— О, благодаря, господин Цурута. Много благодаря. Идеята е чудесна, но защо да отклоняваме момичетата от изключителната гледка. Нека се насладят пълно на тази неповторима красота.
Господин Цурута се усмихва разбиращо. Вече почти не се съмнява, че в миналия си живот нашата треньорка е била японка. Всички в тази страна непрекъснато й го повтарят. На шега, разбира се, но много внимателно наблюдават как ще приеме шегата…
Двеста и шейсет острова. Всеки си има име. Този е Мъж, този — Жена, другият там — Патица. Онзи, може би най-красивият, е Канеджима. Това означава камбана. Този остров непрекъснато кънти като камбана. Онзи е Бишамон. Бишамон казваме на човек, който има винаги черна риба. Какво означава това? Мори гледа учудено. Наистина ли питам? Не е ли ясно, че който има черна риба, е богат човек. А ето го и острова на Деветте села. Тук живеят ловците на бисери. Това място е пълно с най-хубавите бисери. На три места в Япония могат да се намерят — в Нагоя, Нагазаки и тука. Взираме се в къщите на тези ловци на богатства. От скромни по-скромни и, разбира се, пълни с цветя. В Япония този култ към цветята и към красотата има някакви непонятни размери. Навсякъде — и във фоайето на хотела, и във фоайето на залата, и по улиците, и в дворовете — икебана. Изглежда, умението да подреждаш цветята, умението да създаваш красота в този неуютен, пренаселен, претоварел свят е над всичко. Малко дворче, понякога няма и три метра, а непременно вътре дърво и цвете. Така подбрани, така подредени, че да ти запее сърцето, да поискаш още да останеш, да погледаш, да поискаш пак да се върнеш още веднъж да видиш. Може би се събраха над хиляда икебани да видя. Една с една не си приличат. Всяка си носи свое очарование. Понякога се сблъсквах с причудливи форми, мъчех се да си ги обясня, отхвърлях ги, а после, след няколко часа, когато съм вече далеч и зная, че няма да се върна никога, нещо ме тегли, назад, искам още веднъж да погледна онези теменужки до тръните. Има мещо привличащо в това сближаване на противоположностите. Не видях две вази с цветя да се повтарят. Не видях две сгради. Не. Забравих. Има две еднакви сгради в Токио. Викат им Близнаците. Казваха, че те са от най-известните ориентири.
Гледам бедните къщици на ловците на бисери и питам Мори — те не са ли богати, като измъкват толкова богатство от морето? Мори не може да разбере един такъв въпрос. Защо трябва да са богати? Те просто вършат една работа. Богати ли са касиерите в банките, миньорите, учителите? Богати са хората, на които дават бисерите. Да, ясно. Разбира се… Тук наблизо е едно от двете свещени места на Япония — Танабата. На 7 август, който иска да си пожелае нещо, идва тук и закачва пожеланието си на някое дърво. На 7 юли — в Хирацка, близо до Хирошима. Но императорът идва тук, в Танабата…
Вместо в Танабата попадаме на пазара за костенурки. От съвсем мънички до огромни. В кофи, в легени, в тави, корита. Безкрайно много костенурки. Чакат купувачи. Така и не разбрахме кой за какво ги купува.
И все пак какво най-често си пожелават хората в Япония, защо идват от всички краища в Танабата и Хирацка? Да има мир, да са здрави и да имат хубави деца. А къде са си пожелали в България тези най- хубави момичета? Най-хубавите в цял свят!
— Ние нямаме такива специални места. Нямаме дървета, на които да окачваме желанията си.
— Нямате ли? И богове ли нямате?
— Почти сме нямали, а сега съвсем.
— То и при нас младите вече не вярват а никакъв бог…
Ето ни отново в Токио. Надяваме се, че сега ще видим малко повече, но това, което може да се види, е пътят от гарата до залата. Тренировка и състезание — такава е програмата днес. Залата започва да се пълни отрано. Най-възторжените почитатели на художествената гимнастика искат да видят нещо и от тренировките. Пристигат и хора, които носят портрети. На мъже, на жени. Различни. Казват ни, че това са портрети на умрели хора. Тук никога не е имало само един бог. Много са. Най-почитаните са фамилните богове. Прародителят. Има хора, които вярват, че като донесат портрета и той ще присъствува, и той ще види. И тези, които носят сега портретите на близките си, са хора, които не искат да ги лишат от едно такова преживяване като играта на българските гимнастички.
