дълга преспа, когато чуха ниско ръмжене някъде отгоре и на върха се появиха половин дузина бели, покрити с козина същества, като някакви привидения. Ръцете им бяха пълни със ски и раници, и храна като нарушители на реда, които се прибират вкъщи след едно добро плячкосване на склад за спортни стоки.
Когато видяха Пиъри, Амундсен и Греса, те изпуснаха плячката си като изненадано грухтяха и ръмжаха.
Тогава Греса извика:
— По дяволите, аз познавам тези момчета! — и се втурна към тях.
Те се разпръснаха, пищейки, но Греса изломоти нещо на техния език и един от тях спря, поколеба се, направи няколко колебливи стъпки назад, очевидно разпознавайки я, но също така съвсем очевидно не знаейки какво да мисли за облеклото й или за спътниците й. Греса се приближи към него, като говореше нежно и след малко напрежението му изчезна и те се прегърнаха като отдавна изгубили се любовници.
Когато най-накрая той я пусна, тя се обърна към Пиъри и Амундсен и ги подкани:
— Хей, елате да се срещнете с брат ми!
Йетитата принадлежаха към едно племе от общо трийсетте, които живееха в пещерите, заобикалящи един-единствен граалов камък, няколко мили на запад. Те заведоха изследователите вътре и ги нахраниха с първото топло ястие, откакто бяха тръгнали, после всички седнаха около един огън на входа на най- голямата пещера и обмениха информация. Йетитата нямаше какво толкова да разкажат: грааловият камък им осигуряваше храна и дърва за огньовете, но нямаше никакъв дивеч за ловуване на платото и все още никой не беше открил път към земите отвъд платото.
Пиъри имаше само един въпрос към тях: „Дали те или някой друг някога е стъпил на полюса?“
Греса преведе въпроса му и когато брат и отговори, тя предаде отговора му:
— Кижика казва, че никога не е чувал някой да го е направил. Никой от тях не е ходил по-далече от два дни път оттук тъй като няма повече граалови камъни в тази посока.
Той казва, че има и други племена от йети, които живеят по-близо в обсега на ледената шапка, но той не е чувал някой от тях също да са ходили на полюса.
— Попитайте го, дали ще ни помогне да го направим — помоли Пиъри.
Греса го попита и когато чу отговора, се изсмя и му преведе:
— Той казва: „Защо не? Няма нищо друго за правене наоколо.“
Пиъри се усмихна.
— Добре. Тогава ето какво ще направим.
Той започна да описва как да се пренася храна от един междинен склад с провизии към следващия, като по този начин се образуваше една верига от базовия лагер през целия път до целта, където последната група ще направи последния пристъп към полюса.
Те прекараха следващите няколко дни в складиране на храна и поправяне на ските и раниците, които се бяха повредили от падането на леда. И Пиъри и Амундсен бяха нетърпеливи да завършат това, което бяха започнали, но и двамата бяха научили от предишни неуспехи на Земята да не пришпорват късмета си. Така че почакаха докато всичко бе готово, преди отново да се отправят на път, този път с дузина йетита за подкрепа.
Те бяха на ските десет или дванадесет часа на ден и строяха иглута, за да спят в тях през нощта. Йетитата не караха ски, но техните широки, космати крака бяха като обувки за сняг и това, което им липсваше като скорост, го наваксваха с издръжливостта си. Те се връщаха по двойки, като всеки ден още двама оставаха надолу по веригата, докато останалите напредваха.
Най-после само на около петдесет мили от Южния полюс се върна и последната двойка йети, като оставиха Греса, Пиъри и Амундсен да завършат пътуването, което бяха започнали от средата на планетата. Те изминаха половината разстояние за един ден, а после трябваше да стоят още два дни в иглуто, докато бурята разпръскваше сняг навсякъде около тях и намаляваше видимостта, така че не можеше да се види почти нищо.
На сутринта на третия ден пред очите им изплува една земя, покрита със скъпоценни камъни: стените на току-що навалелите снежинки, които отразяваха червеникавата светлина във всички посоки. Толкова близо до полюса вятърът беше малко по-силен от бриз и те отново се отправиха към полюса като се движеха с дълги, нетърпеливи крачки и изминаваха три-четири мили на час.
Докато се приближаваха към целта си, те оглеждаха хоризонта пред тях за някакви знаци, оставени от други, които може да са минали по техния път, но нищо не нарушаваше еднообразната белота на леда.
Тогава, когато установиха, че се намираха само на около пет мили от полюса, Амундсен посочи с ръка на няколко градуса вдясно от тях и попита:
— Какво е това?
— Какво е това? — запита и Пиъри, обръщайки се за да погледне.
— Виждам нещо да стърчи на хоризонта.
Пиъри хвърли един поглед, после каза:
— Това е скала.
— Трябва да е доста висока.
— Тогава това е една проклета висока скала.
— Може би това е грамада камъни, струпани за ориентир — предположи Греса. — Може би все пак някой ни е преварил.
— Не — отсече Амундсен. — Това нещо трябва да е високо поне шест метра.
— Тогава… тогава са проклетите извънземни — въздъхна Пиъри. — Сложили са по една кула на двата полюса.
Той погледна назад, в посоката, от която бяха дошли, като че ли наистина си мислеше да се върне обратно, без дори да са приключили с последните няколко мили, но после поклати глава и отново тръгна напред. Амундсен и Греса мълчаливо го последваха.
То ставаше все по-високо, колкото повече го наближаваха и те започнаха да осъзнават, че бе много по-голямо и много по-широко, отколкото бяха предположили. Разчитайки на простото пресмятане, те погрешно бяха преценили разстоянието до полюса. Изминаха още десет мили преди да стигнат до него: цилиндрична стоманена островърха кула, широка шест метра и висока тридесет.
Въздухът се изпълни и земята потрепери от дълбок тътнещ шум, почти с по-малка скорост от тази на звука и след няколко минути стана очевидно, че кулата се завъртваше бавно в посока обратно на часовниковата стрелка.
— Една ос — каза Амундсен, смеейки се. — Каква велика шега!
— Пикая на шегата им! — каза Пиъри и като разкопча панталоните си, направи точно това. Урината му замръзна там, където се бе изляла върху метала.
Греса заобиколи от другата страна, после ахна:
— Елате тук.
Амундсен и Пиъри се втурнаха зад стълба и я намериха, коленичила до две тела. И двете бяха замръзнали, но съвършено запазени. Единият бе нисък с дълга, черна коса и голям нос, а другият беше по- строен и с по-хубава структура.
— Кук — каза Пиъри, взирайки се в мургавия.
— Скот — каза Амундсен, гледайки другия.
Пиъри тъжно поклати глава.
— Може би не трябваше да се заклевам, че ще го видя в Ада.
Греса се приведе и измъкна лист хартия от свития юмрук на Кук.
— Оставили са ни бележка — каза тя.
Пиъри я взе от нея, като че ли беше отровна змия и като я държеше на една ръка разстояние, започна да чете:
— „На 73 ден от дванайсетата година след възкресението, Фредерик А. Кук и Робърт Ф. Скот стъпиха на това място, Южния полюс на тази толкова необикновена планета, която сме принудени да считаме за свой дом.“ Света Майко на кучетата, та те са били тук от години? „Поздравяваме сърдечно всички други, които ще дойдат тук, затова, че са успели в най-трудното начинание и ние ви умоляваме да си припомните, че единствените победители в такива стремления са тези, които са открили това, което търсят в собствените си сърца.“ Какви лайна!
