нарочно са поставили Кириенко, за да снемат от Черномирдин отговорността за рухването на пирамидата ДЦК. Казват, че Березовски, използвайки влиянието си върху президента, искал да издигне за премиер Иван Рибкин и успял да убеди Елцин да уволни Черномирдин, но Чубайс го изпреварил, поел инициативата и предложил за премиер Кириенко. Свят да ти се завие от тая бъркотия! Ненавиждам подобни слепи политоложки гадания. Казват още, че Елцин нарочно предложил за премиер Немцовото протеже Кириенко, за да отхвърли Думата три пъти кандидатурата му и да се разпусне, да се насрочат нови избори, но комунистите се уплашили от саморазпускане. Казват още, че Кириенко разбирал, че ще го назначават, за да стоварят върху него отговорността за неизбежната криза, но той не я смятал за неизбежна.
Немцов продължава:
— Когато назначиха Кириенко за премиер, отидохме да се разходим в Архангелское (горкият Кириенко, представям си как Немцов го е подгонвал да обикаля неговите дванайсет километра — В. П.) и той ми каза: „С какво ли да започна, с нещо впечатляващо.“ А аз му отвръщам: „Започни с девалвация на рублата!“
В статията си „Кризата на либерализма в Русия“ Ходорковски пише:
„За какво са мислели либералните топмениджъри в страната, когато говореха, че кризата от 1998 година няма алтернатива?! Алтернатива имаше — девалвация на рублата. При това през февруари и дори през юни можехме да минем с девалвация от 5 до 10–12 рубли за един долар. Аз и мнозина мои колеги искахме именно такъв вариант за предотвратяване на надвисналата финансова криза. Но макар да разполагахме по онова време със сериозни лостове за влияние, ние не отстояхме гледната си точка и затова трябва да споделим моралната отговорност за кризата с тогавашната власт — безотговорна и некомпетентна.“
Той пише за февруари и юни, защото през февруари и юни 1998 година най-едрите банкери и индустриалци на Русия два пъти се срещаха с правителството, за да молят за девалвация. Не зная защо Сергей Кириенко не ги послуша. Може би защото всеки ден по паветата на Гърбавия мост край Белия дом удряха с каските си стачкуващите миньори, а Кириенко е бил сигурен — и ми го е казвал, — че Борис Березовски е наел миньорите да стачкуват и че щом рублата започне да поевтинява и да изяжда миньорските заплати, те ще нададат вой в ефира на принадлежащия на Березовски телевизионен канал ОРТ. Немцов ми казва също, че в началото на лятото в Русия идвали да се съвещават във връзка с очертаващата се криза финансисти от Международния валутен фонд и Министерството на финансите на САЩ, но Кириенко не ги приел, мотивирайки се с недостатъчната представителност на делегацията. Не зная защо не ги е приел.
На 17 август 1998 година аз бях в отпуск със семейството си на остров Корфу, а привечер у дома някой позвънил на вратата. Майка ми отворила. На прага стоял моят приятел кинооператорът Андрей Макаров, когото майка ми беше виждала един-два пъти и си го спомняла смътно. Почти непознатият млад мъж казал на майка ми:
— Здравейте, вашият син има ли пари? Рубли? Донесете ги веднага!
Майка ми като хипнотизирана отишла в стаята ми, извадила колкото рубли имало в бюрото ми и безропотно ги дала на почти непознатия човек. И той си тръгнал, като казал:
— Аха! Скоро ще се върна.
Всички обменни бюра в града били вече затворени, защото рублата падала, направо се сривала и само в киностудията „Мосфилм“ по някакво чудо бюрото още работело. Операторът Андрей Макаров обменил всичките ми рубли в долари в последното отворено в Москва бюро. Върнал се към полунощ и връчил на нищо неразбиращата ми майка 1000 долара — всичките ми тогавашни спестявания, които на другия ден биха се превърнали в 300 долара, защото само за едно денонощие рублата падна три пъти — от 6 до 18 рубли за долар — и продължаваше да пада.
Пирамидата рухна с гръм и трясък, държавата нямаше с какво да плаща ДЦК, банките загубиха вложените в ДЦК пари. Хората хукнаха в банките да теглят влоговете си, но банките нямаха пари да плащат и за един ден изгърмяха. Предприятията също не можеха да получат парите си от банковите сметки и много от тях бяха принудени да се закрият, да уволняват част от персонала или да намаляват заплатите.
