и печелят популярност в нашите мозъци.
През есента на 1998 година в компанията ЮКОС от сутлин до вечер се провежда едно безкрайно оперативно съвещание и дори обедните почивки се превръщат в „язвени“ обеди. Разказват, че Михаил Ходорковски се занимавал с такива дреболии, за които един ръководител на компания дори не би трябвало да знае. От типа например на: скъсало се стоманеното въже на някаква сонда край Нефтеюганск, откъде при криза да се вземе стоманено въже и откъде в условията на криза да се вземат пари за въже и дали може днес да се вземе въжето, а да се плати утре.
Банка МЕНАТЕП е разорена. Не помагат никакви връзки в правителството. Ходорковски и да е бил предупреден за рухването на пирамидата ДЦК, е било вече твърде късно, за да успее да се отърве от ДЦК и да спаси парите. На акциите на ЮКОС, ипотекирани в чуждестранни банки срещу кредит за закупуването на Източната нефтена компания, е наложен запор. Чувствайки слабостта на Ходорковски, миноритарните акционери завеждат срещу него няколко дела наведнъж. Правителството увеличава данъците за петрола.
Ходорковски прави срещи в правителството и в данъчната служба и разяснява, че в условията на криза не бива да се измислят нови данъци за петрола, а точно обратното — да се намали данъчното бреме и тогава петролната сфера първа ще изплува от кризата и ще издърпа цялата страна. Той взема решение постепенно да изплати всички суми на всички вложители в разорената Банка МЕНАТЕП и го прави. Той се съди с миноритарните акционери. Той май наистина вярва в неговото си „Ще се преборим!“.
Една моя приятелка остроумно отбеляза веднъж, че патриотите и държавниците, кой знае защо, купуват недвижимости в чужбина и не раждат децата си в Русия, а демократите, които вечно крещят, че сме в криза и идва краят на света, купупат недвижимости в Русия и тук раждат децата си. По-малките деца на Ходорковски близнаците Глеб и Иля са били заченати точно в това кризисно лято на 1998 година. А е глупаво да се мисли, че при един 35-годишен човек това може да стане случайно. А в годината след кризата, когато до успеха е още далеч, Ходорковски строи къща в селището Ябълкова градина, използвайки падането на цените. А две години по-късно, когато едва стъпват на краката си, адвокат Антон Дрел идва при Ходорковски да се наема на работа. Като негов личен адвокат го пита дали има недвижими имоти в чужбина и се изяснява, че няма никакви.
Най-после получавам писмо от Ходорковски от затвора. Той пише:
„Кризата беше за мен поука, че държавата ме измами, както и всички нас. Това се разбира от само себе си и не беше важно за мен. 1998 беше година на осъзнаването, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора и такива са много. Че бизнесът не е игра, не е шах, а хората, за които отговаряш, техните семейства, пенсиите им. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания на някого.
Отговорността просто ме притисна. При това, ако хората ругаеха, плюеха или викаха, би ми било по- леко. Имаше го и това, но малко, а повечето просто страдаха и се надяваха, предварително прощавайки, ако ги излъжеш, както са ги лъгали всички и винаги.
Не зная дали успях да ви обясня защо 1998 година стана преломна за мен и в какъв смисъл. Реших, че човек не само трябва да си връща дълговете, но и да направи нещо за хората да живеят по-добре, за да изчезне онази покорна увереност, че непременно ще бъдеш излъган. Не зная как да го обясня. С една дума, производството престана да бъде моя единствена цел. Тогава (не веднага, а може би след година-две) разбрах, че трябва да напусна бизнеса.
Да свърша обещаното пред хората и да се махна, защото в бизнеса трябва да си готов да бъдеш жесток и безкомпромисен, а моята черупка се пропука. И аз постепенно се изместих към обществена дейност, занимавах се с промени на условията в бизнеса, със закони, с етични правила.“
Държа листа и препрочитам: „… моята черупка се пропука.“ Я виж ти!
