сякаш с всеки изминал ден. За десет дни бе измършавял до неузнаваемост, а костите му заплашваха да пробият тънката кожа.
Тафи и Кийт се редуваха да се грижат за господаря си. Кийт бе съзрял Томас да блуждае из бойното поле, без да си спомня нищо от това, което се е случило. По-късно започна да обвинява себе си за нещастието, постигнало господаря му.
На тринадесетия ден след битката, Монтгомъри и хората му навлязоха във владенията на Дъмфрис. В първия миг обитателите на замъка се зарадваха, ала не за дълго — скоро узнаха тъжната новина. Тафи и Кийт изтръпваха от ужас при мисълта за срещата си с Джейн. Може би щеше да е по-добре, ако не й позволят да види Линкс. И двамата отчаяно искаха да й спестят мъката и болката, затова си обещаха тържествено, че ще се грижат за господаря си до последния му дъх.
Марджори де Уорън изтича във вътрешния двор, преди някой да успее да я спре. Когато видя брат си върху сламената носилка, от гърдите й се изтръгна силен вик и тя избухна в плач. Плачът й премина в неистови ридания и Елизабет де Бърг с мъка я отведе.
Изправена на горната тераса, Джейн гледаше как мъжете бавно влизат във вътрешния двор. Бе прекарала последните тридесет и шест часа на това място, чакайки и взирайки се в далечината. Най-после те пристигнаха и очакването свърши. Докато слизаше надолу по стълбите, бе обзета от странно спокойствие. Вдигна ръка в царствен жест, когато брат й и Тафи се опитаха да й препречат пътя.
Джейн погледна Линкс, без да трепне, въпреки че това, което видя, бе много по-ужасно, отколкото бе очаквала. Линкс отвори очи и тя разбра, че има треска. Дари го с най-хубавата си усмивка, а после спокойно и делово се превърна в господарката на Дъмфрис.
— Моля ви, отнесете го в стаите му в Господарската кула! — Обърна се към баща си, който стоеше напълно съсипан от гледката. — Свещеник! Бързо!
Сякаш измина цяла вечност, докато отнесат Линкс в покоите му. Джейн им нареди да го положат върху леглото. Набързо повиканият свещеник отвори молитвеника си и спокойно зачака реда си.
Джейн плъзна ръка в ръката на Линкс и му кимна да започва.
— Побързайте! Отецът въздъхна, прекръсти се и зачете.
Глава 29
Какво, за Бога, правите? — властно попита Джейн.
— Давам последно причастие, милейди.
— Как смеете? — избухна младата жена. — Повиках ви, за да ни венчаете! Побързайте, не виждате ли колко страда?
Свещеникът се смути, но решителният израз на Джейн бе достатъчно красноречив.
— Ние сме се събрали тук пред лицето на Бог, за да свържем този мъж и тази жена в свещените връзки на брака. — Погледна тревожно към лорд де Уорън и припряно продължи: — Ще вземете ли тази жена за своя съпруга? Ще я обичате ли? Ще се грижите ли за нея и в болест, и в здраве? Ще й бъдете ли верен, докато смъртта ви раздели?
Зелените очи на Линкс светнаха и всички присъстващи решиха, че са го видели да кимва.
— Той каза „да“ — отсече Джок Лесли.
Свещеникът повтори клетвата за Джейн, като добави въпроса:
— Ще му се подчинявате ли и ще му служите ли?
— Да — тържествено отвърна тя.
— Аз давам тази жена на този мъж… — бързо заговори Джок.
В този миг Джори влезе в стаята. Разигралата се сцена бе толкова мъчителна, че сълзите се застичаха по бледото и лице.
— Аз ще кажа брачната клетва на брат ми — развълнувано издума тя. — Аз, Линкълн, взимам теб, Джейн, за своя законна съпруга, за да се грижа за теб от този ден занапред, в добро и лошо, в богатство и в бедност, в болест и здраве, да те обичам и да се грижа за теб, докато смъртта ни раздели. — Джори изхлипа и продължи: Заклех се.
Чистият глас на Джейн звънна ясен като камбана.
