А Ябълкова градина тъне в мрак. Само в две къщи вечер светват прозорците. В къщата на Лебедев и в къщата на Ходорковски, който повярвал, че правилата на играта могат да се променят не изобщо и някога, а сега, веднага.
Глава 7
ОТВОРЕНА РУСИЯ
„Мамо, не се катери по дърветата — казал Ходорковски. — Ужасно е да гледаш как майка ти се качва на някое дърво, а после цял ден да мислиш дали е успяла да слезе.“
Разхождаме се с Марина Филиповна Ходорковска по територията на лицея-интернат „Коралово“ и тя ми разказва, че по време на следствието, когато докарвали Ходорковски на разпит, младите сътрудници на ЮКОС се катерели по дърветата пред сградата на прокуратурата и докато извеждали Ходорковски от затворническата кола, викали в негова подкрепа. По време на едно от свижданията в затвора Марина Филиповна му казала: „Утре аз също ще се покатеря на някое дърво.“ „Мамо, не се катери по дърветата“, помолил я Ходорковски.
— А мама — казва Марина Филиповна — засега все още, слава Богу, може да се покатери, а и да слезе от дървото може сама. След като покриха тези къщички, работниците ми казват: „Вие, разбира се, няма да се качвате да оглеждате?“, а аз им отвръщам: „Разбира се, че ще се кача“.
Марина Филиповна ми показва къщичките, в които живеят децата. Линолеум на пода, обикновена мебел, стая за по двама души, баня в края на коридора — не е дворец, ако не се сравнява с държавните детски домове. Но всяко дете има бюро, а над всяко бюро контакт за включване в интернет. Такива контакти има и в общата стая, където децата подготвят домашните си, и във всички стаи в училището. Всяко де те има собствена „територия“ в интернет. Защото към 2000 година Михаил Ходорковски беше мръднал и беше решил да даде съвременно образование на всички деца в Русия.
„На всички деца?“ — питаме ние възторжено. Не, естествено, не на всички. Ходорковски разбирал, че няма да му стигнат парите за добро образование на всички деца от Калининград до Владивосток. Естествено, ставало дума само за онези, които имат късмет и умеят да се възползват от шанса си. Създаденият от Ходорковски благотворителен фонд „Отворена Русия“ би могъл да инсталира интернет и модулни библиотеки, както и да обучава учители да работят с компютър само в 2–3% от руските училища. Би могъл да дава образование само на 2–3% от децата, но според Ходорковски това би мило достатъчно, за да израсне в Русия свободно образовано поколение.
В една от публичните си лекции тогава Ходорковски казва: „Ние смятаме, че е трудно да се промени манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години те, родените в нова Русия, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Тогава капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото на Запад и пенсиите няма да са по- малки. Всичко у нас ще бъде нормално.“
Марина Филиповна Ходорковска ми показва училището. Във фоайето има изложба. В стъклените витрини са изложени макети на сондажни кули, снимки на децата от екскурзията им в Нефтеюганск. Има и едно трогателно стъклено шише с черна течност, на което е написано: „Нефт“. Марина Филиповна казва:
— Не е толкова важно домът за деца да е добър. Е, като е добър, какво? Децата от домовете никога не влизат в институтите. А нашите всички влизат. Докато пък учат, стипендиите не им стигат. И Миша им помагаше. Децата получаваха образование и ги чакаше работа в ЮКОС, ако сами не си намираха нещо друго. А сега Миша е в затвора, а тях какво ги очаква?
Отнемайки компанията на Ходорковски, държавата не пое ангажимента на частната компания към сираците, живеещи в интерната „Коралово“, чиито родители са загинали в горещите точки, сражавайки се за държавата. Завеждащият интерната, бащата на Ходорковски Борис Моисеевич, казва:
— С Миша решихме, че докато има пари, ще я караме някак си. Докато имам риза на гърба си, ще издържам тези деца, а когато остана без риза, тогава…
Марина Филиповна ме развежда из училището: басейн, спортна зала, медицински кабинет, кабинет по физиотерапия, по лечебна физкултура. Стоматологичен кабинет, където от време на време идва лекар от Москва и лекува зъбите на децата. Специална „солена“ стая, където седят, дишат и възстановяват белите си дробове деца, пристигнали от региони с неблагоприятни екологични условия. За детски дом, разбира се, е твърде луксозно. Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват „солени“ стаи и интернет. И висше образование не им трябва, трябва да останат неуки, да пият водка, да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.
Чета разпечатка на една от публичните лекции на Ходорковски от началото на 2000 година. Ходорковски казва тогава:
„Икономическото развитие на Русия зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите са много, минералните ресурси са огромни, петрол — колкото искаш, газ — още повече, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече петрол, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.
Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото — това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и на Запад печелят по над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно. Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.
Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?
Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Просто образование никому не е нужно. Просто разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.“
Стоп! Рубльовското шосе. Жуковка. Ресторант край пътя. Ресторантът е пълен главно с хора, които печелят по над 100 хиляди долара годишно. По пътя също пътуват най-вече такива хора. Само че те не са нито учени, нито предприемачи. И малцина от тях подкрепиха Михаил Ходорковски, когато влезе в затвора.
В този ресторант се срещаме с адвокат Антон Дрел и той ми разказва как неотдавна разговарял с Ходорковски в затвора:
— Казах му, че народът не го обича, защото вероятно никой не вярва, че може да се забогатее честно толкова бързо. Вие как мислите?
Свивам рамене. Обещавам да помисля. Та ето какво намислих. Смятам точно обратното, че хората са твърде снизходителни към Ходорковски, твърде състрадателни. В онази лекция Ходорковски преброява достойните и включва в списъка на заслужаващите подкрепа 4 милиона души, малко повече от 2% от населението. А според социологическите данни го подкрепят 7%, т.е. над десет милиона души. Мнозинството от тях не печелят и никога няма да печелят по 100 хиляди долара годишно. Не могат да „настроят ума си в служба на индустрията и обществото“. Не „струват пари“. Не са ценни според Ходорковски. Но именно те стоят пред сградата на съда с плакати „Ходорковски go Home!“ и именно те за разлика от елита в ресторантите на Рубльовско-Успенското шосе отговарят на социологическите допитвания, че съдът над Ходорковски е бил несправедлив. Те са десет милиона. От тях може да се образува голям град.
В онази своя публична лекция Ходорковски казва за елита:
„Трябва да се даде възможност на тези хора ефективно да работят в Русия. Желанието им (на елита — В. П.) да живеят в Русия е принципна тема. По цял свят се издирват хора, които с лекота могат да изкарват по 100 хиляди долара годишно. Всички фирми по цял свят издирват такива хора. И националността няма
