Каза, но Евфорб съвета не чу и така му отвърна: „Днес, Менелае божествен, на мен ще платиш многократно заради брат ми, погубен от тебе. Ти много се хвалиш, [35] че си направил жена му вдовица във новата спалня, че си донесъл на моите родители вопли и мъки. Аз утешител бих станал в плача на злочестите старци, ако ти взема главата и светлите бойни доспехи и ги положа в ръцете на татко Пантой и Фронтида. [40] Дълго не бива да бъде протакана нашата битка, спора сега да решим със победа или пък със бягство.“ Каза и копие хвърли във щита, всестранно закръглен, ала медта не проби и върхът се огъна във щита твърд. Втори с копие медно Атрид Менелай се прицели, [45] след като беше се вече помолил на татко ни Зевса. Ниско улучи във гърлото Евфорб, отстъпващ от боя; тежкото копие втъкна, натиснал го с мощна десница, в миг острието излезе през нежната шия на Евфорб. Воинът падна и звъннаха с екот доспехите с него. [50] Кръв му накваси косите, същински Харитини плитки дивни, пристегнати вещо със златни и сребърни щипки. Както човек си отглежда фиданка от плодна маслина в местност самотна, където извира вода бистроструйна, бързо дръвцето пораства, от полъх на вятър люляно, [55] и се покрива богато с безброй цветове белоснежни, но неочаквано вихър със буря могъща връхлита, в миг го изтръгва от корен, събаря го върху земята; тъй и Атрид Менелай повали със ръцете си Евфорб копиеборец и сам му засваля доспехите светли. [60] Както и лъв в планините, облегнат на своята сила, грабва най-гойната крава от стадо, излязло на паша; първом я сгризва със здравите зъби, врата й пречупва, после кръвта й изпива и цялата вътрешност гълта, псета и яки пастири край него надават безспирно яростен вик издалече, но никак не се осмеляват [65] близо до него да идат, обзети от бледия ужас; също тъй никой троянец в гърдите си нямаше смелост близо да иде до цар Менелая, прочут в боевете. Лесно Атрид би отнесъл от Евфорб доспехите славни, ако не беше му тъй завидял Аполон далномерец, [70] който, взел образ на смъртния Мента, водач иа кикони, прати във битката Хектор, подобен на бързия Арес. Феб се обърна към Хектор и думи крилати му каза: „Хекторе! Тичаш ти днеска и недостижимото гониш — [75] искаш конете на внука Еаков, но те са опасни! Никой от смъртните хора не може със тях да се справи: само Ахил ги запряга, но той е от майка безсмъртна. В същото време синът на Атрей, Менелай велемощен, пазещ трупа на Патрокла, погуби отличен троянец — [80] Евфорба, син на Пантоя, лиши го от бурната сила.“ Тъй рече богът и влезе отново във боя с мъжете. Горестна мъка обхвана сърцето смрачено на Хектор. Щом се огледа към строя, във миг той съзря Менелая, славни доспехи засвалял от Евфорба, наземи проснат, [85] черната кръв на когото течеше от зинала рана. Хектор, облечен във мед заблестяла, излезе пред всички, викайки гръмко, подобен на Хефестов огън негаснещ. Острият вик на героя достигна до цар Менелая, който въздъхна и каза на свойто сърце благородно: „Тежко ми! Ако оставя доспехите дивни на Евфорб, [90] също трупа на Патрокъл, погинал във бой за честта ми, никой данаец не би ме похулил, когато ме види. Ако от срам се сражавам самичък с троянци и с Хектор, има опасност сега едного да нападнат мнозина, [95] че шлемовеецът Хектор предвожда тук всички троянци. Ала защо се вълнува сърцето ми с мисли такива? Който реши да се бие без божия воля с противник, тачен от някакъв бог, то голяма беда го постига. Никой данаец не ще ме похули, когато ме види, [100] че съм отстъпил пред Хектор, воюващ със божия помощ. Само да можех да чуя гласа гръмовит на Аякса, двамата бихме отново се впуснали в боя със устрем, даже без божия воля трупа на Патрокла да вземем ний за Ахила: това от злините било би най-малко.“ [105] Още премисляше всичко в душата си мълком, когато вкуп го нападнаха много троянци начело със Хектор. Цар Менелай се отдръпна, остави простряното тяло. Често назад се извръщаше, както лъвът буйногривест, щом го подгонят далеч от кошарата псета и хора [110] с вик и със копия дълги; сърцето му дръзко в гърдите трепва от ужас и той неохотно си тръгва от двора; също тъй русият цар Менелай изостави Патрокла: спря и с лице към врага се обърна, щом стигна при своите, търсейки с поглед Аякса, огромния син Теламонов; [115] тутакси той го съгледа във левия фланг на борбата смелост да вдъхва на своите другари да влизат във боя: Феб Аполон им изпрати тогава небесна уплаха.
