— Спомня си неприятностите, които имаше с Кук — каза Амундсен на Греса, когато Пиъри си бе легнал. — Фредерик Кук претендираше, че стигнал до Северния полюс една година преди Пиъри, но той изяви претенциите си само една седмица преди Пиъри да се завърне от експедицията си. Кук отмъкна всичката слава на Пиъри и дори когато хората започнаха да се съмняват в думите на Кук, беше твърде късно да се спрат злите езици. Някои хора дори се усъмниха, че и Пиъри го е направил. Всичко това бе една ужасна каша. Тя разруши тяхното приятелство, разбира се, и почти разруши нашето, когато отказах да плюя по адрес на Кук, заедно с другите.
— Той истината ли казваше? — попита Греса. — Той ли пръв е достигнал до полюса?
Амундсен сви рамене:
— Кой знае? Той казва, че го е направил, но дори и аз трябва да призная, че не си измисляше фактите, когато имаше удобен случай.
Той се усмихна, спомняйки си.
— Един друг изследовател, който се казваше Питъл Фройчен обичаше да казва: „Кук беше лъжец и джентълмен. Пиъри — нито едно от двете.“ Със сигурност бе прав за последното, а може би и за двете.
Греса се засмя, поглеждайки към Пиъри в спалния му чувал.
— С мен той е съвършен джентълмен — каза тя.
Амундсен също се засмя.
— Кавалерство, скъпа моя. Той е умрял, преди то да изчезне.
Докато се приближаваха към полюса, въздухът ставаше по-студен и ветровете по-трудно можеха да се предвидят. Честите промени във височината с цел да се открият южни въздушни течения водеше до изпускане на водород и изхвърляне на тежести много по-бързо от преди, като и двете се изчерпваха с все по-голяма скорост. Планините в полярните райони бяха по-ниски и с по-полегати южни склонове за да позволява да влиза повече слънчева светлина в долините, но това не помогна на изследователите, тъй като по-ниските възвишения бяха почти винаги пометени от южните ветрове. Те трябваше да останат високо горе, за да хванат въздушните маси, насочени навътре, за да поддържат постоянен полет напред.
— Това всъщност е добра новина, в известен смисъл — каза Амундсен, когото Греса запита защо бе всичко това. — Това вероятно означава, че съществува полярно плато, където въздухът отделя топлината си в пространството без да бъде отново загрят отдолу. Когато се изстуди, той пада и когато се удари в земята няма къде да върви, освен навън, като по този начин почвата остава студена. Ако се загрее, отново се издига нагоре, но ако е студено, въздухът продължава да се охлажда и да набира скорост, докато се носи надолу по хълмовете и докато други въздушни маси го изтласкват изотзад.
— Защо това е добре? — попита Греса. — Това означава насрещни ветрове през целия път, нали?
— Само ако пътуваме ниско, което няма да направим. Ще се движим нависоко с помощта на въздуха, изкарван от камерите с ниско налягане. По обратния път ще летим ниско и зад нас този път също ще се образува вятър. Но това, което имах предвид под добра новина е фактът, че има плато. Това означава, че полюсът е на суша — или най-малкото върху лед — и ще бъде много по-вероятно да успеем да се доберем до него със ските, откъдето и да сме се приземили. Ще бъде твърде много да искаме ветровете да ни заведат точно на полюса.
Той спря, а после каза тихо:
— И освен това, ако има ледена шапка, има по-малка вероятност някой да живее там.
— О — каза Греса, поглеждайки към Пиъри, който стоеше на прозореца и гледаше на юг, като че ли искаше да бъде първия човек, който дори пръв да види полюса. — Да, предполагам, че това е добра новина, нали?
Тази нощ, вместо да се приземят, докато балонът с газ се охлаждаше и губеше височина, те изхвърляха тежести за да поддържат полета си в едно насочено на юг въздушно течение. Пиъри, отиде да спи когато Амундсен се събуди за смяната си, а няколко часа по-късно Греса го последва.
Амундсен прекара студените утринни часове, седейки до прозореца за предно наблюдение, тъй като двигателят бе спрян.