Идва и часът на състезанието. Започва винаги съвсем точно. Нито минута закъснение. Ритуалът е навсякъде един и същ. Дават ни копринени рози — червени, жълти, бели, розови. На състезателките едни, на треньорките други, на ръководството вече различни в зависимост от ранга. Събуваме си обувките, обуваме пантофи и тръгваме след водача, който носи знамето. Накрая Славчо Тепавичаров върви така, като че ли цял живот все със знаме е вървял. После ни представят. Един по един. Всички. Публиката следи цялата церемония съвсем търпеливо. После идва ред на речите. Говорят по петима-шестима. Говорят много. И все едно какво ще кажат, започват с това, че всички, които са в тази зала, вече са гледали Олимпийските игри в Лос Анжелос по телевизията. Вълнували са се, защото това е първата олимпиада на този толкова красив спорт, вълнували са се, защото са участвували и японски момичета, но сега са развълнувани много повече, защото след малко ще видят най-силните гимнастички в света — Диляна Георгиева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова. Тук са българките.
Една от тях трябваше да е олимпийска шампионка. Тук е и българелият ансамбъл, който играе най- динамичната, най-интересната композиция с една неповторима лекота и грация…
Присъствувала съм на много състезания. Никъде не съм чувала такъв коментар. Води се от двете най- известни треньорки: Камо — старши треньорката на националния отбор, и Ишизаки — другата голяма фигура в този спорт в Япония. Публиката ги слуша с огромен интерес, притихнала след всяка дума, от време на време избухва в аплодисменти, после отново притихва. Ишизаки в Сендай и Токио, Камо в Киото и Миазаки обясняват на хората от трибуните в какво е силата на гимнастиката на Лили Игнатова. Ще бъдат очаровани от лекотата, с която се поднасят най-трудните елементи. „За Лили всичко е като детска игра. Това дава по-голяма стойност на трудните елементи в очите на съдийките, които действително разбират цената на тази лекота. Съдийките, които разбират, и непременно публиката. Защото няма публика, която да не усети това — дори и тази, която за пръв път наблюдава художествена гимнастика. Няма по-точен, по- прецизен съдия от публиката. Тя безпогрешно отделя действително голямото от посредственото. Аз няма да ви казвам кои са върховите моменти в това изпълнение, което предстои да видим. Вие сами ще ги усетите.“ После играе Лили и когато приключи, Ишизаки казва: „Браво, чудесно. Точно така, вие отлично разбрахте къде трябва да са истинските аплодисменти. Сега вече Лили знае, че в тази зала са хора, които действително могат да оценят истински красивото.
Ще видите Диляна Георгиева. Ще бъдете зашеметени от динамиката й. Наблюдавайте внимателно движението на уреда и движението на тялото. В тази бързина сигурно много неща ще пропуснете. Човек просто не успява да улови всеки детайл, но усещането, че сте видели изпълнението на абсолютната световна шампионка, сигурно няма да ви убегне… Играе Диляна Георгиева.
А сега — внимание. Излиза абсолютната световна шампионка от Мюнхен, абсолютната европейска шампионка от Ставангер. Вицешампионските й титли няма да броим. Медалите също. Много са и не в тях е същината. Анелия е едно интересно явление в този спорт. Сега ще усетите нещо, което никоя друга гимнастичка не може да направи. Бавно, такт след такт по някой от нас ще слиза мислено долу на килима, докато цялата зала почувствува, че играе заедно с Анелия, повтаря заедно с нея всяко движение, всеки жест, докато се стигне до една непозната екзалтация. Гледайте я, а после ще кажете дали съм права. Играе Раленкова.“ Казват й, че е права, с оглушителните си аплодисменти…
„А сега пред вас е новото откритие на голямата българска треньорка Нешка Робева. Такава гимнастичка като Бианка Панова в художествената гимнастика не е имало досега. Колко изящно, пластично и силно е това момиче. Вие сами ще усетите тази неподозирана сила във всяка секунда от изпълнението й. Играе Бианка Панова.
Ще видите една много оригинална композиция с обръч. Внимавайте да не изпуснете тройното кълбо, което прави Цветомира Филипова. Това е първата гимнастичка в света, която си го е позволила. Анелия Раленкова първа направи двойно, след нея Даля Куткайте. Коя ще тръгне след Филипова да повтори тройното? Може би някое от японските момичета? Не им липсва смелост на нашите гимнастички. Нека опитат. Играе Цветомира Филипова…“
Състезанието завърши с победа на Диляна Георгиева. Това момиче като че ли вече не знае какво е загуба. Играе силно, с настроение, подлудява трибуните с бързина и темперамент. Анелия Раленкова отново направи грешка, отново се хвърли да наваксва и наистина накара цялата зала да играе с нея и я доведе, до тази непозната екзалтация, за която говореше Ишизаки, и остана втора. Другите покоряваха Токио извън класирането. Още веднъж се видя, че публиката обича особено много ансамбловите композиции, когато са