— Аз, Джейн, взимам теб, Линкълн, за мой законен съпруг, за да се грижа за теб от този ден занапред, в добро и лошо, в богатство и в бедност, в болест и здраве, да те обичам и да се грижа за теб, и да ти се подчинявам във всичко, докато смъртта ни раздели. Заклех се.
Джори свали рубинения си пръстен и го надяна на третия пръст на лявата ръка на Джейн. Тя пое дълбоко дъх и с треперещ глас повтори след свещеника:
— Аз взимам този пръстен и от този миг обричам и тялото, и душата си на този мъж.
Свещеникът пропусна псалма, тържествената молитва и благословията.
— Обявявам този мъж и тази жена за законни съпрузи В името на Бога, Светия син и Светия дух. Амин.
— Благодаря ви, отче — обърна се Джейн към свещеника. — Ако има нужда, ще изпратя да ви повикат. — Сетне се извърна към Джори, която отчаяно се опитваше да заглуши риданията си. — Не знам дали ще мога да го излекувам, но обещавам да го обичам. — Погледна към насъбралите се рицари. — Благодаря ви, че го доведохте у дома, при мен. Сега аз ще се погрижа за него. Томас, Тафи, елате с мен в помещението за варене, нуждая се от помощта ви. — Зърна брат си Кийт и добави: — Повикай уелските лечители в съседната стая.
Оръженосците на лорд де Уорън се опитаха да я убедят, че те ще се грижат за господаря си, че раните му са страшни и това не е работа за една лейди.
— Благодаря и на двама ви, но аз сама ще се погрижа за раните му. Лорд де Уорън е изключително горд мъж и за него ще е голямо унижение хората му да го видят толкова слаб и безпомощен.
Тримата донесоха отварите, стритите на прах билки и мехлемите.
— Ще имам нужда от чисти чаршафи.
Оръженосците побързаха да изпълнят нареждането й, доволни, че има някой, който да им казва какво да правят.
Останала сама със съпруга си, Джейн притисна горещата му ръка до устните си, мълвейки успокояващи слова. После отметна одеялото, което го покриваше. Зловонието едва не я задави.
— Знам колко много страдаш, Линкс — нежно издума тя. — Остави се на мен… Повери се изцяло в ръцете ми… Предай ми волята си за живот и аз ще се опитам да отнема болката.
Той премигна, за да й покаже, че я е чул, ала Джейн знаеше, че дори и болен и отпаднал Линкс де Уорън никога няма да се остави изцяло в ръцете на друг. Младата жена му се усмихна и плъзна пръсти в косите му. Докосна основата на слепоочията му. Съсредоточи се върху това, което трябваше да извърши, и се опита да не обръща внимание на мръсната и сплъстена коса, някога толкова лъскава и буйна.
Натискаше с пръсти и напевно му повтаряше да се отдели от болката.
— Обичам те толкова много, скъпи мой, дай ми болката си… Позволи й да си иде. Не се страхувай… Аз ще съм тук… Пусни я малко по малко. — Джейн знаеше, че най-важната част от лечението е докосването. Пръстите й описваха кръгове, а гласът й се лееше монотонно.
Обаче мислите, които бушуваха в главата й, бяха в пълен контраст с външното й спокойствие. В душата й се бореха страх, любов, надежда и отчаяние. Искаше й се едновременно да премахне треската и да почисти и превърже раната, ала инстинктите й казваха, че първо трябва да облекчи страданието му. Бе готова на всичко, за да отнеме поне малка част от болката.
— Ако заспиш, обещавам, че ще ти донеса твоя син, когато се събудиш… Спи сега, остави болката да си иде, махни я от себе си…
Сърцето я болеше — този силен и безстрашен воин, който никога в живота си не се бе доверявал на жена, сега нямаше избор. Измина почти час, преди Линкс да затвори очи и да се унесе в неспокоен сън. Ала за Джейн времето сякаш не съществуваше — не знаеше нито кога е ден, нито кога е нощ, нямаше минало и бъдеще, само настояще.
Животът му се крепеше на паяжина. Беше истинско чудо, че бе преживял пътуването до тук. Дълбоко в сърцето си, младата жена знаеше, че любимият й умира, но упорито отказваше да си го признае. Стискаше клепачи, но сълзите се търкаляха по страните й и като разпилени перли падаха върху стиснатите й
