моите работни дни, защото, изглежда, те също бяха хора, които се увличат от работата си и не забелязват как се изнизват часовете.
Георги Дюлгеров спечели доверието ми и с това, че не искаше да направи сценария си въз основа на разговор между предястието и десерта на една вечеря. Идваше и работеше сериозно. Търсеше и проучваше, наблюдаваше и анализираше.
Започнахме да вярваме още повече на тези хора, когато усетихме, че са станали част от нашето ежедневие, че живеят с нашите грижи, че носят нашата надежда.
— Внимавай с ансамбъла — казва Дюлгеров. — Не зная защо, но в последно време нещо не може да ме развълнува. Не зная какво става. Сигурно ти по-добре знаеш…
Зная. Прекалено добре. Отдавна се безпокоя. Постоянно виждам по някоя промяна, която убива композицията. Деспа все казва, че е съвсем дребно нещо — защо трябва да се вдига шум.
Няма нищо дребно. Всяко движение, всеки жест, всеки елемент си има своето звучене в цялото. Когато казвам, че тук трябва рязко да се вдигне главата, тук да трепне ръката, когато казвам, че след този скок трябва да се обърнеш и да проличи изненадата, радостта — това не са дребни неща. Това е солта на композицията. Нещо премахнато, нещо прескочено, нещо променено — все дребни неща, а в композицията няма вече живот. А е поставяна така, че да държи в непрекъснато напрежение зрителите и това напрежение да нараства, да вълнува, не да си мислят за грижите от вчерашния ден и какво им предстои да правят утре. Трябва, докато играят българките, залата да е изцяло погълната от играта им, забравила всичко друго на този свят. Ясно ли е?
Ясно е и след седмица-две отново се изправяме пред проблема за „дребните неща“. И пак трябва да повтарям — няма дребни неща, те правят цялото, те му дават живот. Забранявам да се променя, поправя, пропуска. Ясно ли е?
Ясно е и може би точно затова ми се късат нервите. Обяснявам, ядосвам се, поправям, припомням как е било, момичетата от ансамбъла възстановяват с удоволствие, без да им тежи… Но на мене вече ми тежи. Това вече не е никакво сътрудничество. Вече сме две жени, тръгнали в различни посоки. Решавам, че след Виена веднага ще се разделим с Деспа, колкото и голям шум да се вдигне. На мене и без това не ми е леко, та някой да ме дърпа непрекъснато назад и да си мълча само защото така било по безшумно. Не ми трябва тишина. Искам в тази зала сътруднички, помощнички, съратнички. Който е решил непременно да пречи, няма място! При това имаше достатъчно време да разбере какво точно се иска от нея. Решението ми окончателно се затвърдява в последните месеци преди европейското първенство на един турнир в Япония. Заминаваме за Вакоолкъп.
Не, за Япония аз ще разкажа. Това е едно от големите ми преживявания. Свикнали сме да мерим подвига на Нешкината работа по тези четири дни в края на всяка година, когато нейните момичета побеждават на европейски и световни първенства. Сега имах възможността да видя какво правят тези момичета за пропаганда на страната ни в тези многобройни международни турнири, в които участвуват.
За това пътуване разказах в „Старт“ и сега ще повторя това, което вече е публикувано — с малки съкращения, с някои допълнения на пропуснатото тогава, но в основата си така, както си го спомням веднага след завръщането си. Така ще дам възможност на приятелите на Лаптев да кажат: „А, ето това чакахме.“
Кой е Лаптев ли? И аз не зная. Донесе в редакцията нашият фоторепортер Емил Манджаров един брой на „България днес“ — на руски език, защото в него имаше мой материал, негови снимки. Като го разглеждах, с изненада открих един свой репортаж — този след Страсбург, буквално преписан и подписан от Веселин Лаптев. В стаята бяха и Борис Ковачев и Борис Арнаудов. Започнаха да сравняват, да се смеят, да ме разпитват дали наистина никога не съм се подписала с такъв псевдоним.