Вестник „Комерсант“, където работех тогава, излезе на първа страница със заглавието „Ще се преборим!“, а като се върнах от отпуска, заварих следната ситуация: една трета от сътрудниците на редакцията бяха уволнени, а на останалите бяха намалени заплатите четири пъти. За късмет аз се оказах сред онези, на които им беше намалена заплатата. Борихме се почти година и половина и в края на краищата успяхме, но тогава, през есента на 1998 година, призивът „Ще се преборим!“ засилваше адреналина, но не будеше увереност.
Въпреки пословицата, че насред брод конете не се сменят, правителството на Кириенко беше сменено. Дори най-верните привърженици на либералите-реформатори, предприемачите и високоплатените професионалисти виждаха как либералното правителство успя да тласне страната в криза, но не виждаха как ще успее да я извади. Тогава либералите за дълго, ако не и завинаги, загубиха своите привърженици.
За изпълняващ длъжността министър-председател беше назначен отново Виктор Черномирдин, но действията му бяха панически и само задълбочиха кризата. Ако тогава президентът не беше намерил кого да предложи за премиер, с когото парламентът да се съгласи, по закон парламентът трябваше да бъде разпуснат и към икономическата криза щеше да се прибави и политическа. Тогава Григорий Явлински предложи себе си за премиер, а съпартийците си от „Яблоко“ — за министри. Това беше смела постъпка, защото в народната памет кризисен премиер е онзи, който е управлявал страната, когато е нямало какво да се яде. Предприеманите от кризисния премиер мерки не се забелязват веднага и към момента, когато животът започва да се нормализира, кризисният премиер бива уволнен, както беше уволнен Егор Гайдар, а плодовете от труда му ги жъне следващият. Когато Григорий Явлински се самопредложи за кризисен премиер, депутатите от Държавната дума се смееха в лицето му: „Я го виж какво му се приискало! Власт!“
За премиер беше назначен Евгений Примаков, произлязъл от спецслужбите, между другото, известен с това, че може би единствен от целия властови елит живееше не в дворец, а в скромна вила, т.е. не беше корумпиран. Повечето министри в правителството на Примаков бяха комунисти и се получи нещо много наподобяващо схемата, предлагана от Михаил Ходорковски в писмото „Да излезем от задънената улица!“: президент Елцин като гарант на свободата и комунистическо правителство като гарант на справедливостта.
Президентът Елцин обаче беше болен, тежко болен. Всички по света бяха убедени, че следващият президент ще бъде Примаков. А това вече твърде много наподобяваше завръщането на съветския строй, когато на власт бяха спецслужбите и комунистите. Още повече заприлича на завръщане на съветския строй, когато на път за Америка Евгений Примаков разбрал, че американците бомбардират Югославия, наредил самолетът да се развърне над Атлантическия океан, отменил визитата си и се скарал с американците. Също като в Съветския съюз — на власт са комунистите и спецслужбите, а на всичкото отгоре и студена война с Америка.
„Кремълските кукловоди“, както се изразява Ходорковски, вероятно визирайки Борис Березовски, са твърде ограничени в стесненото поле за политически маневри. Те вече няма какво да противопоставят на толкова близкия до властта тандем на спецслужбите с комунистите. Освен да ги скарат помежду им — да помогнат на спецслужбите да получат властта, но без комунистите.
И ето ви Владимир Путин. Нищо не му липсва да е и премиер, и президент! Година и половина след кризата благодарение на телевизията на Березовски и телевизията на Гусински за броени месеци рейтингът на Путин нараства от 5 до 60%. И благодарение на втората чеченска война, която отначало изглежда победоносна, рейтингът също се вдига. И благодарение на терористичните актове — също. И дори либералите се включват в одобрителното джафкане — нека Путин да бъде руският Пиночет, да прокара с твърда ръка либералните реформи, а после ще ни върне свободата и ще ни установи справедливост. А народът само това и чака — твърда ръка.
И трябва да се разбере, че тази голяма политическа игра не се води от един човек, а хиляди играят увлекателно всеки своята игра, сякаш на безкрайна шахматна дъска се сражават безброй разноцветни фигури. А шахматната дъска сме ние, хората. Те, политическите играчи, изгарят нашите пари в своите финансови кризи, взривяват нашите домове в битките помежду си, воюват един срещу друг на нашата земя
