Илиада

вързал за нея отзад бездиханното тяло на Хектор. [15]
Трижди така обикаляше гроба на своя Патрокъл,
влизаше в шатрата сетне, оставил убития проснат,
ничком похлупен в прахта. Аполон отстраняваше всяка
грозна повреда от тялото, жалещ премного героя
даже и мъртъв: безспир го покриваше с златна егида, [20]
кожата да не пострада, догдето врагът му го влачи.
Гневно Ахил позореше така богоравния Хектор.
Жалост обзе боговете блажени, щом всичко видяха;
те насърчаваха зоркия Хермес трупа да открадне.
Всички това одобриха, но само не бяха съгласни [25]
бог Посейдон, совооката дева Атина и Хера.
Все още мразеха, както по-рано, свещената Троя,
царя Приам и народа — виновен бе Парис, загдето
двете богини обиди, дошли във обора при него,
третата302 той предпочете, дарила го с гибелни страсти. [30]
Ала по-късно, когато настъпи дванайсето утро,
Феб Аполон заговори открито на всички безсмъртни:
„Вий, богове безпощадни, жестоки! За вас мигар Хектор бутове сам не гореше от здрави кози и волове?
Даже и мъртъв сега не желаете да го спасите, [35]
за да го види съпруга, и майка, и рожба невръстна,
татко Приам и народът, които веднага във огън
биха трупа изгорили и биха погребали с почит.
Вий, богове, подпомагате само Ахил безсърдечен:
няма той мисъл за правда и няма сърце преклонимо [40]
в свойте космати гърди. Както лъв кръвожаден и стръвен,
който, уверен във свойта голяма и дързостна сила,
нагло за плячка напада стадата на смъртните хора,
също тъй милост Ахил е загубил и срам е забравил,
а пък срамът за мъжа е и много полезен,303 и вреден. [45]
Случва се нявга човек да изгуби най-свиден свой близък:
брата си едноутробен или пък сина си обичан.
След като той го оплаче, скръбта му несетно утихва:
дух търпелив отредила съдбата на земните люде!
50.. А пък Ахил, щом лиши от живот богоравния Хектор,
върза го за колесницата своя и с яд го повлече
в кръг покрай гроба Патроклов — ни слава, ни полза получи.
Страх ме е, че ще възбуди гнева ни, макар да е храбър:
в своята ярост Ахил осквернява земя бездиханна.“304
А белоръката властница Хера му ядно отвърна: [55]
„Можеше вярна да бъде речта ти сега, Сребролъки,
ако Ахила и Хектора тачехте вие еднакво.
Хектор обаче е смъртен, от женска гърда е засукал,
а пък Ахил е роден от богиня, която отхраних,
нежно възпитах и дадох сама за жена на Пелея, [60]
станал сърдечно любим на мнозина безсмъртни отколе.
Всички на сватбата бяхте и сам ти със лира звънлива
радваше пира, сподвижник на злите,305 вовеки коварен!“
Облакосборецът Зевс отговори на свойта съпруга:
„Херо! Недей да се сърдиш дотолкова на боговете! [65]
Двамата почит еднаква не могат да имат. Но Хектор
бе на безсмъртните най-мил от смъртните хора във Троя,
също на мене, че скъпите дарове той не забрави:
никога моя олтар не остави без пир изобилен,
без възлияние, нито без дим — наша висша награда. [70]
Нека не мислим за кражба на дръзкия306 Хектор от стана.
Ние не можем това да укрием от вожда Ахила.
Майка му бди неотлъчно и денем и нощем над него.
Но ако някой безсмъртен повика при мене Тетида,
аз ще й кажа разумни слова, та Ахил да получи [75]
дар от Приама и мъртвия Хектор да върне във Троя.“
Тъй рече. Вихрено бърза Ирида вестител отиде.
Между скалистия Самос и стръмния Имброс се хвърли
право във бурните черни води; и застена морето.
В бездната мигом потъна подобно на топче оловно, [80]
вързано с връв за тръбичка307 от рог на ливадно говедо,
топчето тегне надолу за гибел на хищните риби.
Там, в пещерата дълбока, намери Тетида; край нея
морски богини седяха събрани; тя бе по средата,
плачейки с жал за съдбата на своя Ахил безупречен, [85]
който ще падне далеч от родина при плодната Троя.
Близо до нея се спря бързонога Ирида и рече:
„Ставай, Тетидо, че Зевс, неотменно решаващ, те вика!“
Сребърнонога богиня Тетида така й отвърна:
„Богът велик за какво ли ме вика? Но аз се срамувам [90]
сред боговете да ида: безмерни страдания имам.
Все пак отивам, та слово напразно Кронид да не казва.“
Дивната между богините възтъмна наметка грабна,
дреха по-черна от тая не знаеше никъде никой.
Тръгна, а вихрено бърза Ирида вървеше пред нея. [95]
Морските буйни вълни се разтваряха път да им сторят.
Скоро излязоха те на брега, към небето поеха,