дошъл при нея. Дали имаше неприятности? Със сигурност не беше желание. Само нероденото му дете го бе привлякло.
С цялото си сърце жадуваше да е заради самата нея, ала нямаше смисъл да си губи времето в напразни копнежи. Облече се, слезе в кухнята, взе един овнешки бут за риса и го уви в ленена кърпа. Раната му бе почти заздравяла и тя се надяваше, че след седмица животното ще може само да си осигурява храната.
За да попречи на Кийт да я последва, Джейн не мина през конюшнята, а прекоси поляната зад пералнята.
От прозореца на стаята си в Господарската кула Линкс наблюдаваше как Джейн отива към гората. Накъде, по дяволите, бързаше и какво носеше? Беше помолил брат й Кийт да я наглежда, ала изглежда тя нарочно избягваше конюшнята. Докато я наблюдаваше, разбра, че не бе тръгнала на сутрешна разходка. Явно си бе наумила нещо.
Тъкмо решаваше дали да изпрати писмо до главния управител на Шотландия, или лично да отиде до Единбург, когато мисълта за Джейн съвсем го обезпокои. Знаеше, че няма да се успокои, докато не разбере какво е намислила. Затова прекоси поляната зад пералнята и навлезе в гората точно там, където видя да изчезва Джейн. Вървеше през дърветата, воден от инстинкта си. Не след дълго я зърна в далечината пред себе си. Видя я как спря и се огледа тревожно, готова да побегне.
— Джейн, спри! — Тя замръзна на мястото си и Линкс бързо приближи до нея. Изражението на лицето й съвсем ясно издаваше, че я бе заловил да върши нещо тайно. Явно най-съкровеното й желание в този миг бе Линкс да е на хиляди мили далеч оттук.
— Какво правиш? — рязко попита той.
— Какво искате да кажете, милорд?
— Въпросът ми е съвсем ясен. Какво правиш?
— Нищо. — Гърдите й се надигаха и спускаха от вълнение.
— Съвсем ясно е, че дойде в гората с определена цел!
— Дойдох, за да събера билки — отвърна тя и кимна към платнената торба, която стискаше здраво, сякаш искаше да му попречи да види какво има в нея.
Линкс протегна ръка и взе торбата. Нямаше представа какво очаква да намери, но със сигурност не и овнешки бут и бурканче с мехлем. Измъкна месото.
— Това е в случай, че огладнееш, докато събираш билките? — Отлично знаеше, че Джейн няма голям апетит и предположението, че ще изяде цял овнешки бут, бе нелепо.
Младата жена отвори уста, за да отговори.
— Без лъжи, Джейн. — Лицето му бе мрачно, а гласът — суров. Първата му мисъл бе, че тя е дошла да донесе храна на някой беглец, който се крие в гората. За негова изненада внезапно притеснението й се смени с гняв.
— Ти си виновен! Ти и твоите небрежни ловци! Просто се грижа за едно животно, което е било прободено със стрела.
За миг Линкс се засрами от себе си. Знаеше какво нежно сърце притежава Джейн и колко е грижовна към горските създания.
— Джейн, по време на лов се случват подобни неща. Опитваме се да убиваме бързо и безболезнено, но не винаги е възможно. Къде е то?
— Няма да ти кажа!
Линкс я изгледа спокойно.
— Не е нужно да ми казваш. Близо е до горския вир. Ще дойда с теб.
— Не! Не! Върви си! Остави ме сама! Изпратил си брат ми да ме следи, но не ти е било достатъчно и сам си тръгнал след мен.
Избухването й бе толкова яростно, че той мигом разбра — тя на всяка цена искаше да запази тайната си.
— Какво животно храниш?
Видя я как стисна устни, вирна гордо брадичка и сграбчи талисмана си. Очите му се разшириха от изумление.
— Велики Боже, това е рисът, за който ми разказа! — Закрачи с широки крачки към вира.
Отгатнала намерението му, Джейн се втурна след него.
— Не, моля те, не го убивай! — Ала видя, че вече бе извадил кинжала.
Линкс стигна до брега, спря и се огледа за мястото, където би могло да се крие животното. Проницателният му поглед безпогрешно се спря върху надвисналия клон с големи червенозлатисти листа и той уверено се запъти натам.
— Не! — проплака Джейн и се хвърли към тайното убежище.
Голямата му ръка я сграбчи за китката и я откъсна без усилие от земята, сякаш бе някакво диво цвете. После я бутна назад. Отсече клона с кинжала и в следващия миг изруга високо, тъй като леговището бе празно — звярът си бе отишъл. Обвиняващият му поглед се насочи към Джейн и тя видя огромния му страх за нея.
— Не те е грижа за нищо друго освен за детето! Ти си завладян до лудост от тази мисъл! — Макар да бе уплашена, Джейн се нахвърли върху него.
— Това е нещо, за което си струва да се грижиш. — Гласът и очите му бяха ледени. Едва възпря желанието си да я хване и разтърси здравата. Прокара ръка през светлокафявата си грива. — Съзнателно си рискувала живота на детето ми, без дори да се замислиш! Нима то не означава нищо за теб?
Жестокото и несправедливо обвинение я вбеси още повече.
— Аз обичам рожбата си и никога не бих направила нещо, което да я нарани! Моля те, опитай се да разбереш, че аз не бях застрашена от риса. Притежавам дарбата да общувам с животните и да ги лекувам. Мисля, че е време да ме опознаеш по-добре и да повярваш в необикновената ми сила.
— Нито дума повече! — заплашително изръмжа Линкс и посочи към замъка. — Натам, лейди.
Джейн забърза между дърветата, следвана от злокобна тишина. Той проговори едва когато се показаха стените на Дъмфрис.
— Няма повече да напускаш територията на замъка!
Алис Болтън току-що се бе завърнала от ежедневното си посещение в зимника. Придружаваше я Кейти. Двете обсъждаха някакво ново средство за изрусяване. Тогава видяха Джейн, която едва се сдържаше да не се разплаче. Следваше я намръщеният Линкс. Явно бе, че са се скарали.
Устните на Алисия се изкривиха в лукава усмивка, докато гледаше как Джейн тича по стълбите.
— Сестра ти е разстроена. Занеси й от моето специално вино и разбери какво я измъчва — заповяда тя на Кейти. — По-късно ще измиеш косата ми.
Алисия разбираше, че бе позволила на тази Джейн да спечели огромна преднина, ала сега й се отдаваше възможност да използва скарването между нея и Линкс. Докато де Уорън бе разгневен на момичето, тя смяташе да го примами обратно в леглото си. Смяташе дори да остави косите си разпуснати и да облече любимата му рокля.
Кейти се появи след малко, очевидно вбесена от поведението на сестра си.
— Тя почти не разговаря с мен, милейди. Напоследък е навирила нос и си въобразява, че е голяма работа.
— Даде ли й виното?
— Остави го настрани. Имаше ли нещо в него?
— Разбира се, че не — излъга Алисия. — Виното развързва езика. Помислих си, че така ще ти се довери. Не успя ли да научиш за какво са се скарали?
— Сигурно е било заради детето, лорд де Уорън не изпитва никакви чувства към сестра ми.
Алисия стисна устни.
— Разбира се. Той й забрани да язди, а сега й наредил и да не напуска замъка. Грижите и вниманието, които проявява към детето, сигурно са я накарали да ревнува.
