Илиада

Глупост не бива да правиш, смири си сърцето печално! [110]
Гневен във бой не налитай с герой по-юначен от тебе,
с Хектора, син на Приама: от него и други треперят.
Даже Ахил се уплаши да влезе със него във битка,
дето мъжете прославя, а той е по-храбър от тебе.
Хайде сега си седни между твоите верни другари; [115]
някой герой ще изпратят ахейци в двубоя със Хектор.
Колкото да е безстрашен и жаден за кървава схватка,
все пак той с радост, повярвай, коляно ще сгъне покорно,
ако борбата опасна и тежката сеч би избягнал.“
Тъй каза цар Агамемнон, склони Менелая божествен [120]
с реч справедлива; и брат му съвета веднага послуша.
С радост слугите свалиха доспехите светли от него.
А сред аргийците стана цар Нестор и тъй заговори:
„Горко ни! Мъка голяма заплашва земята ахейска!
Старият вече Пелей конеборец би скръбно заплакал — [125]
сред мирмидонците мъдър съветник и чуден оратор,
който ме питаше весел отдавна във своята къща,
сам да узнае рода и предците на всички аргийци.
Днес ако чуе, че тези ахейци се плашат от Хектор,
често би вдигал ръце боговете безсмъртни да моли, [130]
за да потъне душата му в мрачното царство на Хадес.
Татко наш Зевсе, богиньо Атино и ти, Аполоне,
млад да бях както във дните покрай Каледон бързотечен,
гдето се пилосци биха и с копие славни аркадци
близо до Фейската крепост, край буйните струи на Ярдан! [135]
Вожд на аркадците беше Еревталион богоравен,
върху плещите си метнал доспехите ярки на вожда
Ареитоя, когото наричаха криваконосец
както мъжете, така и жените, препасани дивно,
тъй като той се не биеше с лък, ни със копие дълго, [140]
само с желязна тояга громеше редиците вражи.
Него погуби Ликург със измама, но не и със сила:
с тая тояга смъртта не отблъсна по тясна пътека.
Ловко Ликург изпревари и с копие в миг го прониза
точно в корема; и падна той възнак в прахта на земята. [145]
Снел му доспехите, дадени нявга от медния Арес,
често самичък Ликург ги надяваше в битки сурови.
А пък след време, когато Ликург остаря у дома си,
той ги предаде на своя помощник Еревталиона,
който, облечен във тях, предизвикваше всички най-храбри. [150]
Те се бояха, трепереха, нямаха смелост пред него.
Мойто безстрашно сърце ме подтикна да вляза в двубоя:
бях на години най-малък от всички събрани герои.
И се сражавах със него: Атина ми даде победа.
Тъй аз погубих героя най-едър и много по-силен: [155]
падна грамаден и риташе буйно на разни посоки.
Ако отново млад стана и прежната сила добия,
то шлемовеецът Хектор ще срещне противник достоен.
Имате вий превъзходни бойци между всички ахейци,
ала днес никой не дръзна да влезе във битка със Хектор.“ [160]
Старецът тъй ги кореше и скочиха девет водачи.
Първо се вдигна юначният цар на мъже Агамемнон,
после — могъщият син на Тидей, Диомед гръмогласен,
станаха също Аякси, дарени със сила огромна,
Идоменей ги последва и с него другарят му предан, [165]
смел Мерион, на убиеца бог Ениалий подобен.
Тръгна след тях Еврипил, Евемонов сияен потомък,
още Тоант Андремонов и цар Одисей богоравен.
Бяха напълно готови да влязат във битка със Хектор.
Нестор, геренският конник, тогава така им продума: [170]
„Жребий75 хвърлете веднага и който ще бъде посочен,
той ще зарадва със подвизи медноколенни ахейци.
Сам ще се радва в душата си, ако отбегне щастливо
смъртната, грозна опасност и лютата сеч на войната.“
Тъй каза Нестор, мъжете пък жребии с белег снабдиха, [175]
сетне ги сложиха в шлема на цар Агамемнон Атреев.
Всички се молеха, вдигнали свойте ръце към Кронида.
Всеки говореше тъй, към небето широко загледан:
„Зевсе, ти жребия дай на Аякса или Диомеда,
или на цар Агамемнон, владетел на златна Микена!“ [180]
Нестор, геренският конник, разклащаше шлема. Изскочи
жребият пръв на Аякса, когото желаеха всички.
И глашатай го понесе отдясно навред из войските.
Той го показа на всички най-знатни ахейски водачи.
Белега те не познаха, отхвърляше жребия всеки. [185]
Щом глашатаят, обхождайки вредом, пристигна до този,
който със белег го пусна — героят Аякс Теламонов,
той си ръката протегна и Нестор му жребия даде.
Знака погледна, позна го, възторг му изпълни душата.
Хвърли го той на земята, до свойте нозе, па извика: [190]
„Жребият мой е, ахейци! Сърцето в гръдта ми ликува,