от местните. А ако не можем, ще изминем останалия път пеша.
— Как бих искал да знам кой Речен канал отива най-далече на юг — въздъхна Пиъри, като гледаше навън към долините от двете им страни, които се намираха на мили под тях. Тъй като сега се намираха само на няколко градуса от полюса, все повече и повече участъци от реката правеха един последен завой и отново се отправяха на север, като оставаха тези отстрани да затворят пролуката и да продължат.
Един от тях трябваше да стига по-далеч от другите и ако изследователите трябваше да кацнат на Реката, те биха си избрали тази долина. Но нямаше начин да узнаят преди да стигнат до края.
През целия ден двигателят с рибно масло ги теглеше напред с постоянното си пуф-паф, добавяйки още няколко мили към пътуването им на юг, но тъй като слънцето беше толкова ниско на хоризонта, двигателят работеше с мощност, представляваща само няколко процента от тази, която имаше на Екватора. Пиъри го кълнеше, тъй като вече се бе превърнал в излишна тежест и ако думите му можеха да загреят бойлера, корабът би обиколил света за един ден, но той успя да загрее само собствените си дробове и ушите на спътниците си.
Тогава, точно когато се стъмваше и изглеждаше като че ли можеха да изберат долина само случайно, в далечината видяха полярната ледена шапка.
— Ето това е най-южното разклонение на Реката — каза Греса, посочвайки далече на запад, където около дузина паралелни каньони с ориентация север-юг се извиваха около другите в една правилна дъга и обхващаха основата на ледената шапка като ров около замък.
— Натам ли ще се отправим или към самата ледена шапка? — Амундсен попита Пиъри.
— Намираме се на 85 градуса южна ширина — отвърна Пиъри. — Само няколко стотици мили до полюса. Ако можем да стигнем до ледената шапка, ще можем да преминем със ските това разстояние за няколко дни.
— А ако не успеем ще прекараме остатъка от живота си в изкачване на планини само за да прекосим тези последни няколко долини — каза Амундсен.
— Ако се отправим към най-южния канал, ще трябва да изкачим поне една планина — изтъкна Греса. — А тази скала пред вас, която достига леда, изглежда почти два пъти по-висока от останалите.
Тя беше права. Планините, които разделяха завоите на Реката, бяха достатъчно ниски за катерене, но полярното плато се издигаше на хиляди метра височина от заобикалящите го планини. Трудно бе да се каже от разстояние, но изглежда границата беше една равна скала.
— Аз казвам да тръгнем към ледената шапка — каза Пиъри.
Амундсен, който гледаше пейзажа долу, дълго време не продума нищо. Слънчевият им двигател не струваше почти нищо на тази географска ширина. Те разчитаха изцяло на благоприятния вятър, и корозивната сила ги изпращаше на изток, докато въздушните маси ги влачеха към полюса. Ако опитаха да се отклонят на запад, те със сигурност нямаше да напреднат много. Всичко, което щяха да постигнат, бе да забавят напредването си на юг.
— Добре — каза той. — Най-после тръгваме към ледената шапка.
Започнаха да се състезават с нощта. На тяхната височина те имаха по-дълъг ден отколкото този на земята под тях, но все още не бяха достатъчно високо за да бъдат в малкия район на двадесет и четири часовото сияние над полюса.
Както и да е, слънчевата светлина, която проникваше през атмосферата под толкова малък ъгъл, носеше малко топлина и тъй като балонът с газ започна да се охлажда, дирижабълът започна последното си спускане. Когато най-после двигателят спря, те го изхвърлиха през борда, но с това спечелиха само по- малко от километър нагоре, преди отново да започнат да падат. Преровиха раниците си, като изхвърляха дрехи, кухненски съдове, повече храна — всичко, което можеше да остане неизползвано. Пиъри дори започна да реже парчета от гондолата.
Най-накрая прелетяха над последното разклонение на Реката. Скалата, граничеща с полярното плато беше всъщност един стръмен склон поне на около миля и докато прелитаха край нея те се насърчаваха и прегръщаха един друг и се носеха нагоре-надолу докато целият кораб се залюля като пиян молец. Но дори тогава те все още не бяха постигнали целта си. Те се намираха все още на километри над земята, във въздуха, който се носеше на юг, но под тях духаха насрещни ветрове, които се бяха опитвали да избегнат през последните два дни. Те трябваше да се отправят още по-далече върху полярното плато и след това бързо да слязат на леда преди насрещните ветрове да ги отнесат обратно към Реката.
