балона с газ.
Пиъри се измъкна от спалния си чувал и избута тежкия си анорак и гамаши настрани. Когато остави достатъчно място за движение, Греса направи същото и двамата започнаха да изпразват торбите с тежести.
— Ще ни свършат тежестите, ако продължаваме с тази скорост — каза Пиъри след няколко минути. — И това въобще не помага, по дяволите, все още падаме!
Те можеха да чуят Амундсен над главите си как чука със омекотения връх на щеката по дъното на балона, проклинайки.
— Хайде, да те вземат дяволите, счупи се.
Парчета лед се разхвърчеха около гондолата, когато той успя да откърти няколко, но той не правеше нещо кой знае какво от полза както и двамата, които изхвърляха тежести.
— Издърпай въжетата на отражателя — провикна се той през отвора. — Това може да откърти малко от тези неща.
— Добра идея — каза Пиъри. Той издърпа въжетата, които прикрепваха магнитните пластини опасващи балона.
От първо не му се отдаде, но после успя. Покрай прозорците полетя още лед, но въздушният кораб продължи да пропада.
— Гадната кучка — продължаваше да пада! — изкрещя той. А на Греса каза: — Продължавай да изхвърляш! — после сграбчи друга скиорска щека, уви края й и се изкачи при Амундсен.
Пространството между гондолата и балонът с газ беше лабиринт от покрити с лед въжета, които се простираха нагоре за да оформят едно гнездо около върха.
— Ще трябва да се изкачим съвсем догоре — каза Амундсен на Пиъри. Като използваше гнездото наместо стълба, той се издърпа нагоре, захващайки се с ръце и крака за въжетата за да се задържи и спирайки на всеки няколко стъпала за да махне всичко от пътя си със омекотената ски щека.
Пиъри правеше същото от другата страна като криволичеше напред-назад, докато се изкачваше с цел да достигне повече от повърхността на балона.
Те си мислеха, че началото е най-трудното, тъй като висяха като паяци под заоблените стени на хиляди метра празно пространство под тях, но когото стигнаха на половината на пътя, ледът стана много по-дебел и парчетата, които откъртваха, щеките им се плъзгаха право в ръцете и лицето им. На всичко отгоре студеният вятър духаше нагоре покрай тях, разпръсквайки леда навсякъде около тях. Границата на мъглата долу се издигаше бавно, но сигурно към тях.
— Пясъкът свърши! — извика Греса от гондолата. Гласът й ясно отекна в ледения нощен въздух.
— Изхвърли мебелировката — отвърна Пиъри. — Изхвърли всичко, което няма да ни трябва.
— А какво ще стане с хората под нас?
— По дяволите хората под нас. Мислиш, че ще бъдат ударени от един дирижабъл?
Въжетата скърцаха, а въздушният кораб се бунтуваше под краката им, докато Греса отвори вратата и изхвърли столовете навън в нощта, но дори това не попречи на тяхното слизане. Пиъри и Амундсен удряха усилено по балона, но ледът на върха беше залепнал за повърхността като с лепило и плетеницата от въжета хвана повече от това, което бяха способни да откъртят.
Греса издърпа масата от стената и я изпрати след столовете.
— Кое е следващото? Храната или екипировката? — изкрещя тя.
— Изхвърли палатките — й каза Амундсен. — Можем да си направим палатки от балона, когато стигнем там.
Греса изпъшка.
— Да си направим палатки от балона? А как ще се приберем?
— Това прилича на Експреса на самоубийството, освен ако имаме късмет да получим помощ от местните за да поправим дирижабъла.
— Експресът на самоубийството? Заслужава ли си изобщо да ходим на полюса? Аз мисля, че е по-добре да се върнем както трябва и после да опитаме отново.
Пиъри изсумтя:
— Ха. Ние няма да се върнем при първата поява на лед. Изхвърли проклетите палатки и спалните чували също. Ще спим в иглутата и с дрехите си. Изхвърли малко и от храната, ако се налага, няма да се нуждаем от всичката храна в случай, че пътуването ни е еднопосочно.
Ръмжейки от разочарование, Греса започна да изпълнява нарежданията му като проверяваше статоскопа след като нещо изхвърчаваше през вратата. Въздушният кораб падаше право надолу през облаците, ужасявайки ги с възможността да се разбият сляпо в някой планински връх, но най-накрая спря да пада без да се удари никъде.
— Отново се издигаме! — извика Греса. Пиъри и Амундсен престанаха да удрят по балона. Амундсен попита:
— С каква скорост?
— Стотина-двеста метра в минута. Почакай, увеличава се.
— Ох! Прекалили сме. Вероятно ще трябва да изпуснем малко водород или ще отидем твърде високо.
Със сигурност, до няколко минути те вече бяха си пробили път нагоре през облаците, като въжетата скърцаха и се отлепваше повече лед, докато балонът се разширяваше в по-разредения въздух. Амундсен пропълзя обратно надолу през такелажа в гондолата и помогна на Греса да стабилизират височината си, дърпайки въжето, свързано с водородната клапа на върха на балона, като се опитваше да изпусне колкото е възможно по-малко газ, но със съзнанието, че ако изпуснат водорода в обратната посока, балонът ще се спука от вътрешното налягане и щяха да паднат като камъни, което неминуемо означаваше тяхната смърт.
Най-накрая се задържаха на около пет хиляди метра, но това беше като каране на йо-йо. По- разреденият въздух на тази височина оказваше много по-малко съпротивление, така че само няколко килограма повече или по-малко тежест щяха да ги издигнат или свалят надолу със стотици метри преди да успеят да се справят. Когато натрупаният лед отново ги повлече надолу. Пиъри, който беше останал навън, трябваше да откъртва парчета от него, но ако откъртеше твърде много, Амундсен би трябвало да изпусне повече водород, за да предотврати твърде високото издигане. Те прекараха остатъка от нощта, като правеха това и от време на време сменяха местата си, така че никой от тях да не измръзне отвън на ледения балон.
— Това ми напомня за теглене на упоритото муле — каза Амундсен през една от смените си. — Да удряш бедното създание за да го накараш да се движи.
— Ха, ти май не си по-различен от Скот — каза Пиъри като се смееше. Робърт Скот беше започнал полярната си експедиция като използваше сибирски понита да му теглят шейните.
Амундсен не се засмя.
— Надявам се да не е така — каза той. — Конете на Скот умряха, дори преди истински да е тръгнал.
— Ние не само тръгнахме — каза Пиъри. — Не се безпокой. И все пак ще закараме това муле там.
Зората дойде бавно на тяхната висока географска ширина, но когато слънцето най-накрая се издигна на хоризонта, ледът започна да се топи и те трябваше да освобождават все повече и повече водород за да не се издигнат твърде високо.
— Е, това е положението — каза Пиъри, докато се разхождаше напред-назад в сега просторната гондола. — Нямаме повече тежести, освен ако не искаме да изхвърлим последната ни екипировка и храна. Можем да стоим така през остатъка от деня, но когато отново се заледим довечера, това ще бъде последното ни падане.
— Ако само не бях се паникьосала и не бях изхвърлила толкова много неща! — се оплака Греса. — Вината е моя.
Амундсен я прекъсна:
— Глупости. Ако не беше изхвърлила всичко това щяхме да паднем на земята и да се убием или да се удавим в реката. Сега ни предстои един цял ден летене, с южен вятър зад гърба ни и само няколко стотици мили път. Ще вървим толкова на юг, колкото можем и ще видим дали ще можем да получим някаква помощ
