— Ако можем да носим достатъчно гориво може би — призна Пиъри. — Но не можем, а освен това не искам никакъв открит пламък близо до целия този водород.
— Кой казва нещо за пламъци? — каза инженерът. — Цялото това нещо ще бъде със слънчево захранване.
Те продължаваха да показват на скептично настроения Пиъри как балонът пълен с газ може да се направи почти прозрачен като се накисне в мазнина и как вътре може да се разстеле една отражателна повърхност, която да фокусира слънчевата светлина в един тръбопроводен бойлер, закрепен за дългата ос на балона. Отражателното покритие може да се направлява магнитно отвън, като за тази цел могат да се използват супер мощните магнитни захващачи, останали от обвивката на граалите, което позволяваше да се върви по пътя на слънцето, докато то описваше дъга в небето през деня и да се поправят промените на ъгъла, дължащи се на географска ширина. Системата ще бъде само с няколко конски сили, недостатъчно за да се движи срещу вятъра, но достатъчни да помогнат на дирижабъла да хване удобни въздушни течения и да си спести стотици часове, носейки се в грешна посока.
Престоят горе в продължение на седмиците, през които щеше да трае пътуването до полюса, изискваше внимателно съхранение на запаса им от водород. Газът щеше да се получава чрез електролиза с помощта на електрическото изпразване от грааловите камъни, които да разлагат водата на водород и кислород. Веднъж тръгнали, те щяха да регулират способността си за задържане във въздуха чрез изпускане на водород или като изхвърляха когато потрябваше тежести.
Когато им свършеха тежестите, щеше да има само една посока — надолу. А шансът да намерят друго място на брега на Реката, където да се приземят и да се презаредят без да бъдат убити или поробени, не беше голям, така че отначало те планираха корабът да бъде тежък, като бавно щеше да се олекотява докато се приближава към полюса. Това беше същата основна стратегия, която бяха използвали при кучешките си експедиции на Земята, те бяха тръгнали с дузина мъже и стотици кучета, дърпайки тежко натоварените шейни и докато трупаха запасите си и ги складираха за пътя на връщане, те бяха изпращали няколко мъже и кучета обратно всеки път, докато остана само една леко натоварена, бърза група с една- единствена шейна, която направи последния спринт към полюса. Този път нямаше да има складиране на запаси за обратното пътуване, но дори и така след като пресметнаха скоростта на консумация в най-лошия случай и стойността на екипировката, от която биха имали нужда, те разбраха, че ще могат да вземат със себе си трети човек. Греса бързо сграбчи тази възможност като изтъкна, че бе прекарала целия си живот на Земята на студено без някаква специална екипировка.
Пиъри беше доволен да бъде заедно с нея, и ако Амундсен не беше толкова ентусиазиран, поне нямаше нищо против.
Най-накрая дойде денят, когато всичко беше готово за полета. Припасите бяха натоварени, балонът с газ бе опънат от въжетата и хора, отдалечени на мили наоколо, се бяха събрали да видят как ще полетят изследователите. Те произнесоха малка прощална реч от отворената врата и призори на откритата гондола и после сред ликуващи викове и ръкопляскания прерязаха задържащите въжета и полетяха бавно в небето.
Вече бяха правили дузина пъти тренировъчни полети. Единствената разлика днес бе тълпата долу, която бавно се изгуби от погледа. Планините, разделящи извивките на Реката също се плъзнаха надолу, докато дирижабълът се задържа на ниво около километър по-високо от върховете. Въздухът бе студен на тази височина и беше тихо с изключение на слабото скърцане на въжето, докато гондолата се полюшваше под продълговатия балон.
След като се задържаха на едно равнище, те се задържаха по посока на вятъра с помощта на контролните въжета, завързани за върха и отстрани на балона, въжета, към които бяха прикрепени магнити, които привличаха отражателната повърхност вътре така, че да фокусира слънчевите лъчи в бойлера, закрепен на оста. Няколко минути по-късно двигателят на гърба на гондолата започна да работи тихо: паф… паф… паф… Витлото с дълги, насмолени перки бавно набра скорост, докато системата загряваше, а после установи една постоянна ниска скорост.
Дирижабълът започна да плава сред въздуха като бавно се подчиняваше на повдигача и кормилото. Сега гондолата се изпълни с мекото бръмчене на витлото и шепота на вятъра, плъзгащ се край прозорците.
