Илиада

всички най-храбри герои. Не знаеха само двамина
славни мъже, Тразимед с Антилоха, потомци на Нестор,
че е загинал Патрокъл безстрашен, а смятаха още,
че си е жив и се бие с троянци напред всред тълпата. Двамата, бранейки своите другари от гибел и бягство, нейде далеч се сражаваха, както им Нестор поръча [380]
още когато ги прати от черните кораби в боя.
Целия ден се разгаряше буен пожар на враждата
тежка. Безспирно обливани с пот изнурителна бяха здрави прасци, колене и нозе бързоходни додолу, [385]
в пот бяха също ръце и очи на участници в боя
около мъртвия свиден приятел на внука Еаков.
Както стопанин, когато даде на слуги да опъват
кожа голяма от едро говедо, със лой напоена, [390]
те я поемат, във кръг се нареждат и силно я дърпат,
влагата почва да чезне от нея, лойта се попива,
кожата става широка, понеже мнозина я теглят;
също тъй двете враждебни редици трупа на Патрокла
дърпаха в тясно пространство с голяма надежда в душите: [395]
да го отмъкнат троянци в града си, ахейци — при свойте кораби. Битка свирепа кипеше за мъртвото тяло.
Арес, разпалващ войски, и Атина не биха роптали,
ако ги бяха видели, макар и на тях разгневени.
Толкова тягостна мъка за хората и за конете [400]
Зевс край Патрокла изсипа тогава. Ахил богоравен
нищо не беше все още узнал за смъртта на Патрокла:
боят вилнееше доста далече от стана ахейски.
Той не допускаше никак, че вече Патрокъл е мъртъв.
Беше уверен, че жив е достигнал при градските порти и ще се върне, понеже той знаеше точно: Патрокъл [405]
няма да срине града нито сам, нито даже със него.206
Скришом той слушаше често от своята майка Тетида
да му говори за тайните мисли на Зевса всесилен.
Тя му не каза обаче за злото, което го дебне: [410]
че ще загине във боя най-свидният негов приятел.
Все край трупа на Патрокла със копия остри в ръцете
водеха бой неуморно и с яд се избиваха всички.
Тъй им повтаряше някой от меднохитонни ахейци:
„Мили! Позорно за нас е към нашите кораби гладки [415]
пак да се върнем оттука. Дано се разтвори земята
черна и всички ни глътне. За нас по-добро то ще бъде,
вместо трупа да оставим на тях — конеборци троянци,
да го откарат в града си и слава така да спечелят.“
Някой от смелите духом троянци пък казваше често: [420]
„Ако дори е решено над мъртвия всички да паднем,
никой за нищо, другари, сега да не бяга от боя!“
Все тъй повтаряше някой и всекиму вдъхваше смелост.
Тъй се сражаваха страшно и грохот железен ехтеше,
стигаше чак до небето бакърно през пустия етер. [425]
А пък конете на внука Еаков далече от боя
плачеха,207 след като бяха разбрали, че вече коларят мъртъв в праха е съборен от Хектора мъжеубиец.
Автомедонт богоравен, юначният син на Диора,
ту ги подшибваше с плясъци силни на бича си гъвкав, ту им говореше с ласкави думи, ту с думи обидни: [430]
те не потегляха към Хелеспонта обширен за стана,
ни при ахейци желаеха пак да се върнат във боя,
все неподвижно стояха, подобни на камък надгробен.
който стърчи над могила на момък или на девица; [435]
тъй и конете стояха на впряг в колесницата дивна,
горко навели глави. От клепачите сълзи горещи
ронеха върху земята от жалост за колесничаря.
Техните гриви разкошни се спускаха ниско надолу
изпод ярема, зацапани в мръсната прах на земята. [440]
Щом ги видя съкрушени, смили се сърцето на Зевса,
той си поклати главата й в себе си тъй заговори:
„Клети коне! За какво ли ви дадохме ний на Пелея,
който е смъртен, а вий сте безсмъртни, лишени от старост?
Или безкрайно да страдате все сред нещастните хора? Няма в света по-злочест от човека сред всичките твари, дето живеят и лазят навред по земята просторна. [445]
Все пак до вас в колесницата, с пъстри бои украсена,
няма да дойде синът на Приама: не ще го допусна!
Мигар не стига, че той се гордее с доспехите вечни? Сила ще вдъхна сега в коленете ви, също в духа ви, [450]
здрав да откарате Автомедонта от битката в стана.
Все още слава голяма ще пращам на много троянци,
за да убиват, докле при навесните кораби стигнат,
слънце докле не залезе и сумрак свещен не настъпи.“ Каза и вдъхна Кронид на конете невиждана сила. [455]
Те от прахта си отърсиха наземи пищните гриви,
вихром понесоха в миг колесницата между войските. Автомедонт се сражаваше скръбен за своя приятел,
вредом налиташе, както и ястреб връхлита над гъски. Лесно отбягваше страшния напор на всички троянци, [460]
лесно отново нападаше с устрем сгъстените групи.
Но не убиваше той враговете при тая гонитба,
че в колесницата свята самичък не можеше вече