— Неее! — извика Кийт, ала никой не чу предупреждението му. Отпуснатото тяло на лорд де Уорън се свлече на земята и остана да лежи неподвижно по гръб. Младежът ужасено видя как предателят измъкна меча си и прониза лежащия в безсъзнание мъж. Кийт видя само очите му — пълни с омраза, кръвожадност и тържество. Знаеше, че никога няма да забрави тези очи.
Червенокосият се изправи бавно на крака и започна да повръща в сламата. Мина покрай каруците с продоволствия и спря до група мъже, дошли да вземат свежи коне и да сменят счупените си оръжия. Бяха в приповдигнато настроение. Явно Уилям Дъглас бе преминал на страната на Робърт Брус, а останалите шотландски благородници един по един бяха напуснали бойното поле. Битката при Ървайн се бе превърнала в безспорна победа за англичаните. Кийт Лесли стоеше настрани, безмълвен и отчаян.
Късно следобед на бойното поле останаха само убитите и умиращите. Гъстата мъгла се спусна отново откъм морето, сякаш за да покрие зверствата и жестокостите, извършени през този ден.
Тафи се опасяваше, че ще полудее. Отново и отново премисляше битката, питайки се къде е сгрешил. Премина през вражеските редици много лесно, като нагорещен нож през буца масло. Но когато стигна до другата страна на бойното поле и обърна жребеца си, никъде не видя лорд де Уорън и Томас.
Спря коня и се огледа, но напразно. Животното танцуваше неспокойно, опъвайки юздата и теглейки ездача си към разгара на боя. Нямаше време за паника. В битка лесно можеше да се отделиш от своите, въпреки че на него досега не му се бе случвало. Нямаше представа колко бе продължило всичко. Това, което изглеждаше като миг, понякога бе продължавало с часове.
Постепенно редиците на воюващите оредяха. Земята бе осеяна с трупове. Тафи видя Монтгомъри от едната си страна. Двамата мъже постепенно осъзнаха, че сражението е свършило и те са победили.
— Изглежда си се отделил от нашите? — попита Монтгомъри.
— Още в началото. Томас падна, но отново стана. После и двамата изчезнаха от погледа ми и аз продължих да се бия сам. Нямах друг избор!
— Нали си невредим!
Тафи обаче знаеше, че независимо от всичко бе длъжен да остане от лявата страна на господаря си. Един по един рицарите на де Уорън се събираха, ала никой от тях не бе виждал Линкс. Страхът се надигна в гърдите на Тафи и сграбчи гърлото му с хищните си нокти. Навсякъде се стелеше гъста бяла мъгла.
— Господи, никога няма да го намерим!
Монтгомъри го ръгна с облечената си в ръкавица ръка.
— Без мрачни мисли. Сигурно сега празнува победата заедно с Робърт и губернатора!
Но Тафи знаеше, че лорд де Уорън не би празнувал нищо, докато не преброи хората си, затова препусна е коня си от група на група и отчаяно заразпитва. Накрая откри Брус.
— Ще го намерим, не се тревожи!
Откриха Найджъл Брус в полевия лазарет, където бяха почистили и превързали раната в дясната му ръка, ала никъде нямаше и следа от лорд де Уорън и Томас. Робърт видя, че Тафи е на ръба на пълното отчаяние.
— Не се съмнявам, че Линкс също те търси и не може да те открие в тази мъгла. Върни се в лагера, за да разберат останалите, че си невредим.
До вечерта всички рицари на де Уорън бяха преброени. Много имаха дълбоки рани или счупени кости, за които се погрижиха уелските лечители, ала никой от тях не бе виждал лорд де Уорън от сутринта, когато ги бе повел в атака. Тревогата на Тафи много скоро обхвана и останалите. Бързо организираха спасителни отряди и се заеха с тъжната задача да търсят тялото на водача си.
