среща по-рано, разхождах се из парка и отдалеч видях Ирина да влиза в хотела. Не я познавах, но веднага си помислих, че тази красива млада жена е рускиня. Единствена от всички наоколо тя не беше небрежно облечена. По-рано в Европа руснаците се отличаваха в тълпата, защото бяха лошо облечени, а сега — защото са твърде добре облечени. Ирина казва:
— Платон не можеше да понася, когато някой дълго не го разбираше. Когато аз не го разбирах, го молех да ми обясни нещата и той нито веднъж не ми е повишил тон. Но ако някой се правеше, че не разбира, Платон крещеше и ужасно ругаеше.
Ирина описва Платон Лебедев съвсем не такъв, какъвто го описва Силван Бесон. Тя казва, че работата й с него била щастие.
— Започнах работа при Платон през 1997 година по време на петролната криза. Бяха взети кредити за закупуването на Източната нефтена компания, а пари нямаше. Работехме по дванайсет часа на ден. А когато оставахме до много късно, Ппатон ме караше вкъщи. Повярвайте ми, беше много тежко време. Освен това се срина сървърът на юкоското счетоводство, нали знаете, като се счупи харддискът в компютъра. Наложи се да възстановяваме и счетоводството. Беше много трудно, но имаше хъс. Струваше ни се, че няма проблем, който да не можем да решим. Още от февруари 1998-а беше ясно, че ще се стигне до срив, но моята грижа бяха преките ми задължения и не мислех за макроикономическите проблеми. Не зная защо, всички бяхме уверени, че стигне ли се до срив, ще можем да решим и този проблем. Имахме чувството, че наистина сме герои.
Ирина разказва, че след като са прекарвали заедно по дванайсет часа на работа, сътрудниците на Платон Лебедев дори почивали заедно, канели се да отидат заедно и в отпуск, макар че през 1997 и 1998 година въобще нямало отпуски.
Но пък ходели у Лебедев на шишчета. За един такъв ден Ирина разказва като едва ли не за най- щастливия в живота й. Това било през ранната пролет на 1998 година. Във всеки случай, още имало сняг. На вилата на Платон Лебедев били поканени пет-шест млади финансисти от ЮКОС и секретарката на Лебедев им се обаждала специално, за да каже кой какви продукти да донесе от Москва. Обаждала се по списък, лично парафиран от шефа на МЕНАТЕП милионера Платон Лебедев: „Зелен лук, червен лук — 2 кг, пресен лаваш10 — 10 бройки.“ Единствено Ира била без кола и Лебедев дошъл да я посрещне на метро „Крилатское“.
— Сам ли караше? — питам.
— Той винаги караше сам. Когато ръководителите на ЮКОС започнаха да се движат с шофьор и охрана и службата за сигурност настояваше да има охрана, Платон каза: „Вървете на майната си, момчета. Аз обичам да карам. Както досега съм карал, така и ще карам.“ Не зная дали въобще е имал охрана. Познавам началника на охраната на Невзлин и на Дубов, а кой е бил началник на охраната на Платон, понятие си нямам.
Ира разказва как пътували по Рубльовското шосе. Лебедев весело ругаел по повод задръстванията и едновременно разяснявал на девойката (Ира тогава била на 24 години), че неговата кола „Линкълн Навигатор“ била най-добрата в света и че в нея има такова специално приспособление, което давало възможност да се катери по планините под ъгъл 24 градуса.
— Да не би да се е катерил по планините с линкълна?
— Не зная. — Ира се смее. — Във всеки случай знаеше, че колата му има такова приспособление.
После те се отбили на пазара в Жуковка до ресторанта „Царски лов“ и Лебедев казал, че се гордее с познанството си с една бабичка, която продавала най-хубавите кисели краставички и най-хубавите мариновани гъби. После избирали месо за шишчетата. Лебедев казал: „Вас, младите, не бива да ви пускаме да избирате месо, защото нищо не разбирате.“ И напазарувал цяла камара шишчета.
После пристигнали на вилата и веднага се заели да подреждат мезетата на огромната маса: маринован чесън, див чесън, кисели краставички и мариновани гъби.
— Не си мислете обаче, че това беше някакъв пир по време на чума. Бяхме в криза и компанията беше на ръба на банкрута, но ние наистина със сигурност знаехме, че сме способни да решим всеки проблем.
— Имаше ли прислуга? — питам.