Глава 6
ЗЕЛЕНОТО ПИСМО
С Ина Ходорковска седим в „Бук-кафе“ и аз я питам дали мъжът й е разказвал за работата си.
— Може би се е хвалел с успехите си?
— Не, но личеше, когато му хрумва някаква добра идея. — Ина заравя пръсти в светлите си коси и ги размърдва, нагледно показвайки как мислите щъкали в главата на Ходорковски. — Някак си се забелязваше.
— А хленчеше ли, ако нещо не се получаваше? Аз например обичам да похленча и жена ми да ме поглези като майка.
— Не, никога. Той дори на свижданията в затвора се усмихва, за него винаги всичко е наред.
— А за Кенет Дарт разказвал ли ви е?
— Това през коя година беше? През 1999 ли? — Ина се усмихва. — През 1999 раждах.
— Цяла година ли раждахте?
— Ами, фактически да. Аз имам отрицателен резус, а момченцата са с положителен, и те са две, нали разбирате… — разказва Ина, сякаш аз наистина разбирам. — Всички доктори ми казваха, че няма да мога да ги износя и се наложи да замина за Швейцария и да живея там почти през цялата бременност.
— Харесва ли ви Швейцария?
— Не! За живеене — не! — Ина маха с ръце, като че ли я атакува рояк пчели. — Да отидеш да се разходиш за две седмици — може, но да се живее е невъзможно. Първо, много е скучно…
— Тук пък ви е едно весело…
— Второ — усмивката на Ина догонва мрачната ми шега, — там имах една съседка — старица, която през цялото време пишеше доноси до полицията, че съм незаконна емигрантка. Знаете ли, на петия път наистина започваш да се чувстваш като незаконна емигрантка. После пък се родиха децата, вдигали й шум…
— А през това време Ходорковски значи си е седял в Москва и е строял къщата?
— Къщата я строяха работниците. Когато след година се върнах, тя беше вече готова, но вътре половината не беше така, както аз исках. Ама се нанесохме и заживяхме.
През 2003 година, когато арестуваха Ходорковски, във вестниците публикуваха снимка на къщата му. По-късно се оказа обаче, че не била къщата на Ходорковски, дори не била и къща от селището Ябълкова градина. Просто нечий дворец на Рубльовското шосе. А къщата на Ходорковски не е много голяма, скандинавски тип, невисока, от дървени трупи и тухли. Сега селището Ябълкова градина е празно и тъмно. Никой не живее в къщата на Невзлин, никой не живее в къщата на Брудно, никой не живее в къщата на Дубов. В къщата на Лебедев живее жена му. В къщата на Ходорковски живее Ина с децата. Само две къщи вечер са осветени. Питам Ина:
— Как се живее в тая тъмница?
— Свикнахме. — Ина вдига поглед към мен, струва ми се, за да оценя решимостта й да не напуска тази къща и в нея да дочака завръщането на стопанина. — Отначало ни беше страх, но после свикнахме. Човек с всичко свиква. Нали и той свикна със затвора.
През 1999 година на Михаил Ходорковски наистина не му е до строителството на къщата. Тогава се опитват да му отнемат компанията — почти изградената и почти извадената от кризата петролна компания ЮКОС. Опитва се някой си Кенет Дарт, гражданин на Белиз8, бивш гражданин на Съединените щати, милиардер, най-големият в Щатите производител на пластмасови чашки за ресторантите за бързо хранене. Казват, че бащата на Кенет Дарт бил измислил тези леки пресовани пластмасови чашки, в които кафето не пари пръстите.
А Кенет Дарт наследил компанията на баща си, но не се задоволил с производството на пластмасови чашки. Заел се с грийнмейл — напълно законен и, трябва да отбележим — твърде изобретателен шантаж за присвояване на чужди компании или за получаване на значителни откупи, ако собственикът не иска компанията му да бъде отнета.
Блекмейл, черно писмо — така се нарича шантаж на английски. Грийнмейл, зелено писмо, е онова, с което се занимава Кенет Дарт, както и героят на Ричард Гиър във филма „Хубава жена“. Тази работа е
