни! — извика Шон и повдигна Джак за раменете, а Рори го хвана за краката. Но както го влачеха, от устата на ранения потече кървава пяна.
— Шон, той е мъртъв! Да се махаме от този потъващ ковчег!
„Тя никога няма да ми повярва, че не съм го убил!“, отчаяно си помисли Шон, докато се прехвърляше на кораба си. Видя Джони, който стоеше до баща си, и се запъти към тях. Монтагю бъбреше несвързано за корабите си, за съпругата си, за зет си, който се бе оказал предател.
— Сега разбираш ли какво имах предвид, като ти казах, че е свършен?