— Каква прислуга? Всичко сами си правехме.
Появила се водка в запотени бутилки. Младите се разшумели. Лебедев облякъл яке и казал: „Вас, младите, не бива да ми пускаме до мангала“ и излязъл на двора. След няколко минути гостите видели, че Лебедев си говори до мангала със съсобственика на ЮКОС Владимир Дубов, който наминал по съседски.
— Там живееха като в общежитие — усмихва се Ира. — Всеки ден се виждаха на работа, а после — в селището. Ужас. Излизаш сутрин — гледаш Ходорковски тича. Прибираш се вечер — Ходорковски се разхожда. Направо да откачиш.
Веселбата веднага стихнала. Младите финансисти смятали Дубов за началство, за разлика от Лебедев, и се притеснявали да вдигат шум в негово присъствие. „Хайде да погледаме видео“ — предложил някой. След четвърт час, когато Лебедев и Дубов влезли, държейки с две ръце като ветрило шишовете, младите благоприлично седели на дивана и гледали видео.
През 1998 година по време на кризата, когато и банката банкрутирала, именно Платон Лебедев отговарял за разплащането с всички акционери и клиенти. И се разплатил. През първите години на новия век, когато се изяснило, че за ЮКОС е по-изгодно да добива петрол по вахтовия метод, отколкото да храни задполярните градове, Платон Лебедев измислил как да накара работниците да сменят местожителството си: всеки, който се съгласил да се премести, получил акции от ЮКОС. На работниците били раздадени около 10%. Теоретично, когато продаваш бързо толкова акции, би следвало капитализацията на компанията да се намалява. Но се случило точно обратното — акциите започнали да поскъпват, и то благодарение на Платон Лебедев.
— Платон Леонидович — казва Ира — наистина е гениален мениджър. Той може да организира хората за какво ли не. Той може да направи така, че хората да работят като роби. А може да направи и така, че хората да си почиват и да се веселят като луди. Тогава го боготворях като професионалист и изпитвах към него благоговение. А когато се събирахме на шишчета, с него беше леко и весело.
„Виж какво, Володя — казал Лебедев на Дубов — намини, моля те, по-късно, нали виждаш — заради теб младите са се строили и са готови да козируват.“ „Да, добре. — Дубов неохотно оставил шишчетата на чинията. — Ще отида да ви донеса строганина11.“
Щом Дубов излязъл, веселието продължило. След шишчетата мъжете влезли в банята.12 След банята излезли на двора да играят футбол. След футбола синът на Лебедев поред качвал гостите на сноуборд, а Лебедев следял момчето непременно да катурва всеки в преспите. „Лельо Ира, на колко сте години?“ — попитало момчето, когато дошъл редът на Ирина. „На двайсет и четири.“ — „Вие сте много млада. Може ли да ви наричам просто Ира и не на «вие», а на «ти»?“ — „Може“. — „Ира, ти много ми харесваш и няма да те бутам в снега.“
В това време един от младите финансисти (всъщност главният счетоводител на ЮКОС), като видял, че всички са натъркаляни в преспите и останал само Платон Лебедев, се засилил и се опитал да го бутне в снега. Но той ловко се извърнал и с някаква професионална борческа хватка (Ира казва, че много красиво) хвърлил в снега главния си счетоводител. Докато той летял във въздуха, му паднали очилата, а след схватката Лебедев, без да иска, ги настъпил. „Аз съм с минус пет — смеел се главният счетоводител, търкаляйки се в снега. — Сега цяла вечер вие ще ме водите за ръка и ще ме храните.“
Питам Ира:
— Колко продължи това щастливо време?
Тя казва:
— До 2001 година. Тогава разчистихме компанията от всякакви боклуци, от всякакви бандитски лепки. Тя стана почти западна компания — прозрачна и скучна. Животът се подреди, но борческият дух изчезна. Аз напуснах Платон и няколко години изобщо не се виждахме. И ужасно съжалявам за това. Май че от всички нас единствен Платон успя да запази духа си докрай, до самия арест.
Адвокат Антон Дрел разказва, че от прокуратурата за първи път потърсили по телефона Платон Лебедев през януари 2003 година. Обаждането било миролюбиво. Следователят се извинил за безпокойството, уверил Лебедев, че няма и не може да има към него никакви претенции, просто прокуратурата разследвала дело за принадлежащата на Борис Березовски компания ЛогоВАЗ. През деветдесетте години оглавяваната