Те се опитаха да протакат колкото се може повече, затова изхвърлиха незаменимите си ски, раниците си, пълни с принадлежности и дори граалите си за да спечелят поне още половин миля, тъй като знаеха, че всичко което са пуснали на леда можеха да си го съберат отново след като се приземят, но най-накрая гондолата бе обрана до шушка, а те все още слизаха надолу, отнасяни от северния вятър.
— Нека да подкараме с пълна скорост — каза Пиъри, когато видя, че се движат назад, а Амундсен дърпаше освобождаващото въже. Водородът изсвистя при върха на балона и те не на шега започнаха да се спускат надолу. Те не падаха толкова бързо, колкото когато се бяха заледили, но приземяването им щеше да бъде тежко.
— Пригответе се да скочите от гондолата, когато се ударим — каза Пиъри, но вместо да отиде към вратата, той се изкачи през капака на върха на гондолата и освободи ножа си от канията.
— Какво правиш? — попита го Амундсен.
— Ще пробия балона, когато се приземим — каза Пиъри. — Иначе ще ни отнесе право към скалата.
Амундсен сякаш се канеше да оспорва, но той знаеше не по-зле от Пиъри, че дървото в гондолата и плата на балона и дори въжето, което ги свързваше заедно, можеха да наклонят везните или към живота или към смъртта върху ледената шапка.
Той кимна и само каза:
— Бъди внимателен.
Спускаха се под един все повече увеличаващ се ъгъл, докато приземните ветрове ги подхванаха. Колкото повече се приближаваха към земята, толкова по-ясно се виждаха нейните очертания, превръщайки се в равнина от снежни хълмове като един замръзнал бурен океан. От леда се подаваха тъмните ръбове на скалите, а наоколо лежаха разпръснати по-малки скални блокове. Малкият ъгъл под който падаха слънчевите лъчи бе направил сенчести петна, които можеха да крият всичко.
Краят на скалата, отдалечен само на няколко мили, се движеше нагоре към хоризонта, ясна бяла линия, която замъгляваше пейзажа отвъд нея, дори след като все повече се приближаваше. Когато беше само на около миля разстояние, а балонът все още се намираше на стотици метри във въздуха, Пиъри извика:
— Да вкараме газ! Ако трябва ще й давам собствените си газове или никога няма да успеем!
— Ще се ударим много тежко! — изкрещя в отговор Амундсен, но секунда по-късно очевидно реши, че това беше по-добре, отколкото да се размажат в планините, опасващи Реката. Той задърпа освобождаващото въже, като че ли с него можеше да издърпа кораба на земята.
Ледът се втурна насреща им, както и ръбът на скалата. Греса се приведе на вратата, готова да скочи, ако станеше така, че да бъдат съборени преди да се ударят, но гондолата докосна земята на около тридесет метра настрани. Тя се тресна със странично завъртане, което я захвърли на три-четири метра по-близо до пропастта, но дебелият около тридесет сантиметра мек сняг покриващ леда омекоти падането и тя най- накрая се спря сред облак хвърчащ бял прах.
Амундсен беше залегнал на пода на гондолата, но малко по-късно изпълзя през вратата и се заклатушка в снега.
Пиъри висеше от такелажа, удряйки балона като луд с ножа си.
— Пускай го! — извика Амундсен. — Скачай!
Корабът, олекнал с двама души, отново се повдигаше във въздуха. Дупките, които беше направил Пиъри, едва повлияха на издигането му. Проклинайки, той скочи от гондолата и пропадна на пет метра от снега, където мушкаше с ножа си, като с ледена брадва, и най-накрая успя да се спре само на около три-четири метра от земята.
Корабът отнесе края на скалата, завъртя се още веднъж и изчезна в бездънната отвод.
Във внезапната тишина се чу гласът на Пиъри:
— Е, ето ни и нас. Сега да се забавляваме.
Те се отправиха на запад в сгъстяващия се здрач за да потърсят екипировката, която бяха изхвърлили през борда, но вместо това самата екипировка ги намери. Те си проправяха път нагоре по склона на една
