Джери Олшън
Защото е там
С проглушаващо ушите изсвирване от парната си свирка и невъобразим шум от веригата на котвата, параходът „Не за тук“ включи моторите си и разпени водата, бавно набирайки скорост срещу течението.
— Тръгнаха — каза умно Роуалд Амундсен. Той стоеше на брега, малко настрани от най-голямата блъсканица, където тълпата ликуваше и махаше на парахода. Той бе висок човек, с тъмна коса, с пронизващи сини очи и орлов нос, но начинът по който прегърбваше раменете си и тътреше крака по земята му придаваха вид на ученик, който току-що бе скъсан на изпит.
— А, добре се отърваха кучите синове — каза другарят му. Робърт Пиъри беше малко по-нисък от Амундсен, кестеняв, с очи по-скоро сиви, отколкото сини, но в този момент те силно блестяха.
— Малко кисело грозде? — попита Амундсен.
— Абе, я ми се разкарай — Пиъри се обърна за да се изкачи нагоре по брега към селото от бамбукови колиби. — Такива са времената, че вече не можеш да развъртиш една котка без да удариш друга проклета полярна експедиция.
Това беше вторият параход от много години, който се отправяше нагоре по Реката с тази цел в умовете на екипажа си и много обитатели на брега вече бяха изгубили сметка колко платноходки, гребни лодки, лодки с колела отстрани и дори подводници бяха налетели през последното десетилетие със същата цел. Всеки искаше да стигне до Северния полюс и в тайнствената кула разположена там.
— Тук няма никакви котки — изтъкна Амундсен.
Пиъри седна на тревистия речен бряг.
— Това е още едно нещо, което мразя тук. Никакви котки и никакви проклети кучета. Каква е тази полярна експедиция, ако в нея няма кучета?
— О, хайде стига. Можеш да стигнеш до полюса без кучета. Скот го е направил. — Робърт Скот беше достигнал месец след Амундсен Южния полюс на Земята и бе извървял почти целия път пеша.
— Наистина го е направил. И след това умрял на връщане. — Като стигна до равнината над Речния бряг, Пиъри се обърна и погледна над главите на тълпата. Върху водата, дузина уиндсърфисти подскачаха радостно върху оставената от парахода диря, а техните ярки триъгълни платна се размятаха силно от постоянния бриз, който духаше по течението. Параходът изсвири още веднъж.
— Повечето от тези окаяни копелета също ще умират от глад, ако дотогава не бъдат убити от диваците по пътя. Те не са истински изследователи.
Амундсен изскубна един стигащ до коляното стрък трева и го задъвчи от мекия му край.
— Поне отиват някъде — каза той.
— Опитват се.
Пиъри пое дълбоко дъх, за да избълва един от потоците си ругатни, с които бе известен, но след малко само въздъхна и каза унило:
— Ти си кранта, Амундсен, и коня, който яздиш също!
Пиъри се изправи и отново тръгна към брега, но Амундсен не можеше да понесе друг да има последната дума.
— Но тук няма и коне.
Селската таверна предлагаше три или четири различни типа домашно приготвена бира и домашен ликьор, който можеше да мине и за водка през някоя студена нощ. Никой от тях обаче не можеше да се сравни с качеството на провизиите, осигурени от енергопреобразувателите, които местните наричаха „граали“, но това което им липсваше като качество, те го наваксваха в количество. Граалите никога не доставяха повече от едно-две питиета на ядене. Хората, които искаха повече, трябваше сами да си го направят или да си купят от някой, който вече го е сторил.
Нито Амундсен, нито Пиъри бяха пиячи, но след като тази вечер напълниха граалите си от обществения камък, те се намериха повлечени от тълпата към таверната, където разговорът естествено се завъртя около парахода.
Някой преднамерено ги запита защо не са се присъединили към експедицията и също преднамерено Пиъри бе отвърнал:
— Защото е проклета загуба на време, ето защо. Те ще се борят с милиони мили по Реката, кръстосвайки планетата стотици пъти, след това ще изкачат планините накрая на света и ще преплават морето зад тях — за какво? За да забият знамето си на кулата, която някои друг е построил там? Какъв е смисълът?
— А какъв е смисълът да се стои тук?
Тази, която каза това, бе висока, здрава жена с платинено руса коса до кръста и с хубава козина от меки бели косми, покриваща останалата част от тялото й. Името й беше Греса, и тя претендираше, че е йети. Хубавата й козина бе доста добра подкрепа на претенциите й, но от друга страна човешките й черти караха някои хора да бъдат скептични.
Пиъри беше един от скептиците.
— Мадам, каза той — не мога да разбера защо трябва да се отправяте към полярните региони, но може би бихте имали повече основания да отидете, ако може да се вярва на претенциите ви за родословното ви дърво.
— Полар, шмолар — каза тя с ръмжене, — за пръв път през моя живот ми е топло. Освен това, ние говорим за вас. Почти никой на Реката не беше възкресен заедно с някой, който е познавал от преди, но все пак ти и Амундсен бяхте възкресени един до друг. Не мислиш ли, че има някаква причина за това?
Висок хор на одобрение заля стаята, но Пиъри сложи край на това, като удари с празната си бирена халба по излъскания барплот:
— Може би е имало причина — каза той. — Може би съществата, които са ни поставили тук искат да достигнем до Северния полюс. А това, доколкото знам, е достатъчно добро основание да се държим настрана. Правя това, което искам, а не каквото някакъв пиклив чужд бог ми казва да правя.
В бара за момент настъпи тишина. Никой не беше зарадван да разчита на милостта на създателите на Речния свят. По-голямата част от цялостната система на хорските вярвания бе разрушена с един удар в деня на възкресението и Църквата на втората възможност, която проповядваше индуската доктрина за изкупление чрез самопречистване, бе слаб заместител на изгубената амбиция, която беше отстранила хуманността за толкова дълго.
Обитателите на Речния свят се нуждаеха от нова посока, която да осмисли наново новият им живот и те не обичаха да им бъде напомняно за това.
Гласът на Амундсен наруши неудобната тишина:
— Ето защо мисля, че трябва да тръгнем на юг. С цялото това внимание, насочено към Северния полюс, никой не помисля да тръгне в обратна посока.
Пиъри изсумтя:
— Север, юг, има ли някаква разлика? Ние живеем в изкуствен свят. Всяко изследване, което правим, означава толкова, колкото мравките, които изследват кухнята ти.
— А има ли повече смисъл това да си седиш на задника?
Пиъри не отговори само помаха с празната си бирена халба на бармана.
— Знаеш ли какво си мисля? — продължи Амундсен. — Мисля, че си изгубил хъса си. Ти бе най- неуморният човек, когото познавах, но откакто се пробудихме тук, се страхуваш дори да се разхождаш по брега. Вилнееш наоколо като старо морско куче, но постъпваш като стара жена. Ти…
— Достатъчно — Пиъри остави чашата си.
Амундсен поклати глава:
— Не, не е достатъчно. Ти беше първия човек, който застана на върха на Земята, но позволи на този свят да те победи без битка. Станал си треперещ, малодушен… — Каквото и друго да възнамеряваше да каже, не можа да се чуе от юмрука на Пиъри.
Тъй като и двамата бяха седнали, беше труден удар, но бе достатъчно да събори Амундсен от стола му.
Той се стовари на дървения под, повличайки Греса със себе си. Другите хора в таверната викаха от