Кийт Лесли знаеше, че трябва да открие Тафи. Не беше сигурен дали лорд де Уорън и Томас са живи, но бе наясно, че са паднали на бойното поле. Скоро обаче разбра, че никак не е лесно да откриеш един войник сред двадесетхилядна армия и реши да се върне в лагера. Младият Хари Елтам, който бе счупил ключицата си, му каза през зъби, че всеки що-годе здрав войник е излязъл да търси лорд де Уорън.
Изминаха два безкрайни часа, преди мъжете да започнат да се завръщат. През това време Кийт се погрижи за ранените коне. В тъмнината се чуваха весели възгласи и наздравици за победата, ала лицата на всички хора на де Уорън бяха мрачни, а устните им стиснати.
Кийт видя Тафи, който уморено се плъзна от седлото и се спусна към него.
— Аз го видях да пада… Първо Томас… После лорд де Уорън… Видях какво се случи, видях кой го направи… Това бе един от хората му!
— Ти си бил на бойното поле? — недоверчиво попита Тафи.
— Не, имах видение! — Кийт крещеше, за да накара Тафи да му повярва.
Група уелсци се приближи и се заслуша в историята на червенокосия. Те вярваха във видения и предзнаменования и от собствен опит знаеха, че малцина избрани келти можеха да предвиждат нещата.
— Ще ви заведа при него… Ще го намерим!
— Търсихме го с часове — отчаяно отвърна Тафи. — Тази проклета мъгла е покрила всичко. Ще подновим издирването, когато се вдигне.
— Линкс де Уорън не би се отказал да ме търси, ако знаеше, че съм някъде на бойното поле — обади се Монтгомъри.
Тафи знаеше, че рицарят говори истината, ала толкова се страхуваше, че ще намерят само едно мъртво тяло. Огромна буца бе заседнала на гърлото му и го задавяше. Само ако Томас бе до него!
— Наистина ли знаеш къде е?
— Не, но инстинктът ми никога не ме е подвеждал.
— Кой ще дойде с нас? — извика Тафи.
Никой не се поколеба. След по-малко от час откриха лорд де Уорън сред купчина мъртви тела. Земята под тях бе пропита с кръв. Хората на Линкс се събраха около водача си, молейки се да е още жив.
Тафи пръв го докосна и ужасено отдръпна ръката си — лорд де Уорън бе ледено студен. Разгледаха го внимателно и видяха дълбоката рана в корема. Монтгомъри повдигна леко тялото и откри почервенялата от кръвта на Линкс земя.
— Той е жив… Още диша!
Двадесетината мъже повдигнаха внимателно своя господар и бавно се запътиха към лагера. Тафи ги последва. Носеше големия боен меч на де Уорън в ръка. Положиха го на пода в палатката му. Тафи и Кийт мълчаливо свалиха шлема, металната ризница и кожения жакет.
После отстъпиха настрани, за да могат уелските лечители да огледат раната. Светлокестенявата коса на Линкс, пропита с кръв и пот, бе полепнала по челото и слепоочията му. Видяха, че има огромна цицина на главата, но съсредоточиха вниманието си върху корема. Всеизвестна истина бе, че много повече воини умираха от гноясване и възпаление на раните, отколкото на бойното поле.
Един след друг мъжете клатеха печално глави. Всеки, който поне малко разбираше от рани, знаеше, че тази на лорд де Уорън е смъртоносна. Животът му се крепеше на косъм. Остана им само надеждата да си отиде мирно и спокойно, без да дойде в съзнание.
— Някой трябва да съобщи на Джон де Уорън — обади се Монтгомъри. После осъзна, че той има най- висок ранг и тази тъжна задача се пада на него. Когато пристигна в лагера на губернатора, завари там огромна тълпа. Навярно вече се водеха преговори с шотландските водачи, които се бяха предали след жестоката схватка с англичаните. Монтгомъри си проправи път през множеството към палатката на Джон де Уорън.
Губернаторът вдигна глава.
— Кажи на племенника ми, че вдигаме лагера и се насочваме към Скун. Низините вече са наши!
— Милорд! Линкс падна на бойното поле.
— Това е невъзможно… Ние спечелихме! Те се предадоха!
— Милорд! Раните му са смъртоносни. Страхуваме се за живота му.