Влагата от дъха им замръзваше по прозорците, тъй че той отвори предния прозорец няколко сантиметра и надникна през процепа. На звездната светлина можеха да се видят само грубите контури на терена долу. Земята бе покритие със заснежени върхове, които разделяха речните долини. Рано през нощта Реката беше осеяна с дребните оранжеви точици на лагерните огньове, но сега те бяха догорели, докато всички спяха.
Звездите светеха ярко, там където балонът не ги закриваше. От тази височина и с този толкова студен въздух, това беше най-ясната нощ, която бяха виждали изследователите досега. На Амундсен му се струваше, че плаваха на края на самото пространство. Докато гледаше непознатите съзвездия да се въртят бавно около полюса, той си мислеше колко различно щеше да протече живота му, ако се бе родил петдесет години по-късно. Толкова много неща бяха станали на Земята след смъртта му. Хората бяха стъпили на Луната. Те сигурно биха продължили и към другите планети, ако проектът Речен свят не беше спрял експанзията им. И той щеше да бъде сред тях.
Той може би все още имаше този шанс. Кой можеше да каже? Животът в Речния Свят беше пълна загадка. На смъртта й беше отнето жилото, а с него и бариерата на времето. Той и останалото човечество може би бяха пленници на тази чужда планета сега, но кой знаеше какво можеше да им донесе бъдещето? Звездите все още бяха там, все още му даваха знак и Амундсен, поне, все още жадуваше за тях със сърцето си на изследовател. Това чужденците не можеха да му отнемат.
Ушите му заглъхнаха и когато погледна назад във вътрешността към инструментите, осъзна, че твърде дълго е витаел в облаците.
Въздушният кораб беше загубил височина.
Тихо, за да не събуди Пиъри и Греса, той отвори една торба с пясък и я изсипа през дупката в палубата, направена точно за тази цел. Той провери статоскопа, един по-чувствителен уред за измерване на надморската височина, който регистрираше и най-леките промени във височината и видя, че те все още падаха, така че изсипа навън още една торба.
Те все още падаха. Озадачен, погледна през прозореца и видя земята все още доста отдалечена, но по-ясно различна от преди. Един тънък облачен слой я покри в този момент.
Той изсипа навън още една торба с тежести. Статоскопът застана на едно равнище, дори регистрира леко изкачване, но след няколко минути те отново започнаха да падат надолу.
Дали балонът с газ не изпускаше? Амундсен изсипа навън още пясък, докато балонът отново достигна неутрална височина, след това провери колко беше налягането. То бе постоянно. Но след минута, те отново започнаха да слизат. Не можеше да бъде просто някакво силно въздушно течение, поне не толкова високо горе. Долу на земята, според закона на конвекцията, топлият въздух се издигаше на Реката, а студеният потъваше надолу от ледените планински върхове, но това би се проявило само на няколко хиляди метра над планините, а въздушният кораб се намираше на много по-голяма височина.
Но това нямаше да продължи дълго. Скоростта на слизане се увеличаваше, както виждаше Амундсен. Той изхвърли още тежести, после отново погледна през прозореца. Облачната покривка се сгъстяваше. Той не искаше да навлезе в нея. Те нямаха представа как са разположени планините, и можеха лесно да се ударят в някоя от тях.
Тогава му просветна какво се бе случило.
Ако те не изпускаха водород и не бяха в някакво течение, тогава би следвало, че стават по-тежки по- някакъв начин. А единствения начин, по който можеше да стане това, бе ледът. Ясната нощ беше позволила на планетата да излъчи топлината си в пространството и долу на земята въздухът най-накрая беше достигнал точката на оросяването. Студената повърхност на балона също представляваше идеална повърхност за кондензиране на въздуха.
— О-хо — каза той високо. После поставяйки крака на пода, извика: — Лед! Събудете се!
Пиъри седна изправен като картинка.
— Какво има? — попита той.
— Заледяваме се! — отвърна Амундсен. — Започни да изхвърляш тежести. Аз ще се кача отгоре за да се опитам да го разбия.
Той сграбчи една скиорска щека от купчините с екипировка, уви една риза около края й и я зави няколко пъти за да направи мек възел, след това отвори горния капак и се изкачи на такелажа между гондолата и