Рециркулираната пара от маслото излиташе от двигателя през един вътрешен радиатор, като отопляваше мястото за живеене преди да се върне в бойлера. На пътниците щеше да им бъде доста топло, поне през деня, а за през нощта те имаха дебели дрехи и спални чували.
Камарите екипировка и тежести, разпръснати наоколо, също помагаха за осигуряване на добра изолация. Тъй като бяха натоварени с провизии, помещенията бяха затворени. Имаше място колкото за малка маса, на която да се седи и малко незаето пространство от пода около нея, където да се стои или лежи. Беше като да живееш в склад с храна, ски, палатки, раници и какво ли още не, които бяха изпълнили всеки ъгъл.
За щастие светът отвън беше просторен, докато гондолата беше тясна и неудобна. Под тях планетата приличаше на гигантско изорано и нашарено с водни канали поле с дълги, паралелни редици от Речни долини, които се простираха на изток и запад, докъдето можеше да стигне погледът. Облаците и мъглата във въздуха над откритата водна шир снижаваха разстоянието в сравнение с естествения хоризонт, но никой от тях не се съмняваше, че каналите се простират на хиляди мили.
Малкият въздушен кораб започна да се понася на юг поради преобладаващия вятър, пресичайки долините под ъгъл. Неговите трима пътници наблюдаваха малките дири от лодките по водата долу и дори още по-дребните петънца от хора по бреговете, хора, които живееха само на няколко мили от тях, но поради планините никога нямаше да се срещнат с хората в следващата долина.
Те пътуваха цялата сутрин, като изядоха обяда си, когато ехото на гърма от грааловите камъни под тях оповести часа. Малко след това, Амундсен се плъзна в спалния си чувал и си сложи маска на очите за да може да заспи. Корабът се нуждаеше от постоянно управление за да не се блъсне в някоя планина или да попадне в северно въздушно течение и той беше пожелал да дежури първата нощ.
Пиъри и Греса се забавляваха през целия следобед като наблюдаваха пейзажа долу. След около стотина мили долините придобиха по-скоро северно-южна ориентация, а не както предишното си разположение изток-запад, а после за малко промениха посоката си на югозапад-североизток.
Стана очевидно, че не само самата Река се извиваше около планетата, но също така дълги паралелни блокове от долини опасваха планетата, формирайки някакви свои фигури. Пиъри си помисли, че тези суперизвивки може би предават някакъв вид съобщение от Космоса, но те не можеха да дешифрират дори и буквичка, тъй като виждаха само ивичка от планетата, докато плаваха по въздуха.
До вечерта Греса се умори от гледката. Подтискайки една прозявка, тя каза:
— Тук е доста хубаво, но си мислех, че ще ни се случат някакви приключения.
Пиъри нежно се засмя:
— Винаги съм казвал „Колкото по-драматична е една експедиция, толкова ставаш по-неспособен да се справиш“.
Тогава усмивката му се скри за малко и той каза:
— Освен това имаме много време за приключения. Не викай бедата, тя сама ще дойде и то скоро.
Въпреки предупреждението на Пиъри, следващите няколко дни също бяха толкова скучни. Тъй като липсваха големи струпвания на суша или океани за да усложнят нещата, а нямаше и наклонена ос, сезоните в Речния свят бяха много по-лесни за живот, отколкото на Земята. Изследователите бавно се носеха на юг, като се издигаха и падаха, а понякога насочваха курса на изток или запад за да намерят най-изгодните течения или за да заобиколят буреносни облаци, но те изминаха хиляди мили без спънки. Те бяха тръгнали малко по̀ на север от Екватора. На сутринта на осмия ден Пиъри свери курса със сектанта и изчисли, че сега се намираха на 75 градуса южна ширина, почти на половината път до целта.
След два дни те видяха друг въздушен кораб далече на запад от тях. Беше много по-голям от техния, истински дирижабъл и очевидно се бе насочил на север.
— Още един изстрел в грешната посока — ухили се Пиъри.
— Освен ако те вече са били на юг и сега се прибират вкъщи — каза Амундсен.
Пиъри се намръщи при тази мисъл. Той безмълвно се взираше след дирижабъла, докато не изчезна от погледа му и беше в гадно настроение през останалия ден.
