Илиада

[280]
Сръчни слуги на Ахила подбраха конете в чердата.238
А Бризеида, еднаква по хубост със златна Киприда,
щом забеляза Патрокла, пронизан от копие остро,
падна над него, захълца горчиво и с нокти издраска
своите бузи красиви, гърдите и нежната шия. [285]
Плачейки, тя занарежда, подобна на вечна богиня:
„Скъпи Патрокле! За мене, нещастна, най-мил на сърцето!
Жив те оставих, когато излязох от тази палатка.
Днес се завръщам и мъртъв те виждам, водачо народен.
Винаги мен ме постига беда след беда по-голяма! [290]
Моя съпруг, на когото ме дадоха татко и майка,
зърнах сама пред стената да пада от копие върло.
Тримата братя обични, родени от моята майка,
всички видях да погиват, щом смъртният ден ги настигна.
Ти ме възпря да ридая, когато Ахил богоравен [295]
моя съпруг умъртви и съсипа града на Минета.
Ти обеща да ме сториш законна жена на Ахила
богоподобен и с кораби да ме откараш във Фтия,
сватбено пиршество там с мирмидонци за нас да приготвиш.
Винаги благ, затова те оплаквам така безутешно.“ [300]
Тъй каза, плачейки горко, и стенеха с нея жените,
уж за Патрокла, а всъщност за своите собствени мъки.
А пък ахейските старци, събрани при вожда Ахила,
той да яде настояха; с въздишка Пелид им отказа:
„Моля ви! Ако ме някой от моите другари зачита, [305]
нека ме той не насилва храна и напитки да вкусвам,
тъй като горест несносна сега ми владее сърцето.
Слънце догдето залезе, аз все ще търпя и ще чакам.“
Тъй рече. После отпрати на обед царете ахейски.
Само останаха цар Одисей, Менелай, Агамемнон, [310]
Нестор и Идоменей, и конеусмирителят Феникс
да разтушават Ахила тъгуващ. А той безутешен
беше, докле не се хвърли в пастта на жестоката битка. Спомняйки прежните дни, той въздъхна печално и каза:
„Клети Патрокле, най-мил сред другари! Недавна самичък [315]
ти ми приготвяше сръчно обяда тъй вкусен навреме
в мойта палатка, догдето ахейците бързаха дружно
бой многосълзен да почнат срещу конеборци троянци.
Ето лежиш ти пронизан, а мойто сърце не желае
вече да вкуси храна и напитки, макар че ги имам. Страдам по тебе. Не бих аз изпитал печал по-голяма, [320]
даже да чуех, че моят баща Еакид е издъхнал,
който сега е във Фтия и сълзи горещи пролива
сам без сина си обичен! Аз в чужда земя се намирам,
заради тази омразна Елена239 воювам с троянци; [325]
даже да беше погубен синът ми, отглеждан във Скирос —
ако все още живее там Неоптолем богоравен.
Друже, преди да загинеш, надежда в душата си имах
мен да убият далече от конеразвъдния Аргос,
тука при Троя, а ти да се върнеш обратно във Фтия, моето чедо да вземеш от Скирос на черния кораб, [330]
него дома да откараш и там да му всичко покажеш:
мойте имоти, робини и нашата къща висока,
тъй като мисля, че татко Пелей или вече е мъртъв,
или живее все още, но грохнал от старост нерада, [335]
винаги чакащ със трепет да чуе известие тъжно
за гибелта на сина си във битка при Троя свещена.“
Тъй рече, плачейки горко, въздишаха старците с него,
всеки си спомняше всичко, което е в къщи оставил.
Щом ги видя да ридаят, смили се Кронид гръмовержец, тутакси думи крилати продума на мъдра Атина: [340]
„Мило ми чедо! Съвсем ли напусна мъжа благороден?
Или сега за Ахил не изпитваш в сърцето си грижа?
Дълго той чака покрай праворогите кораби още,
хълцайки с болка за своя най-свиден приятел Патрокъл. [345]
Другите вече отиват на обед, той гладен остава.
Хайде, Атино, иди и нектар и амброзия сладка
влей му на капки в гърдите, та глад да не чувствува никак.“
Тъй каза Зевс и подтикна Атина, отдавна готова.
Уподобена на птица креслива и ширококрила, [350]
тя се понесе от свода небесен далече в ефира.
Мигом ахейци облякоха свойте доспехи. Атина
капна в гръдта на Ахила нектар и амброзия сладка,
за да не слезе гладът нетърпим в коленете му яки,
па към двореца чутовен на своя баща велемощен тръгна. Ахейците рукнаха вкупом от кораби бързи. [355]
Както се пръскат от Зевса студени безбройни снежинки, гонени с бяс от Борея, родения вятър в ефира,
тъй се нагъсто понесоха в стана ахейски тогава
шлемове силно блестящи и щитове обли, издути, ризници с плочки метални и копия дълги от ясен. [360]
Блясъкът стигна небето, усмихна се цяла земята
в яркото медно сияние: вдигна се шум от нозете
мъжки. В средата Ахил си обличаше нови доспехи;
скърцаше грозно със зъби, очите му святкаха страшно, както проблясва на свода заря от стихийни пожари; [365]