Бях забравила за този разговор, когато във в. „Стършел“ се появи една малка бележка — „Авторът — авторът“, в която Борис Арнаудов даваше пасажи от моя репортаж и появилото се четири месеца по-късно копие. Междувременно един редактор от Софияпрес, който беше дошъл в същия ден, когато получих списанието, ме посъветва да не предприемам нищо, защото той играел тенис с Лаптев и знаел, че е много симпатично момче. Казах му, че няма да предприема нищо не защото тенисистът ми е симпатичен, а защото не ми се занимава с подобни случаи. И сега излизаше, че не съм си изпълнила обещанието. От време на време Емил Манджаров ми напомняше, че приятелите на Лаптев се заканвали, че ще следят дали няма да се повторя някога и да се обадят и те в някой вестник. Изненадвах се колко силен и нахален е кланът на преписвачите. Ще следят дали аз ще се повторя, като че ли това е същото като да вземе някой да препише дословно написаното от друг и да се подпише. Не може да не се повторя, когато става въпрос за едни събития, за едни хора. Е, сега предупреждавам, че ще се повторя, когато става въпрос за впечатленията ми от Япония, и ще използувам написаното веднага след завръщането, защото тогава още всичко много ме вълнуваше и е по-ярко от това, което сега си спомням…
Не съм пътувала малко, затова се изненадах от вълнението, с което тръгнах за Страната на изгряващото слънце. Друг свят. Други хора. Загадъчна, неразбираема Япония. Чудото на Изтока. Започнах да събирам и да чета всичко, което е писано за тази страна, и трябва да си призная, че все по-неясно ми ставаше. Но ето че вече сме в самолета и ще се постарая за десет дни да забравя това, което съм прочела.
— Японците — казва Нешка — много се дразнят, когато някой минал-заминал започва да им обяснява какви са и непременно да търси във всичко преднамереност, защото е дошъл вече с готови представи от други такива минали-заминали.
— Сигурно. Съвсем естествено. И това не е никаква японска особеност. Ние също бихме се ядосали, ако някой-започне да ни обсъжда, без да ни познава.
— И освен това не ги питай нищо за самураите. Никак не обичат. Ако те почувствуват близка, сами ще ти обяснят някои неща. Все някой ще заговори, ще каже нещо, без тази тема няма да се мине, ако ти се доверят. Но не обичат чужденците да им чоплят раните…
Няма. Обещавам, че няма да обобщавам. Ще разкажа само за това, което съм видяла, за това, което съм чула, за това, което ме е развълнувало или учудило. Обещавам, че няма да питам за самураите. Обещавам да не си забравя обещанията. Ще разкажа за срещите с хората в спортните зали, които си приличат в цял свят и все пак всяка си носи особеностите на народа, който представлява. Спортните зали имат онази неповторимост на искреността, на спонтанността. Тук „хареса ми“ и „не ми хареса“ е казано ясно, точно, без полутонове.
Завивам се в одеялата и се готвя за дългата студена нощ, в която трябва да се преодолява шестчасовата разлика. На връщане денят ще се удължи с шест часа. Виждам, че Нешка вече спи, и се сещам, че току-що ми е казала за Япония повече, отколкото през всичките тези години, в които все съм разпитвала и все един и същ отговор съм получавала.
— Как беше в Япония?
— И добре, и зле…
И се впуска да разказва коя къде как е играла. В Токио, в Нагоя, в Киото… На мен всички тези градове са ми еднакви, когато ми говори, защото на едно място е играла добре Анелия, на друго Лили, на трето Илиана. Ядосва се на грешките, казва къде публиката ръкопяскала много и къде не особено много, защото как да ръкопляска, когато… Търси причините за спада в играта на своите гимнастички. Ако упорствувам много да ми каже нещо повече за Япония, все си спомня за онзи неизменен график, който й връчват още при пристигането на летището, и после всичко се спазва до минутата. До секундата. Пет ли, десет дни ли — колкото са там от посрещането до изпращането, всичко е съвършено разграфено и съвършено спазено.
Сега видях защо не може да види почти нищо от Япония. Времето й минава (на нея и на момичетата) повече в залите. Тренировки, продукции, състезания, пътуване и пак тренировки, продукции, състезания, пътуване.
Работа. И тук пак работа. Сутрин става да събуди всички, после минава да ги подсети да не би някоя да закъснее и да преживеем този срам да нарушим програмата на японците. Веднъж се случило с една друга наша група. Това японците си го спомнят с огромно учудване: „Можете ли да си представите!“
Можем. Представяме си го и затова през цялото време не влизаме в никакви магазини. Програмата е така гъста, че не можеш и да си помислиш за такова нещо. Едва в последния ден ще имаме 40 минути, в които ще видим и колко са любезни японските продавачки, и колко са красиви японските вази. Но това е в края на пътуването. А сега предстои да изкараме една дълга нощ в самолета на „Аерофлот“.
Ето я и аерогара Токио. На два часа път с автобус до града. Още при излизането от ръкава на летището
